ме.
Селянинът отдаде чест по войнишки.
— Слушам, г-н подпоручик! — Той се обърна към вратата на кръчмата и макар Филип да не беше вече там, закани се с ръка и каза: — Ти, Хилюпе, да мълчиш, тебе кой те слуша. А виж, тебе, г-н подпоручик, тебе те слушам. Слушам те… Да живееш, г-н подпоручик! — Той пак отдаде чест. — Ще си ида, ей ме на, отивам си… отивам си…
Като се мъчеше да не полита, без да се обръща повече, той тръгна към село. В същия миг дотърча Нона, засмя се, поблагодари на Галчева, задето беше стоял при коня, качи се и взе юздите. Конят трепна, махна с глава, но не мръдна от мястото си. Милчевски дотича пак до кабриолета.
— Е, г-це, много здраве. Много здраве на дяда Манола. Такова, туй… ний ще му дойдем, няма какво, ще му изядем едно прасенце, да му кажете. Довиждане! Довиждане!
Галчев дрънна с шпорите си и се поклони:
— Довиждане, г-це! — И тъй като Милчевски не се отделяше от кабриолета, зазяпан в Нона, той му каза:
— Милчевски, ела пък ний с тебе да направим една разходка.
— Къде ще отидете? — попита Нона.
— Ей тук, по поляната.
— Че тогаз аз мога да ви взема в кабриолета си — каза Нона. — Хайде, качете се. Качете се!
Милчевски скочи в кабриолета и седна блажено усмихнат. Галчев се поколеба за миг, но и той се качи. Нона едвам докосна коня с камшика, кабриолетът се плъзна леко, без шум, конят се поподхвърли веднъж– дваж с предницата си, за да надвие тежестта, и тръгна в тръс.
Не бяха изминали и стотина крачки, когато чуха, че някой вика зад тях: раздавачът на станцията тичаше след кабриолета и като махаше с ръка, викаше: „Началника! Да се върне началника, викат го на апарата.“ Без да чака да спре кабриолетът, както трябва, Милчевски скочи на земята и се втурна назад.
— Милчевски! Остави за после, ей сега ще се върнем! — извика подире му Галчев.
Милчевски се спря, полуобърнат към кабриолета, извади от джоба си китка ключове, завързани за панталоните му с верижка, потърси между тях ключа на касата и се замисли. Болнавото му лице с изтънена черна брадичка изглеждаше нещастно и натъжено.
— Не, такова, туй… аз трябва да се върна! — реши той и забърза към село.
— Милчевски! — извика му пак Галчев.
— Защо го викате? — каза ниско Нона, като се обърна. — Я го оставете този идиот. Нека си върви, много ни е притрябал. А! вие тъй ли мислите да седите — каза тя след малко, като се обърна пак и взе да се смее. — Да се разполагате отзад като господар, а аз да карам. Тъй не може то. Я елате тук, елате при мене. Тук е по-добре, ще можем и да си приказваме. Елате, елате при мене! — каза тя, като спря кабриолета. Галчев слезе и се качи при нея. Кабриолетът тръгна по-бързо.
— Много сте седнали на края там, ще паднете — засмя се Нона. — Елате по-насам!
Галчев и тоя път се подчини и седна по-близо до Нона. Той я познаваше отскоро и тая неочаквана близост, в която се намери до нея, малко го смути. Още при първото полюляване на кабриолета той усети, че рамото му се докосна до нейното, току пред себе си виждаше ръцете й, както държаха юздите — бели кожени ръкавици, изцапани от кабриолета, от юздите, а над тях — хубави заоблени лакти със загоряла кафява кожа, покрита отстрана с нежен мъх, изрусял от слънцето и станал като златен. Галчев още не беше погледнал Нона, но както гледаше пред себе си, струваше му се, че тя поглежда към него някак отстрани и отгоре, със спуснати клепачи, и се поподсмиваше, навярно забелязваше смущението му. Той се ядосваше на себе си, искаше да надвие това глупаво стеснение, да се държи свободно, да говори, но макар да не беше се минало кой знае колко време, все още не намираше какво да каже.
