— Не — отвърна тя.
Засмя се.
— Щом сама забравяте, трябва да не е било нещо много важно.
След това облякоха младоженеца в тържествено кимоно и му дадоха ветрило.
Луната ясно светеше в ранното есенно вечерно небе, а на входните порти ярко горяха факли. Начело на шествието вървяха неоседлан кон и двама копиеносци. Подир тях следваха трима мъже с факли и после, обут с нови сандали, самият младоженец.
Нямаше разкошно сватбено обзавеждане като инкрустирани скринове, сгъваеми паравани или китайска мебел, но имаше сандък за доспехи и кутия за облекло. За един тогавашен самурай, който предвожда тридесет пехотинци Токичиро нямаше от какво да се срамува. Напротив, навярно изпитваше скрита гордост. Макар никой от хората, които му помогнаха тази вечер и които сега бяха край него, да не му бе роднина, те не бяха и наети за тази работа. Бяха дошли да се порадват на сватбата, сякаш са свързани с нея лично.
Тази вечер край портата на всеки дом в махалата на стрелците играеха ярки светлини и всички врати бяха отворени. Тук и там горяха големи огньове и хора с хартиени фенери в ръце чакаха заедно с домашните на булката пристигането на младоженеца. Майки, хванали децата си, махаха за поздрав и осветените им от светлините и пламъците лица доволно сияеха.
Тъкмо в тази минута от отсрещното кръстовище дотичаха няколко деца.
— Иде! Иде!
— Младоженецът иде!
Майката на децата ги повика при себе си и кротко ги посмъмри. Пътят бе облят от бледата светлина на луната. Детският вик разнесе вестта и сега вече никой не прекосяваше притихналата улица.
Двама факлоносци завиха покрай ъгъла. След тях вървеше младоженецът. За оглавника на коня му бяха закачени звънчета и от люлеенето напред-назад те издаваха леки звуци, като свирня на щурци. Сандъкът за доспехите и двете копия се носеха от петима прислужници. Зрелището за махалата не бе дотам лошо.
Младоженецът Токичиро имаше особено достолепен вид. Бе дребен на ръст, но външността му щеше и без изискани дрехи да подхожда на случая. Не бе толкова грозен, че да дава повод за клюки, нито пък имаше вид на мъж, който се е възгордял от ума си. Ако попитаха застаналите покрай огради и порти хора, що за човек е той, всички навярно щяха да отвърнат, че е младеж, не по-лош от останалите и подходящ съпруг за Нене.
— Добре дошли, добре дошли.
— Пуснете младоженеца да влезе!
— Поздравления!
Роднините и домашните, които чакаха пред портата на Матаемоновата къща, поздравиха Токичиро. За миг чертите им просветнаха под трепкащите пламъци на факлите.
— Моля, влезте.
Отведоха младоженеца сам в отделна стая. Токичиро седна на пода. Къщата бе малка, с не повече от шест-седем помещения. Помощниците за празненството бяха отвън, до самата плъзгаща се врата. Кухнята бе току оттатък тясната градина и до него достигаха шум от миене на чинии и миризмата на готвено.
Докато вървеше по улицата, Токичиро не бе обърнал толкова внимание на това, но сега, вече седнал, долавяше ударите на собственото си сърце и усещаше устата си пресъхнала. Седеше в стаята сам, почти като да го бяха забравили. Все пак не би му подхождало да наруши приличието и той, както подобава, реши да остане там, независимо дали някой го забележи или не.
За щастие Токичиро рядко се отегчаваше. Естествено, като младоженец скоро трябваше да се срещне с невестата си, така че изобщо нямаше причина да бъде отегчен. При все всичко това, той по някое време въобще забрави за сватбата и за малко се отвлече в размисъл без всякаква връзка с нея. Умът му се насочи в невероятна за такъв час посока — крепостта Окадзаки. Какви промени са настъпили там? Напоследък това занимаваше неговите мисли повече от всичко останало. Вместо да се пита как ще се обърне към него на следващата сутрин младата му съпруга или с какъв вид ще излезе да го посрещне, умът му се заплете в други неща.
