изражение на бялото си лице. Токичиро се зачуди дали не му е сърдита, но в същото време почна да си мисли за своето заминаване на следващата сутрин. Придружава господаря Нобунага и му е забранено да казва на другиго каквото и да било относно пътуването. Това включваше и Нене. След като я зърна и се увери, че е добре, Токичиро пак стана своето старо аз и с пълна скорост се прибра у дома. Щом заспа сънищата му бяха безметежни.
— Тръгвам! — обяви той, но не каза на слугите къде отива.
И малко преди уреченото време стигна в къщата на Доке Сеиджуро.
— Хей, Маймунке! И ти ли тръгваш днес? — попита един селски самурай, застанал до портата на Сеиджуро.
— Инучийо!
Токичиро сепнат изгледа приятеля си. Не само че се изненада, дето Инучийо идва с тях, но и видът на младежа бе изцяло променен — от връзването на косата чак до навущата той бе облечен като човек, пристигнал право от най-затънтеното място.
— За какво става всъщност дума? — попита Токичиро.
— Всички са вече тук. Влизай бързо вътре.
— Ами ти?
— Аз ли? Сложиха ме за малко да пазя на портата. Ще дойда при вас по-късно.
Токичиро се застоя в градината точно до вратата. За минута се чудеше по коя по пътека да тръгне. Жилището на Доке Сеиджуро бе една стара къща, необичайна дори за погледа на Токичиро. Не можеше да определи отпреди точно колко много години е тя. Бе останала изглежда от по-ранна епоха, когато цели семейства са живели в един голям общ дом. Дълга къща с много стаи, по-малки пристройки, порти, нови порти зад тях и безброй пътеки изпълваха целия двор.
— Маймунке! Насам!
Друг селски самурай му махаше с ръка от една врата близо до градината. Разпозна в този мъж Икеда Шоню. Щом влезе в двора, завари двадесетина служители, облечени като селски самураи. Токичиро също бе осведомен за дрехите и си бе придал най-селски вид от всички.
Група от седемнадесет-осемнадесет планински отшелници си почиваше по краищата на вътрешния двор. И те бяха преоблечени самураи на рода Ода. Нобунага изглежда седеше в една малка стая в долния край на двора. Естествено, той също се беше предрешил.
Токичиро и останалите бяха спокойни. Никой не задаваше въпроси. Никой не знаеше нищо. Но правеха догадки.
— Негово Височество е предрешен като син на селски самурай, който пътува с няколко служители. Чака да дойдат всичките хора. Отива навярно в далечна област, но се чудя, знае ли някой накъде всъщност тръгваме.
— Не разбрах много, но когато ме повикаха в дома на Хаяши Садо, чух някой да споменава нещо столицата.
— Столицата ли?
Всички преглътнаха.
Нищо не би могло да бъде по-опасно и щом отива там, Нобунага трябва да има някакъв таен замисъл. Незабелязан от другите, Токичиро кимна в знак, че разбира и излезе в зеленчуковата градина.
След няколко дни дружината селски самураи, които щяха да придружават Нобунага и групата планински отшелници, които отдалеч щяха да го пазят, поеха към столицата.
Първата група щеше да минава за селски самураи от източните области, тръгнали да разгледат Киото. Със спокоен вид мъжете вървяха напред. Скриха яростният блясък, който светеше в очите им при Окехадзама и възприеха грубия изглед и провлачения говор на хора, за каквито се представяха.
Доке бе уредил нощувка в една къща в покрайнините на столицата. Докато обикаляха из Киото, Нобунага винаги нахлупваше ръба на шапката си ниско над очите и се обличаше като прост провинциалист. Придружителите му наброяваха най-много четири-пет души. Ако наемни убийци узнаеха кой е, щеше да стане лесен прицел.
Имаше дни, в които съвсем се отпускаше и до залез-слънце скиташе сред навалицата и праха на Киото. А имаше и вечери, когато в някой необичаен час изведнъж излизаше, отбиваше се в жилищата на придворни и водеше тайни разговори.
Младите самураи не разбираха нито защо техният господар се осмелява да предприеме такова начинание сред опасния безпорядък на раздираната от война страна, нито повода за тези посещения. Разбира се, нямаше причина и Токичиро да вниква в обстоятелствата. Самият той обаче използваше времето за наблюдение. Столицата се е променила, си мислеше. По времето, когато бе обикалял страната да продава игли, често идваше тук да поднови запаса си. Като броеше на пръсти, пресметна, че е било само преди шест или седем години, но оттогава условията около Императорския дворец забележимо се бяха изменили.
Шогунатът все още съществуваше, но тринадесетият по ред шогун, Ашикага Йошитеру, бе такъв само по име. Културата и духът на хората застояваха като вода в дълбоко езеро. Всичко носеше усещането за край на една епоха. Същинската власт бе в ръцете на градския наместник Мийоши Нагайоши, но той на свой ред бе преотстъпил властта почти във всички области на един от служителите си, Мацунага Хисахиде. Това имаше за следствие безогледни раздори, лошо и тиранично управление. Сред простолюдието вървеше мълвата, че властта на Мацунага скоро ще пропадне от само себе си.
Накъде вървят сега нещата? Това не знаеше никой. Всяка вечер светлините ярко горяха, но хората се губеха в мрак. „Утре си е за утре“, мислеха си те и през живота им като мътен поток минаваше течение без посока и цел.
Щом управлението на Мийоши и Мацунага бе смятано за ненадеждно, то какво остава за онези областни управители, които биваха назначавани от шогуна? Хора като Акимацу, Токи, Кьогоку, Хосокава, Уесуги и Шиба бяха всички изправени в собствените си области пред сходни трудности.
Тъкмо в този момент Нобунага предприе своето тайно пътуване до столицата. За нещо такова не беше и мечтал нито един друг военен господар на област. Имагава Йошимото тръгна в поход към Киото начело на голяма войска. Въжделението му — да получи пълномощия от императора и така да подчини шогуна за себе си и да властва над страната — бе пресечено посред път, но той беше само първият, направил такъв опит. Всички останали големи господари в страната смятаха замисъл, като този на Имагава, за добър. Само Нобунага обаче бе достатъчно дързък лично да отиде до Киото и да се подготви за бъдещето.
След няколко разговора с Мийоши Нагайоши той най-сетне си уреди среща с шогуна Йошитеру. Разбира се, в жилището на Мийоши отиде предрешен както винаги, преоблече се в официални дрехи и тръгна към седалището на шогуна.
— Значи вие сте Нобунага, синът на Нобухиде? — попита Йошитеру.
В гласа му нямаше сила. Държанието му бе безупречно, ала някак безжизнено.
Нобунага бързо осъзна, че шогунският пост е вече обезсилен. Той се просна по очи и помоли за честта да се запознае с Йошитеру. В гласа на кланящия се обаче имаше сила, която далеч надвишаваше тази на властника.
— Този път дойдох в Киото тайно. Съмнявам се, че кое да било от тези местни произведения от Овари ще се понрави на погледа на човек от столицата.
Дари Йошитеру с ред подаръци и понечи да се оттегли.
— Може би ще ме почетете да останете на вечеря — предложи шогунът.
Поднесоха саке. От залата за угощения пред погледа им се разкриваше изискана градина. Във вечерната тъмнина цветът на хидрангеите и влажният мъх блещукаха под светлината на лампите.
Независимо с кого и къде е, строгата официалност не подхождаше на нрава на Нобунага. Щом почтително внесоха бутилките със саке и с дребнаво традиционни движения поставиха вечерята на масата, той почна да се държи без прекомерни задръжки.
Йошитеру се взираше в своя гост, сякаш апетитът му е нещо изключително. Макар уморен от разкош и официалности, за него бе предмет на гордост, че всяко поднасяно на трапезата му ястие е столичен деликатес.
— Как намирате кухнята в Киото, Нобунага?