Глава 2
Слънцето наближаваше да заседне. Те вървяха право на запад, обливаше ги светлина, но не беше горещо. Въздухът светеше, като че беше изпълнен със златен прах. Ясно се виждаше всяка мушица как играе, как се плъзва в огъната светла черта. Леки раздиплени паяжини се носеха из въздуха, а хиляди и хиляди други паяжини, закачени за някой бурен, за някоя трева, трептяха лъкатушно и се развяваха все в една посока, като малки знаменца. На същински порои се изливаше слънчевата светлина, превръщаше се ниско до земята в светла бяла мъгла, в която очертанията на полето се губеха, а блещяха из нея само паяжините, като сребърни жици на някоя тъкан. Както става през летните месеци, слънцето беше се превъртяло по към север, виждаше се малко настрана от пътя и изглеждаше тъй близо и тъй ниско, като че след малко щеше да се спусне и да кацне на самата поляна.
— Как засяда тук слънцето! — каза Галчев. — И колко е близо, сякаш да идеш там и да подскочиш, ще го уловиш с ръка. И в морето също тъй засяда.
Нона погледна слънцето, погледна и Галчева.
— Ех, и вие намерихте какво да кажете — засмя се тя. — Я оставете тез работи, какво ще гледаме слънцето, слънцето го гледаме всеки ден. Кажете по-добре нещо друго.
— Друго ли?
— Да, друго. Измислете нещо по-интересно.
— Дайте да покарам аз! — каза с неочаквана смелост Галчев, като реши да не избира вече думите си. — Дайте на мене, дайте, аз ще карам.
— Не, не! — смееше се Нона и дърпаше настрана ръцете си, за да не му даде да хване юздите. — Не пипайте! Долу ръцете! Вие сте пехотинец, вие не разбирате от коне.
— А вие разбирате ли?
— О, аз ли? Ами че вие трябва да знаете, че аз още от малка карам коне, аз, тъй да се каже, съм пораснала между коне. Но вие да не мислите пък, че онзи, който е пораснал между коне, и той сам… А! Йосиф! — прошепна учудено тя и почна да спира кабриолета.
На това място пътят правеше завой и неочаквано пред тях, малко настрана всред поляната, се показа човек, когото те досега не бяха забелязали. Той беше млад момък, рус, с гъста коса, изправена над челото му.
— А, Йосифе! Тъй ли било то? — извика Нона. — Одеве ми каза, че си имал работа, а сега се разхождаш. Браво, браво!
Момъкът не отговори.
— Слушай, Йосифе, право ти казвам, че тате иска да те види, щял да те пита нещо. Ела да идем на чифлика, ела се качи. За връщане не мисли, може да останеш.
— Не, имам работа — отвърна Йосиф.
Ако и да беше доста далеч, виждаше се, че лицето му, продълговато и румено, беше невесело, намръщено. Той и не гледаше към кабриолета, а малко настрана, после се обърна и без да каже сбогом, тръгна към селото.
— Йосифе! — извика подире му Нона.
Той и сега не се обърна. Попа погледа, погледа след него и ниско и ядосано каза:
— Проклетник!
Някое време, докато конят пристъпяше бавно, тя мълча замислена, после се обърна и погледна още един път към село. Отведнъж, без да имаше защо, тя замахна с камшика и с все сила удари коня. Изненадан, стреснат, конят подскочи и като сляп се бухна направо из нивите. Нона го оправи в пътя и пак често-често взе да го шиба. Конят се разигра, пламна, сви уши и с всички сили се понесе в галоп. А Нона все го шибаше.
Най-напред Галчев помисли да грабне юздите от Нона, да ги вземе насила дори, ако тя не ги дава, и да спре коня. После му мина през ума, че тя може да помисли, че той се е уплашил, и не направи нищо, не се хвана дори, за да се предпази, а се остави да го люлее кабриолетът, както дойде. А конят все бягаше колкото сила има, кабриолетът трещеше, някъде се удряше в някоя баирчинка и подскочеше, а гдето имаше чести завои, задницата му се полюляваше и плъзгаше ту на една, ту на друга страна. Отзад по пътя се проточи грамадна опашка от прах.
Най-после Нона заопъва юздите, конят престана да препуска, намали хода си и се спря. Веднага Нона
