— Това време за пиене на саке с момичета от Киото, за танцуване и за биене на тъпан цял следобед ли е?
— Дръж си езика, многознайко!
— Обаче ти…
— Тихо! — кресна Йошимото и замери Уджидзане с ветрилото. — Наместо да укоряваш баща си, трябва сам да си знаеш мястото. Как мога да те провъзглася за мой наследник, ако не проявяваш интерес към военните дела и не учиш нищо за управлението и стопанството? Баща ти, докато беше млад, изучаваше дзен, премина през всякакви трудности и се сражава в безброй битки. Днес съм господар на тази малка област, но един ден ще управлявам цялата страна. Как съм могъл да имам дете с толкова малко кураж и честолюбие? Когато не мога да се оплача от нищо друго, само ти предизвикваш недоволството ми.
Сега вече служителите на Йошимото в коридора се видяха свити от изумление. Поразени от думите му, те до един мълчаливо се втренчиха в пода. Дори и главата на Уджидзане клюмна и той се загледа в падналото в краката му бащино ветрило.
Тъкмо в този момент един самурай влезе и обяви:
— Негово Преподобие, господин Сесай, господарят Иеясу и старшите служители очакват Ваше Височество в Павилиона на мандарината.
Павилионът на мандарината се издигаше на един склон, осеян с такива дървета и на това място Йошимото бе поканил Сесай и останалите си съветници, привидно за вечерна чайна церемония.
— А! Наистина ли? Всички ли са там? Като домакин не трябва да закъснявам.
Йошимото говореше, сякаш е бил спасен от сблъсък със сина си. Тръгна в обратна посока надолу по коридора.
Още от самото начало чаят не бе нищо повече от предлог. Както подобава за вечерна чайна церемония обаче, пърхащите сенки, хвърляни от фенерите, в съчетание с шума на насекомите, сякаш обгръщаха мястото с усещане за изтънченост. Но веднага щом Йошимото влезе и затвориха вратата, войниците се заеха да охраняват мястото така строго, че и вода не би могла да прокапе в него, без да бъде забелязана.
— Негово Височество.
Един служител обяви идването на своя господар с глас, все едно му се кълнеше във вярност. Слаба светлина трепкаше в голямата стая, построена по образец на храмовете. Сесай и всички старши служители бяха насядали в редица, завършваща с Токугава Иеясу. Мъжете се поклониха на своя господар.
Шумоленето от копринените дрехи на Йошимото ясно се чуваше в тишината. Той седна на мястото си сам, без оръженосец или слуга. Единствените му двама прислужници се държаха на разстояние от една-две крачки.
— Извинете закъснението ми — каза Йошимото в отговор на поклоните на военния съвет. После, като се обърна нарочно към Сесай, добави: — Боя се, че съм ви се натрапил, Ваше Преподобие.
Напоследък Йошимото бе добил навик всеки път, когато се срещнат, да пита за здравето на монаха. През последните пет-шест години Сесай често боледуваше и видимо остаря.
Сесай бе обучавал, закрилял и вдъхновявал Йошимото от детството му насам. Той знаеше, че дължи своето могъщество на държавническото изкуство и предвидливите замисли на Сесай. И така, Йошимото по начало не можеше да не усеща възрастта на монаха също така осезаемо, като своята собствена. Щом обаче осъзна, че силата на Имагава не е пострадала от това, дето не са се уповавали на Сесай и че в действителност тя е по-жизнена от всякога, той почна да вярва, че успехът му се дължи на неговите собствени способности.
— Сега съм възрастен мъж — каза веднъж Йошимото на Сесай, — моля ви, не се тревожете за управлението на областта или за военни въпроси. Прекарайте оставащите ви години приятно и се посветете на проправянето на Пътя на Буда.
Ясно бе, че започва да държи Сесай на почетно разстояние.
