да забележи безпокойството и отсъствието на желание да се бият.
Инучийо слезе от седлото и мина през редиците, заслушан във войнишките разговори.
— Хей! Можем да починем.
— Вече?
— Не говори така. Почивката винаги е добре дошла.
— Инучийо?
Веднага щом Токичиро видя приятеля си, той слезе от коня и се спусна да го поздрави.
— Битката, в която сте се отправили, ще е повратна точка за рода Ода — започна внезапно Инучийо. — Имам пълна вяра в теб, но походът не е желан от служителите и в града цари извънредно безпокойство. Настигнах ви, за да се сбогуваме. Но слушай, Токичиро, да станеш пълководец и да си начело на войска е много различно от предишните ти длъжности. Хайде, подготвен ли си наистина за това?
— Не се тревожи — Токичиро кимна отсечено с глава в знак за решимостта си и добави: — Намислил съм нещо.
Щом Инучийо обаче научи какво точно е намислил, се намръщи.
— Чул бях, че веднага след като си получил заповедите на Негово Височество, си пратил по Гондзо послание в Хачисука.
— Знаеше ли? Беше съвършено тайно.
— Истината е, че го чух от Нене.
— Женските уста все изпускат нещо, а? Това ме плаши малко.
— Не. Тъкмо когато поглеждах през портата да те поздравя за назначението, чух Нене да говори с Гондзо. Точно се връщаше от посещение в храма Ацута да се помоли за твоя успех.
— В такъв случай имаш някаква представа какво се готвя да направя.
— Е, мислиш ли, че на тези разбойници, които молиш да ти станат съюзник, може да се разчита? Какво ще се получи, ако сметките ти не излязат?
— Ще излязат.
— Е, не знам какво използваш като примамка, но даде ли предводителят им някакъв знак, че е съгласен с твоето предложение?
— Не искам другите да слушат.
— Тайна е, така ли?
— Виж това.
Токичиро извади изпод доспехите си едно писмо и мълчаливо го подаде на Инучийо. Беше отговорът от Хачисука Короку, който Гондзо бе донесъл предишната вечер. Инучийо го прочете, без да каже нищо, но погледна изненадано Токичиро, докато му го връщаше. За кратко време не знаеше какво да каже.
— Предполагам, разбираш.
— Та това не е ли отказ, Токичиро? Тук пише, че родът Хачисука поколения наред е бил свързан с рода Сайто и да скъсат сега с тях, за да подкрепят Ода, би било безчестно. Това е ясен отказ. Ти какво си прочел?
— Точно това, което пише — главата на Токичиро изведнъж клюмна. — Трудно ми е да говоря толкова рязко, когато си ми показал приятелството си, като си дошъл чак до тук. Ако имаш обаче и най-малко чувство, моля те, просто изпълнявай задълженията си в крепостта, докато ме няма и не се тревожи.
— Щом можеш да кажеш това, трябва да имаш вяра в себе си. Е, тогава пази се.
— Длъжен съм.
Токичиро нареди на самурая до себе си да докара коня на Инучийо.
— Не, остави добрите обноски. Тръгвай напред.
Докато Токичиро се качваше отново на седлото, доведоха и жребеца на Инучийо.
— До нова среща.
Токичиро още веднъж помаха от гърба на коня и го подкара право напред.
Пред погледа на Инучийо минаха няколко червени знамена без отличителни знаци. Токичиро се обърна и се усмихна. В синьото небе мирно пърхаха червени водни кончета. Без нито дума повече Инучийо обърна коня си в посока към крепостта Кийосу.
Мъхът беше учудващо гъст. Човек можеше да погледне в толкова приличния на забранените за влизане храмови градини обширен двор на жилището на рода Хачисука и да се зачуди на колко всъщност века е зеленият мъх. Под сянката на големите скали се гушеха бамбукови гъсталаци. Беше точно посред следобеда и цареше пълна тишина.
„Тя със сигурност е оцеляла,“ размишляваше Хачисука Короку винаги щом влезеше в градината. Напомняше му за връзката с предците, които от поколения бяха живели в Хачисука. „Дали и моето поколение ще отмре, без да е успяло да издигне на почит името на рода ни? От друга страна, утешаваше се той, във времена като тези предците ми сигурно щяха да оценят, че запазвам това, което имаме.“ Но винаги една част от съществото му отказваше да бъде убедена.
В такива спокойни дни, щом човек се вгледа в старата къща, която изглеждаше досущ като крепост, заобиколена от четирите си страни от гъста, разкошна зеленина, му бе невъзможно да повярва, че господарят на това място е просто предводител на дружина ронини и стои начело на няколко хиляди воини, които като вълци скитат по затънтените пътища на една неспокойна земя. С тайни усилия в Овари и в Мино едновременно Короку бе успял да си създаде опора и достатъчно влияние, за да се противопостави на волята на Нобунага.
Както вървеше през градината, той внезапно се обърна към главната къща и извика:
— Камейчи! Приготви се и ела тук.
Най-големият син на Короку, Камейчи, бе на единадесет години. Щом чу гласа на баща си, той взе две дървени копия и излезе в градината.
— Какво правеше?
— Четях.
— Ако се пристрастиш към четенето на книги, ще пренебрегваш бойните изкуства, нали тъй?
Камейчи отмести поглед. Момчето се различаваше от своя здраво сложен баща и нравът му клонеше към замисленост и кротост. Доколкото можеха да преценят другите, Короку имаше достоен наследник, но всъщност синът му го правеше нещастен. Над двете хиляди ронини под негово предводителство бяха повечето необразовани и диви селски воини. Ако водачът на рода не е в състояние да ги обуздава, Хачисука щяха да изчезнат. Сред дивите животни от само себе си се разбира, че слабите стават плячка на силните.
Всеки път, щом погледнеше сина си, който толкова малко прилича на него, Короку се боеше, че това е завършекът на неговата родова линия и оплакваше кроткия нрав и наклонностите към учение на Камейчи. Винаги, когато имаше дори малко свободно време, повикваше момчето в градината и посредством бойните изкуства се опитваше да му влее поне малко от своя собствен яростен боен дух.
— Вземи си копие.
— Да, господине.
— Сега заеми обичайната поза и удряй, без да си мислиш за мен като баща.
Короку насочи своето копие и се спусна към сина си като срещу възрастен.
Плашливият поглед на Камейчи трепна от ужасяващия глас на баща му и той отстъпи. Безмилостното копие на Короку здраво удари рамото на момчето. То изписка и падна в несвяст на земята.
Мацунами, съпругата на Короку, извън себе си изтича от дома.
— Къде те удари? Камейчи! Камейчи!
Явно ядосана от грубото отношение на мъжа й към техния син, тя рязко извика на слугите да донесат вода и лекарства.
— Глупачка такава! — скара й се Короку. — Защо плачеш и го утешаваш? Камейчи е слабоват понеже ти така си го възпитала. Няма да умре. Махни се от него!
Слугите, които бяха донесли вода и лекарство, само гледаха с безизразни лица яростното изражение на Короку и стояха на почетно разстояние.
Мацунами избърса сълзите си. Със същата кърпичка попи кръвта, която течеше от устната на Камейчи и го сгуши в ръцете си. Или си бе прехапал устната, когато баща му го удари, или я бе порязал на някой камък
