скочи, отиде отпред, помилва коня по челото и както правят селяните, когато конете им се уморени, подърпа му ушите и го потърка по очите. След туй тя застана малко настрана и зачака.
Слабините на коня бързо се подигаха и падаха, той пръхтеше, протягаше шия и нервно дъвчеше юздата, като че искаше да се отърве от нея. Тук-таме по черната му лъскава козина се показа пот.
— Уморихте коня — каза Галчев.
Без да подигне очи, троснато и ядосано, както по-рано, Нона каза:
— Онзи ме ядоса, проклетникът!
Тя навярно чувствуваше, че Галчев я наблюдава, но не го поглеждаше, като че беше го забравила и всичкото й внимание беше обърнато към коня. Разбърканите й коси леко играеха и светеха на слънцето. И пак беше все тъй хубава, макар че нещо кораво и непокорно имаше сега в тъмните й, заобиколени от гъсти мигли очи и в малките й стиснати устни. Тя държеше камшика в ръцете си и стоеше изправена, стройна и млада буйна сила напрягаше навън изпод прилепналите о тялото й дрехи.
Изведнъж конят поизпъшка, отърси се, дори откъсна стрък трева и я задъвка. Да се отърси уморен кон, туй е добър признак — а Нона не току–тъй се хвалеше, че разбира от коне, — то значеше, че няма никаква опасност от заболяване, че конят е бодър и си е отпочинал. Нона погледна коня, погледна след туй Галчева, усмихна се и очите й светнаха. Тя дойде при коня и радостно го замилва, като прегръщаше главата му с две ръце.
— Знайте ли как му е името? — каза тя.
— Арап. Навярно се казва Арап.
Нона се засмя.
— Вие пък мислите, че щом е черен, трябва да се казва Арап. Не, Осман се казва, турчин е той, моя ангел — говореше Нона, като милваше пак коня и до пираше бузата си до главата му.
Все тъй усмихната и със светнало лице, тя се качи на мястото си до Галчева и подкара коня, но го остави сега да върви полека.
— Знаете ли кой беше оня, дето го срещнахме? — каза тя. — Йосиф Давидов, учител в Сеново. Син е на Давид Кьосето, баща му е един хитрец, една лисица. Едно време той е работил на нашия чифлик. А с Йосифа ние се знаем от деца, приятели сме. Вие познавате ли го?
— Да, запознаха ме с него.
— Ама вие, мъжете, сте нетърпими — каза след малко Нона. — Посближите се с някое момиче и отведнъж — права.
— Какви права?
— Ами че захващате да се налагате, да ограничавате — тук стой, там няма да ходиш, тоз няма да гледаш с онзи няма да говориш. Тирани. С какво право, моля ви се? И то да има нещо помежду, разбирам. Йосиф и той…
Галчев не разбираше още какво искаше да каже и мълчеше.
— Но аз му казах — живо подзе Нона, като гледаше пред себе си, тъй че Галчев виждаше само спуснатите й дълги мигачи. — Слушай, рекох, Йосифе, ако искаш да си останем приятели, не мисли да се влюбваш мене. Да, тъй му казах, направо. А той…
— Влюби ли се?
— Оставете го. Когато някой се влюби в мене, право да ви кажа, престава да ми е интересен. По обичал да сме само приятели, да ходим наедно, да си приказваме. Ама пък и не искам да се влюбва в друга. Виж, това не мога да го търпя!
— А, тъй ли? — засмя се Галчев. Нона се понаведе към него, погледна го отдолу нагоре, право в очите, каза:
— И вие да не мислите да се влюбвате в мене?
Изненадан, Галчев гледаше отблизо очите й, засмени пълни с малки пламъчета.
— Но, г-це — каза той, — вие сте годени.
— Кой ви каза?
— Научих се. Годеникът ви бил швейцарец, лекар. Само казват, че той бил…
— Евреин, нали?
— Да. Дори днес, преди вие да дойдете, пак говореха за това; казваха кой от вас двамата ще трябва да промени вярата си, той ли ще се покръсти, или вие ще станете еврейка.
Нона се засмя.
— Ах тези хора, тези хора! Какво не приказват. Както и да е, аз ви предупреждавам. Който се е влюбвал в мене, не е пащал добро. Един падна от мотоциклет, друг падна от трена.
— От трена ли? Как падна, уби ли се?
— Е, то е дълга и широка история. Друг път може да ви я разправя. Гледайте, гледайте! — каза тя, като сочеше с камшика си. — Нали сте поет, гледайте слънцето.
Зад друг един баир, много по-далеч сега, засядаше слънцето. По-рано, когато бяха го гледали, то беше доста нависоко, а сега почти беше се скрило, виждаше се само най-горната му част — червен резен като жар, който светна, помъти се като разтопен метал и отведнъж потъна зад черната линия на хоризонта.
— И защо ли ги приказвам всичките тез работи — продължи Нона, — изказвам сама всичко, каквото имам, откривам тайните си, а после ми е мъчно, че ме разправяли хората.
Тя се позамисли и се загледа пред себе си. Галчев също замълча и изглеждаше, че се е замислил повече от нея. По едно време Нона се обърна, погледна го и се засмя.
— Е-хей! Вий съвсем се забравихте! — каза тя. — Да не мислите, че съм длъжна цял живот да ви возя кабриолета си? Стига толкоз.
Галчев я погледна зачуден.
— Дойдохме до чифлика. Не виждате ли там онова дърво?
Долу в ниското, зад два баира, които се срещаха под ъгъл, се виждаше зеленият връх на едно дърво. По настрана, в зачервеното светло небе се издигаше чер дим, като от параход, чуваше се глухо бучение на вършачка.
— Туй дърво е пред нашата къща — каза Нона. Оттук нататък е царството на баща ми. Ако не ме види той, може да ме види брат ми или друг някой. А пък съм годеница и трябва да се пазя.
Тя спря кабриолета и като се усмихваше, уж шега, а доста троснато и заповеднически каза:
— Слизайте!
— Наистина, аз се отдалечих много от село каза Галчев, като се поогледа и скочи на земята.
Няколко пъти вече, със своите неочаквани и особени обръщания, Нона беше го поставяла в стеснение. Той и сега се посмути, дори се обиди малко, но за да не се издаде, поклони се с прекалена любезност, звънна шпорите си и каза:
— Благодаря ви, г-це. Довиждане!
Нона не му отвърна, не каза нищо, не му кимна дори с глава, а както се отдалечаваше кабриолетът, гледаше го през почернялото си като въглен рамо и очите й дяволито се смееха. След туй тя се обърна, копитата на коня затупаха по-често и кабриолетът се плъзна бързо надолу. Галчев стоеше още на мястото си и гледаше подир Нона. Той мислеше, че тя ще се обърне още веднъж, но кабриолетът зави покрай една нива кукуруз, мярна се тук-таме между високите стъбла се изгуби. Галчев тогава се обърна и се върна назад.
Наистина, той доста беше се отдалечил от Сеново и докато вървеше из пътя между стърнищата, стъмни се съвсем. Галчев беше се замислил и когато подигна очи, видя, че на насрещната страна на небето беше изгрял месецът, изрязан наполовина, изкривен и жълт. В дрезгавата светлина селото се тъмнееше сред полето като остров, а над него като мъгла плуваше прах. Галчев забеляза в тъмнината осветените прозорци на хотела, помисли, че там го чака Милчевски, но веднага се отказа да отиде в село и тръгна направо към поста.
Като стигна там и влезе в стаята си, той се тръшна най-напред, както беше, с напрашени чизми, на леглото, покрито с просто войнишко одеяло. След малко той си спомни, че не беше дочел до края писмото, което беше получил тая вечер от майка си, стана и дойде към лампата. „Трябва да пиша на мама, че не прекарвам толкоз зле тука. Може да й пиша и за Нона“ — помисли си той и се усмихна. Той разгърна писмото, прекара набързо пред очи туй, което вече беше чел, и стигна до последните редове, към края. Малко по малко усмивката изчезна от лицето му. Той се замисли. После сгъна писмото, тури го в джоба си и
