посещение на Токугава Иеясу в крепостта Кийосу, за да се запознае лично с Нобунага, бързо и тихо се разнесоха между служителите.
Инучийо, Шоню, Токичиро и останалите млади самураи още от Сугагучи разпознаха кой е посланикът, който се връща в крепостта и веднага се бяха спуснали подире му. Седнали в една претъпкана стая на крепостта, те със затаен дъх очакваха да узнаят дали ще има мир или война с Микава.
— Радвайте се!
Оръженосецът Тохачиро бе чул новината, която бързо се разнесе от придворния съвет и им разказа всичко, което е научил.
— Споразумели ли са се?
Този изход общо взето се очакваше, но щом узнаха, че е било постигнато съгласие, лицата им просветнаха и те с очакване погледнаха към бъдещето.
— Сега можем да се бием — каза един от самураите.
Служителите на Нобунага не хвалеха съюза с Микава като средство за избягване на война. Приветстваха сърдечно договора с областта откъм гърба им, за да могат с цялата си сила да се изправят срещу един по-голям враг.
— Това е добра сполука на Негово Височество във военните дела.
— И е също от полза за Микава.
— Сега, като научих изхода, не мога да си отварям очите. Като си помисля, от снощи не сме спали — се обади един от пирувалите предишната вечер.
На това Токичиро отвърна с вик:
— Не и аз! Чувствам се тъкмо наопаки. Последната вечер бе едно щастливо събитие, също както и тази сутрин. След всичките тези щастливи неща едно подир друго ми се ще да се върна в Сугагучи и да си пийна още малко.
— Лъжеш — пошегува се Шоню. — Мястото, където ти се иска да се върнеш, е къщата на Нене. Е, как ще прекара булката своята първа нощ? Господине Токичиро! Безполезно е такова въздържание. Какво ще кажете днес да си поискате един цял ден почивка и да се приберете у дома? Сега някой ви очаква.
— Ба!
Токичиро посрещна смеха на приятеля си със сериозно изражение. Избухналите гръмки смехове се разнесоха надолу по коридорите. Най-сетне от върха на крепостта се чу голям тъпан и всеки бързо тръгна към поста си.
— Прибрах се!
Входът в дома на Асано Матаемон не беше голям, но щом Токичиро застана там, изведнъж заизглежда страшно огромен. Гласът му бе ясен и присъствието му озаряваше всичко наоколо.
— О!
По-малката сестра на Нене Ояя си играеше с топка на стъпалото и вдигна към него ококорени очи. Навярно си бе помислила, че е някой посетител, но щом видя съпруга на сестра си, се изкикоти и се затича навътре в къщата.
Токичиро също се засмя. Беше му необичайно забавно. Като си помисли, бе напуснал празненството й отишъл да пие с приятелите си, а после бе тръгнал право за крепостта. Най-накрая се връща у дома почти на свечеряване, по същото време като това на сватбения обред снощи. Сега вече пред портата не горяха големи огньове, но от три дни имаше един вид семейно тържество, при което постоянно идваха гости. Тази вечер гласовете на гостите отново изпълваха дома и на входа бяха оставени доста на брой чифтове сандали.
— Прибрах се! — извика повторно с весел глас младоженецът.
Никой не излезе да го посрещне и Токичиро си помисли, че трябва да са заети в кухнята и стаята за гости. В крайна сметка от предишната вечер насам е зетят в този дом. След тъста и тъщата си той е господарят тук. Е, може би не трябва да влиза, преди всички да са излезли да го посрещнат.
— Нене? Прибрах се!
Откъм кухнята, отвъд една ниска ограда, се чу изненадан глас. Матаемон, съпругата му, Ояя, неколцина роднини и слуги — всички наизлязоха и го загледаха с израз на раздразнение, като че се чудеха какво прави тук. Нене, щом се появи, бързо свали престилката си, коленичи и го поздрави с притиснати към пода ръце.
— Добре дошъл у дома.
— Добре дошъл — добавиха бързо всички останали, с изключение, разбира се, на Матаемон и жена му. Те имаха вид, като че са излезли само да гледат.
Токичиро погледна към Нене, после към другите и се поклони веднъж. Влезе направо вътре и този път учтиво се поклони на тъста си, преди да го уведоми за станалото в крепостта днес.
Матаемон от предишната вечер бе раздразнен. Искаше да напомни на своя зет за неговите задължения към роднините му и за положението на Нене. Токичиро се върна без следа от съжаление и Матаемон бе решен да не се въздържа, дори това да значи неприлично държание пред гостите. Токичиро обаче имаше толкова безгрижен вид, че Матаемон забрави оплакванията си. При това неговите първи думи бяха да го осведоми за днешните събития в крепостта и за това, какво мисли господарят им. Матаемон несъзнателно се изпъна и отвърна:
— Е, тежък ден трябва да си имал.
И така, каза точно обратното на онова, което бе възнамерявал и наместо да смъмри Токичиро, го похвали.
Токичиро остана до късно тази вечер, забавлява гостите и пи с тях. Дори след като си бяха отишли, останаха множество роднини, чиито домове бяха толкова надалеч, че трябваше да пренощуват тук. Нене не бе в състояние да се измъкне от кухнята, а слугите изглеждаха уморени.
Макар Токичиро най-сетне да се бе прибрал у дома, с Нене надали имаха време да си разменят и по една усмивка, какво остава да останат заедно насаме. Щом нощта напредна, Нене прибра в кухнята чашите, даде нареждания за закуската, провери дали край постелите на пийналите си спящи роднини всичко е наред и накрая разхлаби връзките, които придържаха ръкавите й. Отново възвърнала, за първи път тази вечер, своя предишен образ, тя потърси с поглед мъжа, който бе станал неин съпруг.
В отделената за двама им стая спяха роднини и деца. В онази, където всички си бяха пийвали, баща им и майка им бъбреха с няколко близки. „Къде ли е?“, запита се тя.
Щом излезе на терасата, от една тъмна странична стая за прислугата я повика глас:
— Нене?
Беше гласът на съпруга й. Опита се да отговори, но не успя. Докато стоеше там и се чудеше какво да прави, внезапно забеляза благовонието за прогонване на комари, което бяха оставили да тлее. Взе го в ръка и плахо влезе.
— Тук ли спите? Трябва да има много комари?
Беше легнал на пода. Токичиро заби поглед в краката си.
— А, комари ли…
— Сигурно сте изтощен.
— И вие също — изрази разбиране той. — Роднините решително отказваха, но аз просто не можех да оставя възрастните хора да спят в помещенията на прислугата, докато ние оставаме в стая със златен параван.
— Но да спите на такова място, без никакви постелки… — Нене понечи да стане, но той я спря.
— Всичко е наред. Спал съм на под, дори върху голи дъски. Тялото ми е калено от бедността.
Изправи се в леглото.
— Ела малко по-наблизо, Нене.
— Д-да.
— Младата съпруга е като нова кана за ориз. Ако дълго време не я употребяваш, замирисва на лошо и става негодна за използване. Остарее ли, обръчите може и да се изхлузят. Но добре е от време на време да й се припомня, че съпругът си е съпруг. Възнамеряваме да живеем дълъг съвместен живот и сме си обещали да си бъдем верни, докато остареем и побелеем, ала животът ни няма да е лесен. Значи, докато все още изпитваме един към друг такива чувства като сега, трябва, мисля, да си дадем взаимно обещание. Какво
