— Превъзходна е…
— Как са подправките?
— Е, подправките на столичната кухня са доста тънки. Толкова лека храна е рядкост за мен.
— Така ли? Следвате ли Пътя на чая?
— Откакто съм момче, пия чай също както пия вода, но не съм запознат с това как познавачите уреждат чайна церемония.
— Разгледахте ли градината?
— Да, видях я.
— Какво мислите?
— Намерих я доста малка.
— Малка ли?
— Много е хубава, но като я сравня с гледката на хълмовете в Кийосу…
— Вие изглежда въобще нищо не разбирате — шогунът отново се засмя. — Но по-добре да си невежа, отколкото да имаш само отблясъци от знание. Е, какво ви се нрави тогава най-много?
— Стрелбата с лък. Извън това нямам особени дарования. Ако желаете обаче да чуете нещо необичайно, успях за три дни да стигна от Овари до пред самите ви порти, като през вражеска земя минах по пътя Мино-Оми. Сега, когато цялата страна е в безпорядък, винаги е налице възможността в двореца или близо до него да се случи нещо неприятно. Ще бъда много благодарен, ако може да ме запомните за такъв случай — завърши той с усмивка.
Първоначално сам Нобунага се беше възползвал от повсеместното безредие и свали назначения от шогуна наместник на Овари от рода Шиба.
И макар, за да се покаже гневът и тежестта на върховната власт, въпросът да бе разискван във Великия шогунски съвет, всъщност всичко беше само официалност. Напоследък обаче областните наместници рядко идваха да посетят Киото и шогунът се чувстваше изоставен. Скуката му бе разсеяна от посещението на Нобунага и той като че се стараеше да поддържа разговор.
Може по време на беседата Йошитеру да очакваше да му загатнат желание за официално повишаване в чин или дворцова длъжност, но не последва нищо такова и накрая Нобунага бодро се сбогува.
— Да си вървим — каза той и с това обяви завръщането им след тридесетдневен престой в столицата. — Утре — добави бързо.
Докато предрешените като отшелници и селски самураи придружители, отседнали на различни места, оживено се приготвяха да потеглят на път за дома, един вестоносец донесе от Овари предупреждение:
Откак заминахте за Киото, се пръскат слухове. Щом се върнете, проявете крайна предпазливост и моля, подгответе се в случай на някаква неприятност по пътя.
Накъдето и да тръгнат, щеше да трябва да минат през няколко поред враждебни области. По кой път може да поемат в безопасност? Може би трябва да се върнат с кораб?
Тази вечер придружителите на Нобунага се събраха в къщата, където той бе отседнал и обсъдиха въпроса, ала не успяха да стигнат до съгласие. Изведнъж Икеда Шоню излезе изненадващо някъде откъм стаята на Нобунага и впери поглед в тях.
— Още ли не сте си легнали, господа?
Един от мъжете го изгледа с раздразнено изражение.
— Обсъждаме нещо важно.
— Не знаех, че сте посред обсъждане. За какво за бога разговаряте?
— Доста сте безгрижен за придружител на Негово Височество. Не знаете ли за известието, което дойде по нарочен човек тази вечер?
— Чух за това.
— Изключително важно е нищо да не се случи по пътя на връщане. Тъкмо сега си блъскаме главите и се опитваме да измислим по кой път да поемем.
— Тревожите се за нищо. Негово Височество вече реши.
— Какво? Реши ли?
— Когато пристигнахме в столицата, бяхме прекалено много хора и на него му се стори, че бием на очи. Замислил е да се върне обратно с четири-пет души — достатъчни според него. Служителите могат да се приберат поотделно и да тръгнат по който път поискат.
Нобунага напусна столицата преди изгрев-слънце. И точно както каза Шоню, остави след себе си двадесет-тридесет от предрешените като планински отшелници мъже и повечето от селските самураи. Придружаваха го само четирима мъже. Разбира се, между тях беше Шоню, но този, за когото да бъде избран в тази малка група беше най-висока чест, бе Токичиро.
— Доста слабо защитен е.
— Мислите ли, че всичко ще бъде наред с него?
Групата останали сами служители се почувства неспокойна и последва своя господар чак до Оцу, но тук Нобунага и хората му наеха коне и прекосиха моста при Сета. Имаше няколко места за проверка на пътниците, но той мина през тях без затруднение. Бе поискал от Мийоши Нагайоши писмо, в което се заявяваше, че пътува под покровителството на столичния наместник. На всяка бариера, до която стигаха, показваше писмото и продължаваше нататък.
Пътят на чая се бе разпространил широко из цялата страна. В жестокия, кървав свят хората търсеха мир и спокойно място, където да намерят кратък отдих от шума и объркването. Чаят бе изящната граница, където съзерцание и действие се срещат и навярно не бе чудно, че най-заклетите му последователи бяха самураите, чието ежедневие е залято с кръв.
Нене беше изучила Пътя на чая. Нейният баща, когото нежно обичаше, също пиеше чай и затова тук всичко бе доста по-различно от свиренето на кото, когато показваше дарбата си на случайно минаващи покрай къщата хора.
Нещо в покоя на сутринта и благосклонната усмивка на баща й, в това да отсипва с едно движение горещата зелена отвара в чайник от черна керамика от Сето, сякаш я подтикваше да приготви чай. Така това не беше просто развлечение, а част от ежедневието й.
— В градината има доста гъста роса, нали? И пъпките на хризантемите още са твърди.
Матаемон погледна от откритата тераса към малкото оградено място. Нене, заета пред огнището с черпак за чай в ръка, не отговори. Кипящата вода, която загреба от котлето, се стече като от извор в чайника и бодро разпръсна самотата в стаята. Тя се усмихна и отмести поглед.
— Не, две-три хризантеми навън вече доста миришат.
— Наистина ли? Вече са разцъфтели? Не забелязах, когато тази сутрин изнесох метлата и пометох. Изглежда срамно, че под покрива на дома на един воин трябва да цъфтят цветя.
Бамбуковата пръчица, която Нене държеше внимателно с върха на пръстите си, леко профуча, докато почистваше с нея листенцата от чая. Думите на баща й я притесниха, но Матаемон не забеляза това. Той взе купичката за чай, вдигна я с благоговение към устните си и отпи от гъстата зелена течност. По лицето му личеше, че се радва на утринта. Изведнъж обаче, неговите мисли се промениха: „Ако дъщеря ми отиде да живее някъде на друго място, няма вече да пия чай като сега.“
— Простете — чу се глас иззад плъзгащата се врата.
— Окои?
Съпругата му влезе в стаята, а Матаемон подаде купичката на Нене.
— Да приготви ли Нене чай и за теб?
— Не, ще пия по-късно.
Окои носеше калъф за писма, а вън на входа чакаше вестоносец. Матаемон сложи калъфа в скута си и отвори капака. Сянка на съмнение премина по лицето му.
— Братовчедът на Негово Височество. От Нагоя. Какво ли може да е?
Изведнъж Матаемон стана, изми си ръцете и после отново пое с почит писмото. Макар и да бе само писмо, то беше от член на семейството на господаря Нобунага и самураят се държеше, сякаш стои срещу самия човек.