От гледище на Сесай обаче, да наблюдава Йошимото бе все едно да вижда препъващо се дете и той изпитваше все същата тревога. Гледаше на Йошимото точно така, както този — на своя син Уджидзане. Смяташе го за човек, който не заслужава доверие. Знаеше, че господарят се чувства в негово присъствие неудобно и го държи надалеч от себе си, като взима за предлог болестта му, но все пак се опитваше да го подпомага както в управлението, така и във военните дела. От началото на пролетта тази година, дори и когато беше болен, не бе пропуснал и едно от повече от десетте военни съвещания в Павилиона на мандарините.
Да действат ли сега или да почакат още малко? Това събиране щеше да реши въпроса и от решението щяха да зависят възхода или гибелта на рода Имагава.
Под звука на подобните на лек дъждец песни на щурците, съветът който щеше да преобрази страната, се провеждаше в най-строга тайна. Когато шумът на насекомите внезапно спря, групата стражи закрачи напред-назад покрай живия плет до павилиона.
— Проверихте ли за какво сме говорили на предишното съвещание? — попита Йошимото един от военачалниците си.
Онзи разстла някакви документи по пода и откри съвета с общо обяснение върху тях. Беше написал доклад за военната и стопанска сила на рода Ода.
— Говори се, че е малък род, но напоследък, изглежда, стопанството им е в забележителен възход — докато говореше, той показваше на Йошимото различни диаграми. — За Овари казват, че е сплотена област, но в източния и южния дял има места, като крепостта Ивакура, васални на вас, господарю. Освен това има мъже, които при все че са служители на Ода, знае се, са раздвоени в привързаността си. И така, понастоящем владенията на рода Ода са по-малко от половината, може би само две пети, от цялата Овари.
— Разбирам — каза Йошимото. — Изглежда, че е малък род, точно както сме и чували. Колко войници могат да свикат?
— Ако приемем владенията им за две пети от Овари, тези земи ще произвеждат около сто и шейсет до сто и седемдесет хиляди крини ориз. При положение, че десет хиляди крини стигат за изхранване на около двеста и петдесет мъже, то дори всички отряди на Ода да бъдат свикани, те няма да надхвърлят четири хиляди души. А ако махнете тези, които ще пазят крепостите, то се съмнявам, че могат да съберат повече откъм три хиляди души.
Йошимото внезапно избухна в смях. Винаги, когато се смееше, имаше навика леко да се накланя напред и да покрива почернените си зъби с ветрилото.
— Три-четири хиляди, казваш? Е, това надали е достатъчно да поддържаш една област да не падне. Сесай каза, че врагът, за който ще трябва да внимаваме на път за столицата, ще са Ода и вие също всички на много пъти ги споменавахте. Затова поръчах тези доклади. Но какво ще направят три-четири хиляди мъже пред лицето на моята военна сила? Колко ще ни струва да го подритнем и после с един удар да го повалим?
Сесай не каза нищо, останалите мъже също мълчаха. Знаеха, че Йошимото няма да промени своето мнение. Замисълът му зрееше вече няколко години и целта на всичките им военни приготовления бе походът на техния господар към столицата и покоряването на цялата империя. Времето бе назряло и Йошимото не можеше да се сдържа нито минута повече.
И все пак, след като от пролетта бяха проведени десет съвещания за започване на решителни действия и целта пак не бе постигната, то значи в тази решаваща група има някой на мнение, че все още е рано. Несъгласието идваше от Сесай. Той не само настояваше да не се действа прибързано, но и като пълен консерватор се обявяваше за мерки по подобряване на вътрешното управление. Не критикуваше амбицията на Йошимото да обедини страната, но и не изразяваше одобрение.
— Имагава е най-бляскавият от родовете през това поколение — бе казал той на Йошимото. — Ако дойде време, в което да няма наследник на шогуна, някой от рода Имагава ще трябва да поеме нещата в свои ръце. Ти при всички случаи трябва да храниш тази голяма амбиция и отсега да започнеш да се подготвяш за върховен владетел.
Самият Сесай бе научил Йошимото да мисли нашироко: Вместо да управляваш само една крепост, стани владетел на цяла област; вместо да владееш един само окръг, стани господар на десет области; вместо да господстваш над десет области, стани повелител на страната.
