кой чий чичо, племенница или братовчед е и се чудеше колко ли роднини има Нене.
Помисли си, че това може впоследствие да се окаже досадно, но внезапната поява на една хубава балдъза и мили роднини повдигна настроението му. Той самият имаше малко на брой роднини, но обичаше големите множества и за него шумно, оживено, засмяно семейство бе възможно най-доброто.
— Господин младоженецо, моля, седнете.
Посредниците го поканиха в малка стая, която едва побираше всички. Доведен до отреденото му място, младоженецът седна посред останалите.
Вечерта бе есенна, но навън беше още горещо и задушно. Както през цялото лято, палмовите щори висяха от стрехите и процеждаха писукането на насекомите и есенният ветрец, от който фитилите на светилниците потрепваха. Безупречно чистата стая бе тъмна и не дотам разкошна.
Определеното за самия обред помещение бе малко. В пълното отсъствие на украса имаше нещо необикновено освежаващо. Подът беше застлан с плетени тръстикови рогозки. В дъното на стаята бяха издигнали олтар на боговете на сътворението — Идзанаги и Идзанами, а пред него бяха сложени в дар оризови питки, саке, една-единствена свещ и клон от свещено дърво.
Щом седна там, Токичиро усети как се вдървява.
От тази вечер нататък…
Обредът щеше да го обвърже с отговорностите на съпружеството, с един нов живот и със съдбата на новите му родители. Всичко това караше Токичиро да погледне с нови очи на себе си. Преди всичко, не може да не обича Нене. Ако не бе настоял, тя бързо щеше да се омъжи за друг, но от тази вечер съдбата й се свързваше с неговата.
„Трябва да я направя щастлива.“ Това бе първата мисъл, която го споходи, щом седна на младоженското място. Съжаляваше я за това, че като жена няма над съдбата си такава власт, каквато имат мъжете.
Не след дълго простият обред започна. След като младоженецът бе седнал, една стара жена въведе Нене и тя зае мястото до него.
Дългата й коса бе леко прибрана с червено-бяла нишка. Външното кимоно, направено от бяла сурова коприна с извезани ромбовидни фигури, бе загърнато около кръста й като пола. Под него имаше рокля от същия бял плат и най-отдолу — червена лъскава коприна, която леко се подаваше от краищата на ръкавите. Освен един талисман около врата, не носеше златни и сребърни украшения, дебел слой руж или белило. Видът й бе в пълно съзвучие с простотата на обстановката. Красотата на обреда бе красота не на яркото облекло, а по-скоро на естественото. Единственият намек за украса в стаята бяха две бутилки, държани от момченце и момиченце.
— Нека този съюз бъде щастлив и дълготраен. Нека сто хиляди есени си бъдете верни един на друг — рече старата жена на булката и младоженеца.
Токичиро подаде чашата си, получи малко саке и отпи. Този, който поднасяше, се обърна към Нене. Тя на свой ред даде обет, като отпи от чашата.
Токичиро усети как кръвта нахлува в главата му и сърцето му затуптява силно. Нене обаче изглеждаше забележително спокойна. Сама пожела всичко това. Бе решила, каквото и да я споходи от този ден нататък, да не вини за него нито родителите си, нито боговете. Затова във вида й, докато допираше чашата до устните си, имаше нещо вълнуващо и прелестно.
Веднага щом булката и младоженецът отпиха от общата сватбена чаша. Нива Хьодзо, с глас, който носеше белезите на многото години по бойните поля, подхвана поздравителна песен. Тъкмо бе привършил с първия стих, когато някой отвън поде припева.
Докато Хьодзо пееше, къщата замлъкна и сега внезапното, тромаво пеене навън бе още по-стряскащо. Изненадан, пеещият за миг се поколеба. Токичиро погледна неволно към градината.
— Кой е? — попита един слуга немирника.
В същия миг пред портата някакъв мъж запя с плътен глас и като подражаваше на артист от театъра Но, тръгна към терасата. Забравил въобще къде е, Токичиро стана от място и без да се съобразява със своето положение, тръгна към терасата.
— Ти ли си, Инучийо?
— Господин младоженеца! — Маеда Инучийо отметна качулката, която скриваше лицето му. — Дойдохме да изпълним обреда на изливането на водата. Може ли да влезем?
Токичиро плесна с ръце.
— Наистина се радвам, че идвате. Влизайте, влизайте!
— Дойдох с приятели. Може ли?
— Разбира се. Свършихме със сватбената церемония и от тази вечер аз съм зет в тази къща.
— Добър зет ще си имат. Може би ще мога да получа чашка от господин Матаемон.
Инучийо се обърна към тъмното и направи знак с ръка.
— Хей, вие всички! Ще ни позволят да изпълним обреда на изливането на водата!
На вика на Инучийо незабавно откликнаха неколцина мъже, които се промъкнаха навътре и огласиха градината с гласовете си. Там бе Икеда Шоню, както и Маеда Тохачиро, Като Йосабуро и старият му приятел Ганмаку. Там бе дори и сипаничавият майстор на дърводелците.
Обредът на изливането на водата бе стар обичай, при който предишните приятели на младоженеца отиваха неканени в къщата на неговия тъст. Семейството на булката бе задължено да ги приеме сърдечно, а после натрапниците замъкваха жениха в градината и го намокряха с вода.
Тазвечерният обред на изливането на водата бе малко преждевременен. Той като правило се извършваше от шест месеца до година след сватбата.
Нива Хьодзо и цялото домочадие на Матаемон бяха ужасени. Младоженецът обаче въодушевено посрещна гостите с добре дошли.
— Какво? И ти ли? — чудеше се той, докато поздравяваше мъже, които отдавна не бе виждал. После се обърна към облечената си в бяло съпруга: — Бързо, Нене, донеси нещо за ядене. И саке. Много саке.
— Веднага.
Нене имаше вид, сякаш е очаквала това посещение. Като съпруга на Токичиро знаеше, че не бива да се изненадва от такива неща. Прие положението без ни най-малко оплакване. Свали снежнобялото кимоно и уви около кръста си дебела всекидневна пола. После привърза дългите си ръкави с връв и се захвана за работа.
— Що за сватба е това? — се оплакаха възмутените гости.
Като успокояваха роднините си, Матаемон и съпругата му си проправиха път сред шумотевицата и бъркотията на тълпата. Щом Матаемон чу, че неканените гости са водени от Инучийо, това го стресна. Когато обаче видя онзи да разговаря с Токичиро и да се смее, му олекна.
— Нене! Нене! — обади се Матаемон. — Ако няма достатъчно саке, прати някого навън да купи още. Тези хора трябва да пият, колкото пожелаят.
После се обърна към жена си:
— Окои! Окои! Какво правиш, че само стоиш на едно място? Сакето е тук, но никой няма чаша. Макар да не е голямо празненство, изнеси там каквото имаме. Толкова се радвам, че Инучийо е дошъл с всичките тези хора.
Щом Окои се върна с чашите, Матаемон лично поднесе на Инучийо да пие. Изпитваше много силна привързаност към този човек, който някога можеше да стане негов зет. Не такава обаче излезе съдбата им. Въпреки това, макар и необичайно, тяхното приятелство бе оцеляло като непосредствена дружба между двама самураи. Чувствата напираха в гърдите на Матаемон, но той не даде това да се разбере по лицето или думите му — и двамата бяха самураи.
— Е, аз също много се радвам, Матаемон. Имате добър зет. Поздравявам ви от все сърце — каза Инучийо. — Вижте, знам, че нахлух неочаквано тази вечер. Нали не съм ви раздразнил?
— Не, ни най-малко — самият Матаемон получи подтик от тези думи: — Ще пием до сутринта!
Инучийо гръмко се засмя.
— Ако пием и пеем през цялата нощ, няма ли да разсърдим булката?
— Защо? Не така е била възпитана — се обади Токичиро. — Тя е много добродетелна жена.
Инучийо се приближи до Токичиро и почна да го закача.
— А сега, защо не поговориш още малко за нещо неприлично?
