убиецът на тъста на господаря Нобунага — господаря Досан. Според морала той ни е враг и не можем да живеем под едно и също небе с него, а и иска ли родът да заеме центъра на бойните действия, трябва да имаме опора в Мино.
— Това ще става скоро, нали?
— Скоро ли? Тръгваме за Кито тази вечер.
— Не. Още не, още не. Съмнявам се, че Негово Височество ще нападне толкова рано.
— Войските се предвождат от господаря Кацуие и господаря Нобумори. Негово Височество няма да дойде лично на похода.
— Но дори Йошитацу да е умрял и неговият син Тацуоки да е глупец. Тримата от Мино — Андо, Инаба и Уджиие — са все още живи. И още, докато има човек като Такенака Ханбей, за когото се говори, че живеел в уединение на планината Курихара, няма да се справим толкова лесно.
— Такенака Ханбей ли? — Инучийо наклони глава на една страна. — Имената на Тримата от дълго време отекват дори и в съседните области, но толкова страховит ли е Такенака Ханбей?
— Повечето хора изобщо не са го чували — аз съм единственият му почитател тук в Овари.
— Откъде знаеш такива неща?
— Дълго време бях в Мино и… — Токичиро спря посред изречението.
Никога не бе казвал на Инучийо за преживяванията си като скитащ търговец, за времето прекарано при Короку в Хачисука и за шпионирането в Инабаяма.
— Е, загубихме време.
Инучийо се качи отново на седлото.
— Ще се видим на сбора.
— Добре. До скоро.
Двамата бързо се отдалечиха към противоположните краища на махалата.
— Привет! Прибрах се!
Всеки път, когато се върнеше, извикваше шумно на входа, преди да влезе. Така всички ще разберат, че се прибира зетят в този дом — от слугата, който работи в килера, до кухненските ъгли. Днес обаче Токичиро не изчака някой да излезе да го посрещне.
Щом влезе в стаята, бе поразен от това, което видя. На пода бе постлана нова рогозка и върху нея беше поставен неговият сандък за доспехи. От само себе си се разбира, че там бяха ръкавиците, наколенниците, бронята и поясът му, но също и малко лек за рани, превръзка и торбичка за боеприпаси — всичко, което щеше да има нужда да вземе със себе си, бе подредено на място.
— Снаряжението ти — каза Нене.
— Много добре! Много добре!
Похвали я, без да се замисли, но изведнъж се порази от мисълта, че още не е преценил правилно това момиче. То е дори по-способно, отколкото бе смятал, преди да се ожени за него.
След като привърши с обличането на доспехите, Нене му заръча да не се тревожи за нея. Бе извадила и сложила на място глинената чаша за осветено саке.
— Моля те, грижи се за всичко, докато ме няма.
— Разбира се.
— Няма време да се сбогувам с баща ти. Ще го направиш ли заради мен?
— Майка заведе Ояя в храма Цушима и още не са се върнали. Татко получи заповед да поеме дежурство в крепостта и преди малко прати вест, че няма да се прибира тази вечер у дома.
— Няма ли да си самотна?
Тя се извърна, но без да плаче.
С тежкия шлем в скута приличаше на брулено от вятъра цвете. Токичиро го пое от нея и докато си го слагаше, въздухът неочаквано се изпълни с аромат на алоево дърво. С благодарност се усмихна на съпругата си и здраво завърза намазаните с благовоние връзки.
Книга трета
Пета година на Ейроку
1562 г.
Сайто Тацуоки, господар на Мино
Ояя, сестра на Нене
Сакуама Нобумори, старши служител на рода Ода
Екей, будистки монах от западните области
Осава Джиродзаемон, господар на крепостта Унума и старши служител на рода Сайто
Хикоемон, име дадено на Хачисука Короку, когато се подчинява на Хидейоши
Такенака Ханбей, господар на крепостта на връх Бодай и старши служител на рода Сайто
Ою, сестра на Ханбей
Кокума, прислужник на Ханбей
Хорио Мосуке, оръженосец на Хидейоши
Хосокава Фуджитака, служител на шогуна
Йошиаки, четиринадесети шогун от рода Ашикага
Асакура Кагеюки, военачалник на рода Асакура
Инабаяма, столица на Мино
Връх Кухигара, планинско жилище на Такенака Ханбей
Суномата, построена от Хидейоши крепост
Гифу, име дадено на Инабаяма от Нобунага
Ичиджогадани, главна крепост на рода Асакура
Крепост върху водата
В онези дни улиците на града под крепостта Кийосу кипяха от гласовете на деца, пеещи едно стихче за служителите на Нобунага:
„Памучният Токичи“ — Киношита Токичиро — сега яздеше начело на малка войска. Макар да би трябвало войниците да маршируват във великолепен строй, духът им бе нисък и им липсваше въодушевление. Когато Шибата Кацуие и Сакума Нобумори тръгваха за Суномата, войската им потегли под звука на барабаните и с развети знамена. В сравнение с тих Токичиро имаше вид на водач на инспекционна обиколка из областта, или може би на помощен отряд за фронта.
На около два часа път пеша от Кийосу ги настигна самотен ездач от крепостта, който им извика да почакат.
Човекът, който караше кервана на товарните коне, се обърна и каза:
— Това е господин Маеда Инучийо.
Прати едного в началото на колоната да съобщи на Токичиро.
Предадоха по редиците заповедта за почивка. Надали бяха извървели достатъчно, за да се изпотят както трябва, но началниците и мъжете не бяха особено въодушевени относно цялото начинание. Това бе войска без вяра във възможността за победа. Ако погледнеше лицата на редовите войници, човек можеше
