Войската от Наруми, която се втурна в изпепелената крепост, вследствие на тежките загуби бе намаляла почти наполовина. С набрана от боя ярост те обаче щурмуваха тлеещите развалини, като размахваха мечове, копия и пушки.
Всички се присъединиха към гръмкия победен вик. И в този миг от Наруми пристигнаха побягнали в жалко безредие конници и пехотинци.
— Какво е станало? — попита изненаданият Ямабучи Саманосуке.
— Войската на Нобунага беше невероятно бърза. Отнякъде са знаели какво става тук и изведнъж с повече от хиляда мъже връхлетяха върху нашата слабо пазена крепост. Нападението бе така яростно, че въобще нямаше какво да сторим!
Като си поемаше едва дъх, раненият съобщи някак си това и после продължи с новината, че не само крепостта е превзета, но и Укон, синът на Саманосуке, който още не се бе оправил от раните, бил пленен и обезглавен.
Саманосуке, който тъкмо бе подел победната песен, мълчаливо стоеше зашеметен. Около крепостта Касадера, която сам бе нападнал и превзел, всичко бе само необитаеми, обгорели развалини.
— Такава е волята на небето!
С вик той извади своята сабя и на място си разпра корема. Странно бе обаче, че сметна това за воля на небето, понеже краят, който сам си избра, бе със сигурност подготвен от човек.
За един ден Нобунага покори Наруми и Касадера. Скоро след като завършиха строежа на крепостните стени, Токичиро се изгуби нанякъде и известно време никой не го виждаше. Веднага щом се чу обаче, че Наруми и Касадера са преминали под властта на Овари, и той се завърна незабелязано.
— Вие ли пръснахте слуховете от двете страни и предизвикахте разкол сред враговете ни?
Когато го питаха, Токичиро само поклащаше глава и не казваше нищо.
Заложникът на Йошимото
Хората от областта Суруга не наричаха своята столица Сумпу; за тях тя бе просто Мястото на управлението, а крепостта — Двореца. Жителите, от Йошимото и членовете на рода Имагава чак до обикновените граждани, вярваха, че Сумпу е столица на най-голямата област по източното крайбрежие. Градът бе пропит с аристократичен дух и дори простите хора следваха модата в императорския Киото.
В сравнение с Кийосу Сумпу беше друг свят. Дъхът на улиците, държанието на гражданите, дори и бързината, с която хората ходят и начина, по който се гледат помежду си и разговарят — всичко сочеше у обитателите на Сумпу една небрежна самоувереност. Човек можеше да познае тяхното положение по пищността на дрехите им, а когато излизаха, пред устата си държаха ветрила. Музикалното, танцовото и поетическото изкуство процъфтяваха. Спокойствието, което се четеше по всички лица, напомняше за благодатната пролет на някакво далечно минало. При хубаво време можеше да се види връх Фуджи, ако не бе мъгливо, а зад боровата горичка на храма Кийомидера се показваха кротките вълни на морето. Войниците на Имагава бяха силни и Микава, владението на рода Токугава, не бе много повече от подчинена област.
„В моите жили тече кръвта на Токугава и все пак аз съм тук. Служителите ми в Окадзаки поддържат някак моята крепост, областта Микава продължава да съществува, но господарят й е разделен от служителите си…“ Ден и нощ Токугава Иеясу размишляваше върху тези неща, но никога не можеше да заговори за тях открито. Съжаляваше своите служители. Когато си спомнеше къде се намира, обаче, изпитваше благодарност, че е жив.
Иеясу бе само на седемнадесет, но вече беше баща. Преди две години, след като встъпи в пълнолетие, Имагава Йошимото бе уговорил брака му с дъщерята на един от своите сродници. Синът на Иеясу се роди предишната, пролет, така че още не бе направил и шест месеца. От стаята, в която бе поставил писалището си, често чуваше плача на бебето. Съпругата му още не се беше възстановила напълно от раждането и продължаваше да стои в стаята за родилки.
Щом чуеше плача на своя новороден син, седемнадесетгодишният баща слушаше гласа на собствената си плът и кръв. Рядко отиваше обаче да види семейството си. Не разбираше онези нежни чувства към децата, за които говорят другите хора. Когато потърсеше в своето собствено сърце това усещане, откриваше, че не просто е отслабено, а и напълно липсва. Като знаеше какъв мъж и баща е, изпитваше съжаление към съпругата и детето си. Всеки път, когато се почувстваше така, обаче, състраданието не бе толкова към неговото собствено семейство, а по-скоро към обеднелите, унизени служители в Окадзаки.
Насилеше ли се да мисли за детето, винаги се натъжаваше. „Скоро ще поеме пътя на този горчив живот и ще изстрада същите лишения като мене.“
На петгодишна възраст Иеясу бе пратен като заложник при рода Ода. Щом обърнеше поглед назад към изпитанията, които бе преживял, не можеше да не съчувства на новородения си син. Тъгата и скръбта на човешкия живот със сигурност не ще го подминат. Тъкмо сега обаче хората виждаха отвън, че той и семейството му живеят в дом, не по-малко разкошен от тези на рода Имагава.
„Какво ли беше това?“ Иеясу излезе на терасата. Някой навън бе дръпнал лозите, които растяха в градината и пълзяха нагоре по кирпичените стени. Пръчките на откъснатия ластар леко потрепваха.
— Кой е? — извика той.
Ако е някой, който върши бели, сигурно ще избяга. Но не можеше да чуе стъпките му. Сложи си чифт сандали и излезе през задната врата в кирпичената стена. Един мъж се бе проснал по очи, сякаш го чакаше. До него лежаха голяма плетена кошница и тояга.
— Джиншичи?
— Много време мина, господарю.
Преди четири години, когато най-сетне получи разрешението на Йошимото, Иеясу се върна в Окадзаки, за да посети гробовете на близките си. По пътя един от неговите служители, Удоно Джиншичи, бе изчезнал. Съжаление се събуди у Иеясу, щом видя кошницата, тоягата и променената осанка на Джиншичи.
— Станал си странстващ свещеник.
— Да, това е удобно прикритие за пътуване из страната.
— Кога пристигна тук?
— Току-що. Исках да ви видя скришом, преди отново да тръгна на път.
— Четири години оттогава, нали? Получавах подробните ти доклади, но след като нямах вест от теб, откакто отиде в Мино, се страхувах за най-лошото.
— В Мино ме завари междуособната война и за известно време предпазните мерки по граничните постове и междинните станции бяха много строги.
— Бил си в Мино значи? Добре трябва да си прекарал там.
— По време на междуособицата останах една година в Инабаяма. Както знаете, сега крепостта на Сайто Досан е разрушена и Йошитацу е господар на цяло Мино. Щом положението се поуспокои, се преместих в Киото и Ечидзен, минах през северните области и продължих до Овари.
— Ходи ли в Кийосу?
— Да, прекарах известно време там.
— Разкажи ми. Макар че съм в Сумпу, мога да се досетя какво ще стане с Мино, но положението на рода Ода не е много лесно за отгатване.
— Да напиша ли доклад и да ви го донеса вечерта?
— Не, не и писмено — Иеясу се обърна към задния вход в кирпичената стена, но изглежда се сети за нещо друго.
Джиншичи бе неговите очи и уши към външния свят. Откакто бе на пет години, Иеясу пребиваваше при рода Ода и после — при Имагава, бродещ изгнаник във вражески области. Живял като заложник, той никога не бе усетил свободата и дори и сега нещата не се бяха променили. Очите, ушите и умът на един заложник са затворени и ако той сам не направи усилия, няма кой да го смъмря или окуражава. При все това или може би заради ограниченията, които от детинство му бяха налагани, Иеясу бе станал извънредно честолюбив.
Преди четири години прати Джиншичи из другите области, за да може да разбере какво става там — ранен признак на надигащата се у него амбиция.
— Тук ще ни видят, а ако разговаряме в къщата, служителите ми ще станат подозрителни. Да идем
