заходи из стаята. Още няколко пъти той вади писмото, прочиташе същите редове и след туй пак започваше да се разхожда.
Глава 3
На другия ден още от сутринта Галчев се залови за работа. Гологлав, с разкопчана куртка, с чизми и с шпори (откакто беше на границата, той не се разделяше с шпорите си), той седеше срещу отворения прозорец, на масата пред него беше затрупана с книжа и папки. Както беше се избръснал и напудрил, с пригладена назад черна и лъскава коса, по която още личаха следите на гребена, съвсем млад, той приличаше по-скоро на току-що завършил гимназист, отколкото на военен.
След като отговори на няколко официални писма като за всяко едно най-напред написваше черновката внимателно я преглеждаше и поправяше, а след туй преписваше на чисто, той намери, че е свършил доста работа, облегна се на стола си, качи единия си крак на масата, запали цигара и се загледа през прозореца. Нищо друго не се виждаше, освен едно поле и сива изгоряла от слънцето трева. Преди да дойде тук, Галчев често беше си мислил, като какво нещо е границата. А ето границата беше пред очите му: като започваше от поста, една зелена ивица — а зелена беше, защо наскоро бе косена, — права и широка колкото едно се, пресичаше шосето и преваляше на юг. По тая ивица са наредени купи сено, а по средата й се белее обикновен коларски път. Ето това е границата, нищо необикновено, нищо страшно. Все пак, като че над тая ивица се издига невидима стена, която разделя надве не само посърналото сиво поле, а и въздуха, и небето дори. Хората се държат настрана, не смеят да се приближат опасно е. С часове там нищо не се вижда. А ето, задават се сега двама войници, ножовете светят над рамената им, наоколо шарят две кучета, едно черно и едно бяло. Войниците са далеч и още не може да се познае кои са. Ще трябва да дойдат по-наблизо и ако са със синя гълъбова униформа, румънски са, ако са с кафява български. Току пред поста се вижда малка могила обраснала с висока трева, измежду която стърчи бял камък, като надгробен паметник. Това е пограничен знак. Такива знаци по границата имаше много.
Галчев се залови пак за работа. Трябваше да попълни така наречената вещева ведомост, като впише вещите, получени напоследък. Всичко туй му се виждаше много леко, но още в самото начало срещна пречка: трябваше му едно писмо, а колкото и да го търсеше, колкото и да обръща папки и книжа, не можа да го намери. Без да се обръща, както беше наведен над масата, той извика:
— Левашки!
— Аз, г-н подпоручик! — обади се един глас от съседната стая и зад Галчева застана нисък, набит момък, с ниско остригана глава и живи сини очи.
— Левашки, нали всичко двайсет и осем чифта чизми сме получили досега? Други не сме получавали, нали?
— Съвсем не, г-н подпоручик. Получихме още четиринайсет, има писмо. — Левашки поразбута папките, отвори една, намери бързо писмото и го подаде на Галчев.
— Добре. Свободен си — каза Галчев.
Но и след туй работата не тръгна по-добре. Все ставаше нужда да се търси нещо, а Галчев или не го намираше, или го намираше с голяма мъка. Той остави тая неблагодарна ведомост за по-късно и поиска да отговори на едно запитване, което му се стори много лесно. Но щом потопи перото, той се поколеба, помисли и без да се обръща, извика:
— Левашки!
— Аз, г-н подпоручик!
— Левашки, нали имаме още достатъчно мамулено брашно за кучетата?
— Съвсем не, г-н подпоручик, брашното е на привършване и трябва да искаме да ни се прати. Преди пак тъй беше се свършило и един–два дена войниците даваха на кучетата от хляба си.
Галчев се облегна на стола си, загледа се в разхвърляните по масата книжа и се замисли. След туй остави перото на масичката и стана.
— Бориславе, я слушай — обърна се той към подофицера, — вземи си книжата и ги изнеси оттука. Направи ведомостта, приготви отговорите на писмата и ще ми докладваш. Хайде.
С тънка, едва уловима усмивка, с която като че искаше да каже: „аз си знаех, че тъй ще стане“, Левашки събра всички книжа и папки и излезе. Масата светна, чиста, както по-рано.
Като остана сам, Галчев походи из стаята, след туй извади от джоба си писмото, което толкоз пъти беше чел снощи, и го разгъна. Той спря очи пак на последните думи, на края. Там пишеше: „…Владимире не закъснявай ами пиши сякогаш сине защоту ази като вида от теб писму, ми се струва че тебе гледам същу и кату държа в ръцете си твоету писмо също твоите раце държа…“
Как можа майка му, неука и проста жена, да каже тия думи? „Тя се бои за мене и кой знай колко се измъчва“ — помисли си той. Когато си спомняше за майка си, той не можеше да я види ясно във въображението си, но ясно и отблизо пред себе си виждаше очите й — загрижени, светнали от влага и плахи. Таквиз станаха очите й (след като плака много) в оня ден — той беше четиринайсетгодишен тогава, — когато им съобщиха, че баща му, свръхсрочен фелдфебел, е убит на Чаталджа. Той и сестра му останаха сираци, майка му — вдовица и от тоя ден нататък той вече тъй запомни майка си — с тия очи.
Галчев заходи пак из стаята. „Защо се оплаквам, че ми било тежко тук? — мислеше си той. — Защо искам да ме върнат в полка? Аз най-добре ще помогна на майка си и на сестра си, като си гледам добре службата. Какво ми трябва мене дъщерята на някакъв си чифликчия, при туй и годена? Не, аз трябва да внимавам, трябва да се пазя. Никакви увличания не ми трябват…“
Той затуй беше се заловил с канцеларската работа, която беше не негова, а на подофицера Левашки, за да устои по-лесно на изкушението да отиде в селото. И наистина, сутринта той не отиде, не отиде и след обяд. Надвечер, когато наближи да засяда слънце, излезе да се поразходи около поста и ако и да тръгнеше на запад, по същата посока, където се намираше Исьоренският чифлик, той мислеше, че не проявява слабост и не нарушава решението си, защото странеше от пътя и се държеше близо до границата.
С него тръгнаха и двете кучета на заставата — Ханджар и Видра. Те не бяха от граничарските кучета, които и сам Галчев не смееше да доближи, защото бяха недостъпни и зли като вълци. Ханджар и Видра бяха обикновени къщни кучета, на които работата беше да изядат остатъците от яденето. И докато Видра беше все пак породиста кучка, с дълга кафява козина, с умни, почти човешки очи, Ханджар беше голям овчарски пес, неодялан и тромав, кротък, приятел с всички и тъкмо поради тоя си нрав се оказа неспособен за граничарска служба и остана при заставата — вечен другар на всеки новопристигнал офицер. По-глупав от Видра, той винаги вървеше след нея, когато тя тичаше насам-нататък из тревата и душеше, и тъй като беше мързелив и тежък, никога не можеше да я достигне, все се отбиваше от половината си път, вземаше друга посока, но не снемаше очи от нея и все я следеше.
Като вървеше направо из стърнищата или попадаше на някое тънко пътче, по което бяха превозвали снопи, Галчев отиде доста надалеч и неочаквано се намери пред бостана на дядо Тодора Кутмака, при когото беше ходил вече веднъж. Той си отби, нагази направо из преплетените къпини и тръгна нататък.
Едно тънко жълто кученце, с черна муцунка и с щръкнали остри уши като на лисица, залая, като подскачаше из тревата. Около чардака и колибата не се виждаше никой. На една страна из буренака се подаваха, като върховете на калпаци, тръвни с пчели, друга беше бостанът, обграден със зелена стена от метли и кукуруз. Там, гдето бяха кошерите, на високи диреци бяха поставени тесни дървени улеи, в които наливаха вода за пчелите.
Ханджар и Видра се спуснаха подир жълтото като лисица кученце, то избяга към колибата, притисна до вратата, прибра опашката си между задните си крака и се озъби. Галчев се озърна насам-нататък. Кутмака не се виждаше.
— Ида! Ида! Тук съм! — чу се силен бодър глас иззад стената от метли, като си отваряше път с две ръце се показа Кутмака. Той беше висок, едър старец, но ходеше още прав, като само попречупваше малко краката си в колената. Над пояса си той беше само по една риза, разгърден, черната му охлузена шапка, взета сякаш от някое плашило, беше пробита на върха и оттам се подаваше снопче от побелялата му коса. Като дойде по-близо, той се засмя и протегна голямата си широка ръка, почерняла и тя като лицето му.
— Ха добре дошел! Къде да поседнем, под чердака ли? Или искаш да ми видиш къщата — каза той, като забеляза, че Галчев поглежда към колибата. — Влез де влез, бутни вратата. И там е добре, там е хладно.