Йордан Йовков
Приключенията на Гороломов
Към село
На Панаирската улица, близо до Шадраванския площад, където движението обикновено е голямо, но сега — около четири часа след пладне — почти нямаше никой, неочаквано изскочи отнякъде един висок мъж с черна брада, с доста дълги коси и широкопола шапка, с късо черно палто, но със сиви, широки и малко развлечени панталони. Той бързаше, носеше чанта, издута от много книжа и, както изглеждаше възбуден, поусмихнат и разсеяно загледан пред себе си, лесно можеше да се разбере, че тук някъде наблизо, в някой магазин или на някой ъгъл, той е имал разговор с някого, и то твърде разпален разговор, който още го занимава. На отсрещната страна на улицата беше се спрял известният на всички тукашни граждани частен селски учител и безвреден социалист, Методи Добрилов. Той гледаше непознатия с брадата, чакаше да се обърне и като че се питаше: „Той ли е, или не е?“ А непознатият все бързаше с широки крачки, с разперени ръце, усмихнат. Тогава Методи, след като се беше завъртял на мястото си и вече гледаше непознатия в гърба, пристъпи няколко крачки и извика:
— Станчо! Гороломов!
Непознатият се обърна изведнъж, погледна Методи безразлично, почти сърдито, но тозчас лицето му светна и като протегна и двете си ръце, извика:
— О, Методи, ти ли си? Здравей!
Той дойде при него, раздруса ръката му, след туй го прегърна през рамото, като радостно го гледаше отгоре надолу. Методи почти се губеше под него — дребничък, мургав, небръснат.
— Какво правиш, как си? — повтаряше Гороломов. — Виж каква среща!
— А ти що щеш тука? Нали си в Земеделската банка във Варна? Да не си преместен?
— Преместен ли? Уволниха ме!
— Хайде-де! Е, защо?
— Питаш защо… Методи, и ти питаш защо… „Защо ме гониш?“ — рекла светулката на бухала. А той „Защото светиш!“ Това е то. И моята работа същата. На тоя свят, братко, няма място за честните хора…
— Но как тъй… Все пак трябва да има някаква причина…
— Има. Причината е един крадец, един вагабонтин, един архивагабонтин! — Гороломов пламна и сърдито махаше с юмруци. — Ти го знаеш: Галов, лесничеят, Тоя приятел аз с очите ей го гледах как краде — живея близо до лесничейството. Тип! Окото му не мига. Чакай, рекох, аз ще те науча тебе! Вземам и — нали знаеш, че пописвам във „Фар“ — съобщавам, но най-напред тъй, накратко, само факти. Доде ревизор. Галов чист. Пак писах, друг ревизор доде. — Галов пак чист. Тъй ли, рекох. Сядам тогава и написвам едно отворено писмо във „Фар“ направо до министъра. Заглавие; „Тъй не бива!“ — и изреждам всичко.
— Но как, подписа ли го? С името си?
— Не, аз си имам псевдоним: Бодил, тъй се подписвам — Бодил.
— А, с псевдоним!
— Чакай, ще ти разправя. Написвам писмото. Г-н министре, казвам, тъй и тъй… Всеки ден, казвам, Галов впряга държавния файтон и отива с него на кръчмата на Карабатака… И знаеш ли, Методи? Барем да е далеч, а то на сто крачки от канцеларията му… Сяда там, казвам, г-н министре, яде, пие, целия ден, грамофона свири, а конете вън чакат. Чака добитъка, гладен, жеден, ще му се изкривят краката, ще умре. Държавен имот, И най-после казвам: отде Галов разполага с толкова пари? Каква заплата получава?
— Каква заплата ще получава един лесничей! — учуди се и Методи.
— Чакай, ще ти разправя… После казвам в писмото си: г-н министре, имайте пред вид — тоя човек е изпечен мошеник, стар вълк е, пък е и духовит, магарето. Яде-пие с ревизорите, прави им смешки и на края — чист. Затуй, казвам, г-н министре, пратете не един, а двама ревизори. Най-старите ревизори пратете, най-строгите.
— Додоха ли?