Ще остане ли крепостта Окадзаки на страната на Имагава? Ще се съюзи ли с рода Ода? Ето го отново кръстопътят на съдбата. След ужасното миналогодишно поражение на Имагава при Окехадзама пред рода Токугава имаше три различни възможности. Да продължат да поддържат Имагава ли? Да останат ли този път настрана и от Имагава, и от Ода и смело да отстоят независимостта си? Или се сближат с Ода? Рано или късно трябваше да изберат една измежду трите. Дълги години родът Токугава бе един вид паразитно растение, чието съществуване зависеше от голямото дърво на Имагава.
При Окехадзама се сгромоляса обаче самият ствол на това съжителство. Собствената им сила бе още недостатъчна, но след смъртта на Имагава Йошимото Токугава надали можеха да разчитат на неговия наследник Уджидзане. Това всичко бяха сведения или от слухове, или от дочути отдалеч разговори между старшите служители, но въпросът живо занимаваше Токичиро.
„Сега ще видим от какво тесто е замесен Токугава Иеясу“, мислеше си той. Господарят на крепостта Окадзаки го интересуваше повече от останалите. На Токичиро бе известно, че макар Иеясу да се е родил господар на крепост и област, той е човек, изстрадал на този свят повече неволи дори от самия него. Колкото повече узнаваше за неговия живот, толкова повече му съчувстваше вътрешно. При все това, той е още младеж, който навършва тази година едва деветнадесет. По време на битката при Окехадзама оглавяваше предния отряд на Йошимото и проявите му при превземането на Вашидзу и Маруне будеха възхищение. Решението да отстъпи към Микава, щом чу, че Йошимото е бил убит, също бе достойно за похвала. Иеясу се ползваше с добро име както в лагера на Ода, така и после в Кийосу. Стана предмет на многобройни разговори. Сега и Токичиро потъна в мисли за това, какво становище ще вземат в крайна сметка Иеясу и крепостта Окадзаки.
— Господин младоженецът. Тук ли сте?
Вратата се плъзна настрани. Токичиро дойде на себе си. Или по-скоро, дойде на себе си като младоженец.
Нива Хьодзо, служител на господаря Нагоя, влезе заедно със своята съпруга. Те щяха да бъдат посредници.
— Ще изпълним обреда токороараваши — каза Хьодзо, — така че, моля, изчакайте тук още малко време.
Токичиро бе объркан.
— Токороа… какво?
— Това е древен обред, на който майката и бащата на булката и роднините им идват да видят за пръв път младоженеца.
При което съпругата на Нива се обърна към Токичиро:
— Моля седнете — и като отвори плъзгащата се врата, направи знак на хората, които чакаха в съседната стая.
Първите, които влязоха и поднесоха поздравленията си, бяха тъстът и тъщата — Асано Матаемон и съпругата му. Всички, макар да се познаваха добре, следваха предписанията на обреда. Щом видя тези две добре познати лица, Токичиро доста се поуспокои и леко мръдна с ръка, сякаш иска да се почеше по главата.
След родителите на Нене вървеше прелестно петнадесет-шестнадесетгодишно момиче, което се поклони и срамежливо рече:
— Аз съм сестрата на Нене. Името ми е Ояя.
Токичиро бе озадачен. Това девойче бе дори по-красиво от Нене. Освен това, досега дори не бе знаел, че Нене има по-малка сестра. В коя ли потулена част на тесния войнишки дом биха могли да държат това цвете?
— Ами, ъ-ъ-ъ, благодаря ви. Аз съм Киношита Токичиро, дошъл тук по волята на съдбата. Радвам се да се срещна с вас.
Като се чудеше дали това е младоженецът, когото ще нарича „батко“, Ояя на свой ред го изгледа любопитно, както правят това младите момичета, но отзад бързо приближи нов роднина. Те един по един влизаха и разговаряха с него. Като се срещаше с всички наведнъж, Токичиро надали можеше да запомни
