смяташ за това?
— Разбира се. Ще спазвам обещанието докрай, каквото и да бъде то — отвърна с ясен глас Нене.
Токичиро бе олицетворение на сериозността. Имаше дори малко мрачен вид. Нене обаче бе щастлива за пръв път да види това строго изражение.
— Първо, ще ти кажа какво искам от теб като съпруг от съпруга.
— Кажи, моля те.
— Майка ми е бедна селянка и отказа да дойде на сватбата. Но човекът, който бе по-щастлив от всеки друг на света, че си взимам съпруга, беше тя.
— Разбирам.
— Един ден моята майка ще дойде да живее при нас в същия този дом и би било добре, ако това да помагаш на съпруга си остане за теб на второ място. Повече от всичко бих искал от теб да бъдеш предана на майка ми и да я направиш щастлива.
— Да.
— Моята майка е била родена в семейство на самураи, но е обедняла много преди да се родя. В голяма бедност е отгледала няколко на брой деца — да отгледаш при такива условия дори едно дете е значело да се пребориш с неимоверни трудности. Тя няма нищо, което да й донесе радост — дори и ново памучно кимоно за зимата и друго за лятото. Необразована е, говори селско наречие и е съвършено невежа в добрите обноски. Като моя съпруга, ще се грижиш ли с истинска любов за майка като тази? Можеш ли да я уважаваш и обикнеш?
— Мога. Щастието на майка ти е твое щастие. Смятам това за естествено.
— Но и ти имаш двама родители в добро здраве. И те по същият начин са много важни за мене. Няма да храня към тях по-малки синовни чувства от твоите.
— Това ме радва.
— И за мен има още едно нещо — продължи Токичиро. — Твоят баща те е възпитал като добродетелна девойка, като те е карал да следваш много на брой правила. Мене обаче не е толкова трудно да зарадваш. Ще разчитам на теб само за едно.
— Кое е то?
— Искам само службата на твоя съпруг, работата му и всичките неща, които трябва да правим заедно, да ти носят радост. И това е всичко. Звучи лесно, нали? Но изобщо няма да бъде. Погледни съпружеските двойки, които са прекарали години заедно. Има жени, които нямат представа с какво се занимават мъжете им. Така те са лишени от един важен подтик и дори мъж, който работи в името на страната или областта, щом се върне у дома, става дребен, жалък и слаб. Стига само жена му да изпитва радост и интерес към неговата работа и той смело може на следващата сутрин да излезе на бойното поле. За мен това е най- добрият начин съпругата да помага на своя съпруг.
— Разбирам те.
— Добре. Сега нека чуем какво ти очакваш от мен. Кажи и аз ще ти обещая.
Въпреки тази молба Нене не бе в състояние да каже нищичко.
— Какво все пак желае съпругата от своя съпруг? Щом не ми казваш желанията си, да ги назова ли заради теб?
При тези думи на Токичиро Нене се усмихна и кимна. После бързо сведе поглед.
— Съпружеска любов?
— Не…
— Тогава неизменна любов?
— Да.
— Да родиш здраво дете?
Нене потрепна. Ако имаше лампа, на която да се види, лицето й щеше да загори в яркочервено като цинобър.
На сутринта след тридневното сватбено празненство Токичиро и съпругата му облякоха официални кимона за още един обред и посетиха дома на своя посредник, господаря Нагоя. След това обиколиха две- три къщи с чувството, че днес към тях са насочени всички погледи в Кийосу. За минувачите, които се обръщаха да ги погледнат, Нене и младият й съпруг обаче нямаха нищо, освен доброжелателство.
— Да идем да посетим за малко къщата на господин Отовака — предложи Токичиро.
— Хей, Маймунке! — викна Отовака и объркано се поправи на: — Токичиро.
— Доведох жена си да се срещне с вас.
— Какво? Разбира се! Почитаемата щерка на стрелеца господин Асано! Късметлия си ти, Токичиро.
Само преди седем години Токичиро бе идвал на тази тераса, облечен в мръсни, изпоцапани от път дрехи, за да продава игли. Чувстваше се, сякаш не е ял от дни. Щом му дадоха малко храна, седна там и почна лакомо да яде, като тракаше с клечките си.
— Такъв късмет имаш, че направо да уплашиш човека — добави Отовака. — Е, къщата е мръсна, обаче влизайте.
Малко объркан, той извика нещо на жена си вътре в къщи и после сам ги въведе в стаята. В същия миг чуха един глас да вика на улицата. Беше вестоносец, който припкаше от къща на къща.
— Сбор на отрядите! Елате в поделението си! По заповед на Негово Височество!
— Официална заповед ли? — попита Отовака. — Призив на оръжие.
— Господин Отовака — каза изведнъж Токичиро, — трябва колкото се може по-бързо да стигна на мястото за сбор.
До тази сутрин нямаше признаци, че може да се случи нещо такова и даже когато посетиха жилището на Нагоя, видът му не бе нищо повече от спокоен. Къде за бога може да отиват? Този път дори обичайната проницателност на Токичиро му изневеряваше. Всякога при споменаване на думата „битка“ неговият усет обикновено вярно посочваше накъде са се упътили. Но от известно време умът на младия жених бе доста далече от текущите дела. Докато бягаше, се сблъска с мнозина мъже, които, преметнали през рамо доспехите си, тичешком излизаха от квартала на самураите.
Група конници препускаше надолу от крепостта. Макар да не знаеше какво става, Токичиро имаше предчувствие, че бойното поле ще е надалеч.
Нене изпревари съпруга си и се забърза към къщи.
— Киношита! Киношита!
Докато наближаваше жилищата на стрелците, някой завика подире му. Обърна се да погледне и видя, че е Инучийо. Яздеше кон и носеше същия чифт доспехи като при Окехадзама, заедно с едно украсено с рисунка на сливов цвят знаме, което се вееше от тънък бамбуков прът, прикрепен за гърба му.
— Тъкмо минавах да повикам господин Матаемон. Приготви се и незабавно идвай на мястото за сбор.
— В поход ли потегляме? — попита Токичиро.
Инучийо скочи от коня си.
— Как мина… по-нататък? — попита той.
— Какво значи това „Как мина“?
— По-добре не казвай нищо всъщност. Питах дали сега сте съпруг и съпруга.
— За това няма нужда да питаш.
Инучийо шумно се засмя.
— Във всеки случай отиваме на война. Ако закъснееш, на сбора ще ти се смеят, понеже току-що си се оженил.
— Нямам нищо против да ми се смеят.
— По мръкнало войска от две хиляди пешаци и конници потегля към река Кисо.
— Значи отиваме в Мино.
— Дойде тайно известие, че Сайто Йошитацу от Инабаяма внезапно заболял и умрял. Този сбор и настъплението към река Кисо са с цел да се види дали в съобщеното има някаква истина.
— Е, тогава я да видим. Когато чухме по-рано това лято, че Йошитацу се е разболял и умрял, също имаше голямо вълнение.
— Този път обаче изглежда да е истина. И освен всичко останало, от гледище на нашия род Йошитацу е
