— Ами знаете ли какви ги мисли и върши Укон?
— Знам.
— Така ли? — Инучийо сам се прекъсна. — Щом можете да виждате така добре, тогава умът ми може да е спокоен.
Токичиро се загледа втренчено в Инучийо. После кимна сякаш в знак на разбиране.
— Бива си ви, Инучийо. Каквото и да попадне под погледа ви, добре го оглеждате, а?
— Не, вие сте по-досетливият. Били сте достатъчно умен да забележите какво прави Ямабучи Укон, а също и…
— Не, не казвайте нищо повече.
Щом Токичиро направи жест, сякаш да запуши с ръка устата си, Инучийо весело плесна с ръце и се засмя.
— Да го оставим на въображението. Разбира се, че е по-добре да не казваме нищо — канеше се естествено да заговори за Нене.
Гондзо се върна и донесе саке и храна. Инучийо понечи да си тръгне, но Токичиро го спря.
— Сакето тъкмо пристигна. Пийте една чашка с мен, преди да си тръгнете.
— Е, щом настоявате — и Инучийо си пийна добре.
Никой от гостите, за които бяха донесени сакето и храната обаче не се появи.
— Ами, никой не идва — каза накрая Токичиро. — Гондзо, какво мислиш, че се е случило?
Щом Токичиро се обърна към Гондзо, Инучийо се обади:
— Токичиро, да не би да сте поканили строителните майстори тази вечер?
— Точно така. Трябва да обсъдим някои неща предварително. За да свършим с работата за три дни, ще трябва да повдигнем духа на мъжете.
— Наистина съм ви надценявал.
— Защо казвате това?
— Уважавах ви като два пъти по-съобразителен от останалите хора, но вие сте единственият, който не се е досетил, че това ще се случи.
Токичиро впери поглед в смеещия се Инучийо.
— Помислете си и сам ще разберете — продължи Инучийо.
— Противникът ви не е човек със скрупули. Той е, в края на краищата, Ямабучи Укон — мъж с ограничени способности, дори и сред тези, за които обикновено се смята, че ги нямат. Няма причина да се моли успешно да го надиграете.
— Разбира се, но…
— И ще седи ли просто с пръст в устата? Мисля, че не.
— Разбирам.
— Без съмнение замисля някаква пречка, за да се провалите. Тъй че може и да сме прави, като си мислим, че майсторите, които сте поканили тук тази вечер, няма да дойдат. И работниците, и майсторите смятат Ямабучи Укон за малко по-важна личност от вас.
— Така. Разбирам — главата на Токичиро клюмна. — Щом е така, то това саке е да си го пием ние двамата. Не е ли най-добре да оставим тази работа на боговете и да го довършим?
— Това добре, но вашето обещание да свършите работата за три дни започва от утре.
— Казвам ви, дайте да пийнем, пък да става каквото има да става.
— Щом сте решили, седнете и да пийнем.
Не пиха много, но дълго разговаряха. Инучийо бе истински майстор на разговора и Токичиро неусетно се превърна в негов слушател. За разлика от Инучийо той нямаше формално образование. Като малък не бе имал на разположение и един ден, който, като децата на самураите, да посвети на изучаване на книги и добро държание. Не смяташе това за беда, но знаеше, че е пречка за напредването в обществото и когато си мислеше за тези, които имат по-добро образование от него или седеше и разговаряше с тях, винаги бе решен да направи техните знания свои собствени. И така, с интерес слушаше казваното другите.
— А, чувствам се малко пиян, Токичиро. Хайде да вървим да спим. Трябва да ставате рано, а аз имам пълна вяра във вас — с тези думи Инучийо най-сетне отмести чашата си настрани, стана и си тръгна.
Щом неговият приятел си отиде, Токичиро се излегна на една страна, сгъна лакът под главата си и заспа. Не забеляза кога слугинчето е влязло и е пъхнало възглавница под главата му.
Не знаеше що е това безсънна нощ. Когато спеше, небето, земята и той самият се сливаха в едно. Щом се събуди обаче, както стана рано на следващата сутрин, отново се превръщаше в своето старо аз.
— Гондзо! Гондзо!
— Да, да. Буден ли сте вече, господине?
— Доведи ми кон!
— Господине?
— Кон!
— Кон ли, господине?
— Да! Днес отивам рано на работа. Няма да се връщам у дома нито тази, нито утре вечер.
— За жалост още нямаме нито кон, нито конюшня.
— По дяволите! Вземи някой на заем от махалата. Не отивам на излет. Трябва ми за държавна работа. Не се май, излез и доведи някой кон.
— Може да е сутрин, но навън е още тъмно.
— Ако спят, почни да удряш по портата. Смяташ ли, че е лично за мен, може и да се помаеш. Но е за държавна работа, така че всичко е напълно оправдано.
Гондзо си сложи горна дреха и объркан се забърза навън. Върна се, като водеше един кон. Нетърпелив да стигне по-бързо, неопитният млад ездач потегли в галоп срещу зората, без дори да попита откъде се е появило животното. Токичиро мина през седем-осем от къщите на строителните майстори. Те получаваха издръжка от рода и се числяха към занаятчийското сдружение. Домовете им бяха всички построени с доста разточителство, имаха слугини и наложници и в сравнение с къщата на самия Токичиро бяха извънредно представителни.
Мина от къща на къща, като удряше по портите и викаше на спящите вътре хора.
— Елате на сбор! Елате на сбор! Всички, които работят на строежа, да са на местата си до Часа на тигъра. Всеки закъснял ще бъде уволняван. Това е заповед на господаря Нобунага!
Разнасяше тази вест от една къща на друга. От пропития с пот чул на коня се вдигаше бяла пара. Тъкмо когато стигна крепостния ров, небето на изток започна да просветлява. Върза животното до крепостната порта Карабаши, пое си дълбоко дъх и застана така, че да препречи входа. Държеше в ръка своя дълъг меч и очите му ярко блестяха.
Събудени още по тъмно, майсторите се чудеха какво е станало и пристигаха един по един, като водеха хората си.
— Чакайте! — разпореди се Токичиро и ги спря на вратата.
След като съобщят как се казват, мястото, където работят и броя на работниците и помощниците си, им позволяваше да минат. После тихо нареди да чакат по работните си места. Доколкото успяваше да види, почти всички бяха тук. Работниците стояха подредени, но неспокойно си мърмореха нещо.
Все още с извадена сабя в ръка, Токичиро застана пред тях.
— Тихо!
Говореше, сякаш с върха на своята вдигната сабя дава заповед.
— Стройте се!
Работниците се подчиниха, но се хилеха пренебрежително. По погледа в очите им бе ясно, че го смятат за младок и се смеят на начина, по който с изпъчени гърди е застанал отпреде им. За тях това размахване на сабята не бе нищо повече от нелепо перчене и само предизвикваше насмешка.
— Тази заповед важи за всички ви — каза Токичиро със силен глас и напълно незаинтересован вид: — По нареждане на господаря Нобунага, аз, при все че съм тъй недостоен, ще оглавявам отсега строителството. Ямабучи Укон отговаряше до вчера, но от днес отговарям аз — докато говореше, огледа от дясно на ляво редиците на работниците. — Допреди не дълго време бях сред най-долната група на слугите. По благоволение на Негово Височество ме преместиха в кухнята и сега работя в конюшните. Прекарал съм само малко време в тази крепост и нищо не разбирам от строителни работи, но щом стане дума да се служи