— Додоха. Двама ревизори додоха. Ден-два, три — нищо не се чува, ни Галов се вижда, ни ревизорите. Тихо. Казвам на Митката — Митю Карагаев, колега ми е, — Митка, казвам, я заобиколи към лесничейството! Иди ти, че ако ида аз, оня дявол ще се сети. Отива Митката и какво вижда: файтонът впрегнат, чака, ревизорите ще си ходят. А на двора — два фитока, го-о-леми като телета, с вързани крака. Минава Галов. Е, г-н Галов — казва Митката, — как е? Питай тях рекъл Галов и посочил фитоците. — Единът, рекъл, придружава за Русе, а другият придружава за София.
— Как тъй придружава… Какво значи придружава…
— Значи: единия ревизор заминава за Русе — придружава го единия фиток, другия — за София — придружава го другия фиток.
Методи наведе глава и зацъка с език. Гороломов продължи:
— Тогаз погнаха мене. Отивам при началника, г-н началник, казвам, усещам тъй… нещо се носи из въздуха. Нищо, кай, не се носи из въздуха, г-н Гороломов, бъдете спокоен. Но ако има нещо, казвам, моля да ме предупредите навреме. Добре, кай, ще ви предупредя. На другия ден дохожда разсилния и ми носи плик: уволнявате се в интереса на службата!…
Методи се засмя, но веднага разбра, че не е уместно и че е по-добре да изкаже някак съжалението си. В това време Гороломов се дръпна две крачки назад, скръсти ръце на гърдите си с чантата наедно, усмихна се и каза:
— Мислиш, че лошо ли ми направиха? Добро ми направиха! Сега съм свободен. Ето виждаш ли я? — Той удари по чантата. — Туй ми е професията, тя ще ме храни. Днес твоя приятел Гороломов е аквизитор, агент, деятел, както щеш го кажи, на застрахователното дружество „Рила“. Отивам по селата и ще правя застраховки. Няма да остана гладен.
— Разбира се — каза Методи, — стига да си здрав.
Гороломов зае още по-театрална поза, тури пръст на устата си и сниши гласа си:
— Друго има, Методи — заговори той, — друго! Досега пишех статии, с журналистика се занимавах — вятър, ти казвам, вятър! Аз се радвам, че влизам между народа. Друго е да пишеш, друго е живото слово! Сега, нали виждаш, работата ми е такава, ще ходя от село на село. Какво ми пречи — хем ще си правя застраховките, хем ще държа сказки. Ще проповядвам! Развивам знамето, Методи! Народа ни е добър, народа ни е златен. Трябва само да се поучи, да му се посочи истинския път. Ето що трябва. Разбираш ли? Разбираш ли, Методи, какво широко поле за работа ми се отваря?
В същия миг зад тях, над главите им, градският часовник удари. И двамата погледнаха нагоре.
— Четири и четвърт — каза Гороломов. — Аз закъснях. Но какъв е тоя човек?
Горе, на самия връх на кулата, един човек, който изглеждаше да е в униформа, но разгърден и със запретнати ръце, размахваше голям чук и удряше с него по камбаната на часовника.
— Механизмът е развален — каза Методи. — Сега бай Тошо — той е пожарникар — върши тая работа. Наблюдава за пожар и, когато доде време, удря и часовете.
— Но часът е четири и четвърт, а той сега бие четири.
— Закъснял е. Сигурно е гледал нас отгоре и е закъснял. Той тъй си закъснява.
— Хубава работа! — каза Гороломов и поклати глава. — Добри кметове имате, както виждам, добри управници. Аз ще опиша това във „Фар“. Да, ще го опиша непременно. Сега да вървя, че закъснях. Прощавай, Методи!
Той се спусна надолу, все тъй бързо и с широки крачки, но още по-възбуден и по-усмихнат. Чак от ъгъла на Шадраванския площад той се обърна и извика:
— Методи! Забравих да те питам: в кое село си сега!
— В Мусу-бей — обади се отдалеч Методи.
— Ще ти дода на гости! Слушай! — Гороломов позакри устата си с ръка. — Аз нося и китарата си. Ще направим един гуляй.
— Ти само да додеш.
— Непременно! Непременно!
Малкото разстояние, което оставаше до „Пачевия хотел“, Гороломов го взема почти тичешката. Като влезе в кръчмата на хотела, той още от вратата попита:
