търговци и занаятчии отваряха врати покрай пътя и хора със сънени погледи се провикваха:
— Битка!
Може по-късно да са се досетили, че мъжът, който препускаше начело в утринната мъгла, е бил техният господар Ода Нобунага. Сега обаче никой не забелязваше това.
— Нагато! Нагато!
Нобунага се обърна на седлото си, но Нагато не беше там, а на около петдесет крачки назад в навалицата. Тези, които го следваха отзад с допрени врат до врат коне, бяха Кацуие и Йошинари. В началото на Ацута към тях се бяха присъединили още мъже.
— Кацуие! — викна Нобунага. — Скоро ще видим голямата порта на светилището. Спри отрядите навън пред нея. Дори и аз няма да тръгна, без да съм казал молитва.
Почти в същата минута спря своя кон пред главната порта. Скочи чевръсто на земята и чакащият го главен жрец заедно с още двадесетина прислужници се спусна напред и хвана поводите на животното.
— Благодаря, че сте излезли да ме посрещнете. Дойдох да кажа молитва.
Първосвещеникът го поведе напред. Пътеката към светилището, обточена с високи дървета, бе влажна от капчиците мъгла. Главният жрец застана пред свещения извор и прикани Нобунага да се пречисти. Онзи взе кипарисовия черпак, изми си ръцете и оплакна уста. После загреба още един пълен черпак и го изпи на една глътка.
— Вижте! Добър знак!
Нобунага вдигна поглед и се обади достатъчно силно, че да го чуят отрядите му. Посочи към небето. Най-сетне се бе пукнала зората. Клоните на всичките стари дървета се бяха обагрили от утринното слънце в червено и ято врани лудо грачеше.
— Свещените врани!
Самураите редом с Нобунага вдигнаха поглед заедно с него.
Между това първосвещеникът, също в пълно бойно снаряжение, се бе изкатерил до светая-светих. Нобунага седна на една рогозка. Жрецът донесе върху малка дървена подложка саке и го поднесе в негледжосана глинена чашка. Нобунага пресуши чашката, плесна шумно с ръце и каза молитвата си към боговете. Хората му склониха глави и докато се молеха, притвориха очи, за да станат сърцата им огледала, които да отразят божествените образи.
Преди още Нобунага да бе напуснал светилището Ацута, от войниците, които тичешком го бяха настигнали, броят на неговата войска бе нараснал почти на хиляда. Излезе навън през южната порта и отново възседна коня си. Беше се появил в Ацута като вихър, ала сега, когато си тръгваше, забави крачката и тръгна много по-спокойно. Клатеше се на седлото, което бе яхнал странично, хванал с ръце пръстените отпред и отзад.
Утрото вече се бе пукнало и привлечени от шума на надпреварващи се едно друго конски копита, селяните от Ацута наизлизаха заедно с жените и децата пред къщите и по кръстовищата, за да гледат.
Щом разбраха, че това е Нобунага, всички с изумен вид си зашепнаха:
— Наистина ли отива в битка?
— Може ли да е вярно това?
— Залогът да победят не е и едно на десет хиляди.
Беше яздил наведнъж от Кийосу до Ацута и сега седлото бе почнало да му убива. Седнал настрани и леко изтегнат назад, Нобунага си тананикаше сам.
Щом войската стигна до кръстопътя в покрайнините на града, внезапно спря. От две места в посока Маруне и Вашидзу се издигаше черен дим. Лицето на Нобунага доби тъжен израз. Двете крепости трябва да са паднали. Пое си дълбоко дъх и после бързо заговори на служителите си:
— Няма да следваме крайбрежния път. Тъкмо сега е сутрешният прилив, значи няма да има смисъл да минаваме оттам. Ще тръгнем през хълма по пътя за крепостта Танге — и като слезе от коня, се обърна към един от служителите: — Повикай старейшините на Ацута.
Мъжът погледна към скупчената покрай пътищата тълпа и се провикна достатъчно силно, за да бъде чут. Пратиха войници, които да намерят старейшините. Не след дълго доведоха двама от тях пред Нобунага.
— Доста често сте ме виждали, значи не съм кой знае какво рядко зрелище. Днес обаче ще ви почета с рядка гледка — главата с почернени зъби на господаря на Суруга. Никога не сте я виждали, но днес ще я видите, понеже сте се родили в моята област Овари. Само се качете на някое високо място и гледайте тази голяма битка.
— Обиколете Ацута и кажете на хората да съберат празнични байраци и ленти и да ги направят да изглеждат за врага като флагове и бойни знамена. Сложете по клоните червени, бели или какви да е цветни платове и напълнете небето с веещи се ленти. Разбрахте ли?
Щом конете бяха напреднали с около половин час път пеша, той се извърна да погледне — над Ацута се вееха безброй флагове и знамена. Изглеждаше, сякаш огромна войска от Кийосу е стигнала до града и сега почива там.
Беше потискаща горещина — по-горещо, както щяха по-късно да си спомнят старците, отколкото е било от много години насам през ранно лято. Слънцето се изкачи нависоко и конете затъпкаха земя, която от десет дни не бе виждала дъжд. Докато маршируваше, войската се покри с прах.
Живот или смърт — препуснал напред, Нобунага държеше и двете заедно с поводите си. За войниците си той изглеждаше подобен или на храбър предвестник на смъртта, или на пълен с надежда водач към един по-велик живот. Без значение кой как гледа на него или какъв щеше да е окончателният изход, цялата войска бе пронизана от вяра в своя предводител и следваше този мъж без дума на ропот.
До смърт. До смърт. До смърт.
Това единствено запълваше ума и на Токичиро. Дори и да не бе искал да върви напред, всички наоколо му маршируваха направо и той, като че погълнат от надигнали се вълни, нямаше време да спре нозете си. Макар това да не е от голяма важност, все пак оглавява тридесет пехотинци и затова, колкото и да е лошо положението, не може да си позволи да се оплаква.
До смърт. До смърт.
Доходите на пехотинците бяха толкова ниски, че едва стигаха, колкото да позволят на семействата им да преживяват. И немите, отчаяни гласове, които звучаха вътре в тях, отекваха във вътрешностите на Токичиро. Нима хората могат просто така да захвърлят живота си? Със сигурност изглежда това ставаше и изведнъж Токичиро бе поразен от мисълта, че служи на един нелеп военачалник. Бе хранил такива големи надежди, когато за първи път издири Нобунага, а сега този човек сякаш изпращеше войниците си, сред тях и Токичиро, на сигурна смърт. Помисли си за всичко, което би искал още да стори на този свят и за майка си в Накамура.
Такива неща прехвръкнаха през ума на Токичиро, но се явиха и изчезнаха за миг. Шумът от хилядата чифта маршируващи нозе и звънтенето на нажежени от слънцето доспехи сякаш говореше: „Умри! Умри!“
Лицата на войниците бяха изгорели от слънцето, облети в пот и покрити с прах. И макар дори в това отчаяно положение да излизаше наяве безгрижният нрав на Токичиро, днес той ведно с останалите си мислеше: „Бий се! До смърт!“
Войниците напредваха, готови да жертват живота си. И докато с отмерена крачка преминаваха един след друг по хълмовете, все повече наближаваха виещите се облаци дим, които видяха по-рано.
Първите редици току-що бяха стигнали до върха на един хълм, когато към тях с препъване се приближи един окървавен, ранен мъж и закрещя нещо, което не можеха да чуят.
Беше служител на Сакума Дайгаку, избягал от Маруне. Отведен пред Нобунага и дишащ тежко заради раните си, той с усилие се изпъна и докладва:
— Господарят Сакума срещна като мъж смъртта в подпалените от всички страни от враговете пламъци, а господарят Иио славно падна в битката при Вашидзу. Срамувам се, че съм последният останал жив, но избягах по нареждане на господаря Сакума, за да ви съобщя за това, какво е станало. Докато бягах, слушах победните викове на врага, толкова силни, че да разтресат небето и земята. А в Маруне и Вашидзу не е останало нищо, освен вражеската войска.
След като изслуша известието, Нобунага извика:
— Тохачиро.
Маеда Тохачиро бе още момче и почти се губеше в голямата тълпа войни. Щом Нобунага го призова,
