молим за дълъг, но безчестен живот? Мъжете се раждат, за да умират. Този път посветете живота си на мен. Заедно ще излезем на конете под ясносиньото небе и ще срещнем своята смърт като истински войни.
Щом свърши с речта, Нобунага бързо смени тона си.
— Е, никой няма вид да е спал достатъчно — на устните му се появи пресилена усмивка. — Наспи се и ти, Хаяши. Всеки трябва да поспи малко. Сигурен съм, помежду ни няма никой толкова страхлив, че да не може да заспи.
След тези думи щеше да бъде срамно да не си легнат. А и всъщност сред служителите нямаше човек, който през последните две нощи да е спал както подобава. Нобунага бе единственото изключение. Той спеше нощем и си дремваше дори през деня — не в спалнята, а където му попадне.
Хаяши промълви нещо почти в израз на примирение, поклони се на своя господар и на другарите си по служба и се оттегли.
Като изваждани зъби, всички мъже един по един започнаха да стават и да си тръгват. Накрая в широката зала за приеми остана само Нобунага. В крайна сметка той изглеждаше дори доста безгрижен. Когато се обърна, видя зад себе си двама оръженосци, които спяха, облегнати един на друг. Единият от тях, Тохачиро, тази година навършваше едва тринадесет. Беше по-малък брат на Маеда Инучийо. Нобунага го повика.
— Тохачиро!
— Господарю? — Тохачиро се изпъна и избърса с ръка потеклата от устата му слюнка.
— Добре спиш.
— Моля, простете ми.
— Не, не. Не ти се карам. Напротив, това е голяма похвала. И аз ще поспя малко. Дай ми нещо вместо възглавница.
— Така, както сте, ли ще спите?
— Да. Тези дни утрото настъпва рано и времето е добро да си подремнеш. Подай ми тази кутия ето там. Ще използвам нея.
Както говореше, Нобунага се сви на пода и подпря глава с лакът, докато Тохачиро му донесе кутията. Усещаше тялото си като плаваща лодка. На капака на кутията със златен лак бяха изрисувани три дървета, бор, бамбук и слива — знаци на добрата сполука. Като я сложи под главата си, Нобунага каза:
— Тази възглавница ще ме дари с хубави сънища.
После се засмя тихо на нещо свое, затвори очи и накрая, докато оръженосецът гасеше една по една многобройните лампи, леката усмивка на лицето му се стопи като пролетен сняг. С мирно лице потъна в дълбок сън. Леко похъркваше.
Тохачиро се измъкна тихо, за да предупреди самураите в стаята за стражата. Бяха мрачни и си мислеха, че това е краят. И по-сигурно от всичко, разбира се, беше че за тях няма вече нищо друго, освен смърт. В тези вече следполунощни часове мъжете в крепостта гледаха смъртта право в лицето.
— Нямам нищо против да умра. Работата е в това как ще умрем.
Това бе основата на тяхното безпокойство и въпросът още не бе решен в ничии гърди. Значи помежду им имаше някои, още ненабрали смелост.
— Не трябва да простине — обади се Саи, неговата лична прислужница и метна лека завивка върху Нобунага.
След това той два часа спа.
Маслото в лампите почти се бе изчерпало и догарящите фитили лекичко пращяха. Изведнъж Нобунага вдигна глава и извика:
— Саи! Саи! Има ли някой?
Господарят с почернените зъби
Кедровата врата безшумно се плъзна настрани. Саи почтително се поклони на Нобунага и затвори вратата след себе си.
— Буден ли сте, господарю?
— Кое време е?
— Часът на вола.
— Добре.
— Какво ще заповядате?
— Донеси ми доспехите и накарай да оседлаят коня ми. И ми приготви нещо за закуска.
Саи действаше бързо и Нобунага винаги викаше нея да се грижи за личните му нужди. Тя приемаше наближаващото без суетене. След като сбута заспалия в съседната стая оръженосец, каза на стоящите на стража самураи да доведат коня на Нобунага и после внесе в стаята храна за господаря си.
Нобунага вдигна своите клечки за ядене.
— С утрото ще настъпи деветнайсетият ден на Петия месец.
— Така е, господарю.
— Трябва това да е най-ранната закуска в цялата страна. И е много вкусна. Какво още има за ядене?
— Малко сушени кафяви водорасли и кестени.
— Е, добре се погрижи ти за мен — Нобунага бодро довърши кашата и изяде два-три кестена. — Това си беше цяло угощение. Подай ми барабана ми, Саи.
Нобунага много ценеше барабана, на който бе дал името Нарумигата. Окачи го през рамо и пробва два- три удара.
— Добър звук издава! Може би защото е толкова рано сутринта, но кънти много по-ясно от обикновено. Саи, изсвири ми някой откъс от „Ацумори“, за да потанцувам на него.
Саи послушно пое от ръцете на Нобунага малкия барабан и започна да свири. Под нейните леки пръсти кожата ясно проехтя през широките стаи на крепостта, почти сякаш припяваше: Събудете се! Събудете се!
Нобунага стана на крака. Той запристъпва с изящни и леки като вода стъпки и запя в такт с барабанния ритъм.
Гласът му бе необичайно еклив и силен. И пееше така, сякаш бе стигнал до края на своя живот.
Един самурай пристигна бързешком по коридора. Когато коленичеше, доспехите му шумно издрънчаха по дървения под.
— Конят ви е готов. Очакваме вашите заповеди, господарю.
Ръцете и нозете на Нобунага спряха посред танца и той обърна лице към говорещия.
— Не си ли ти Ивамуро Нагато?
— Да, господарю.
Нагато бе в пълно бойно снаряжение и носеше дългата си сабя. А самият Нобунага още не бе сложил доспехите и танцуваше под ударите на барабана на една лична прислужница. Самураят изглеждаше изумен
