Колибата вътре беше издълбана в земята, широка колкото една стая. Имаше огнище, на което не гореше огън, но около пепелта бяха наредени едно-две гърнета. По стените имаше полици с разни дреболии по тях, една пушка висеше закачена. В ъгъла зад вратата бяха струпани накуп дини и пъпеши. Миризма на пъпеши изпълваше цялата колиба. Галчев мина и седна на леглото, покрито с вехта селска черга.
— Ей туй ми е мене къщата — заговори Кутмака. — Аз си шетам, аз си готвя, кенди-баш, кенди-траш, както кай турчина. Какво да правя? Аз за бостана не ми е, бостаня кой ти гледа, ами за пчелите. Всяка година аз тук си изнасям пчелите.
Той взе една крина и седна до Галчев. И брадата му, прибрана и къса от само себе си, като подрязана брада на турчин, и мустаците, и косата му — всичко беше побеляло. Само веждите му бяха си останали още черни и очите му, живи и подвижни, гледаха внимателно и проницателно. Тоя поглед и черните му вежди, които той поподигаше нагоре, а също тъй и здравият червен цвят на лицето му придаваха нещо добро, младежко, но и лукаво в същото време.
— Не дохадяш ти! — подзе той. — Онзи старият поручик, Христев, по-често ме забикаляше, приетели бяхме с него. Аз тук, нали ме виждаш, живея си като калугер, само чакам да дойде някой, че да ме разприкаже. Какво е то? Какво намери? — каза той, като видя, че Галчев подигна нещо от леглото, гледаше го и се усмихваше.
— Като калугер живееш, а, дядо Тодоре? А туй що е?
Кутмака се наведе и погледна отблизо: подпоручикът беше проточил между пръстите си дълъг и светъл косъм от женска коса.
— Не е от мене! — каза Кутмака, като се хвана за брадата и се засмя. — Мойта брада е бяла.
— Каква е таз работа, дядо Тодоре? Тук жена е дохождала. Казвай, казвай, какво мълчиш!
— А бе от оная лудетина ще е — каза Кутмака, като гладеше брадата си и се смееше. — Тя кога доде тука, тя сяда на ятака. От Нона ще е.
— Нона ли? — учуди се Галчев, но веднага се съвзе и равнодушно попита: — Коя е таз Нона?
— Хайде де, уж не знаеш! Чунким снощи не ви гледах как бяхте седнали двамата на пайтона и си приказвахте. Коя Нона, питаш. Една Нона има тук, на Манолакя дъщеря му, на чифликчията.
— Че какво търси Нона тук?
— Момче! Момче! — подокачи се Кутмака и заклати глава. — Ти мене за какъв ме земаш? Ами аз петнайсет години съм работил на чифлика. Нона, дето се казва, на ръцете ми е пораснала. Да ти срежа ли една диня? Или да ти извадя малко мед? Хайде да заколим една диня, че за меда сетне ще видим.
Той отиде до купа с дините, зачука ги с коравите си пръсти, избра една и се върна.
— Още като забиеш ножа и се пука — каза той, като сряза динята. — Хубави станаха таз година дините, я каква е червена, като кръв. Вземи — каза той и подаде един резен на Галчева. — Вземи и ножчето, аз имам друго. Варди се да не се порежеш, че е остро ваджията.
— Казват, че майката на Нона била селянка — каза след малко Галчев.
— Коя, Антица ли? Селянка беше, сиромашката. Селянка беше, ама стана господарка! И каква господарка!
— Че как тъй? Такъв богат човек да се ожени за една селянка?
— Вземи, вземи от динята ти. Аз не ща, аз съм се наситил — каза Кутмака, престана да яде, изтри костурката, с която си служеше, и я скри в пояса си. — Как се ожени Манолаки за Антица ли? Да ти кажа как. Аз тез работи ги зная, аз бях там тогаз. Тя, Антица, да ти кажа ли, беше женена и овдовяла, мъжът й умря или май че го убиха. Както и да е, отива баща й да си я прибере, натоварва що партакеш има на талигата си и тръгват назад. Като доходят в мерата на чифлика, на Исьорен, пущат конете да пасат и слизат да си починат. Него време Манолаки имаше голяма хергеля, а хергеледжия му беше един от наше село, Гърдю се казва.
— Гърдю ли? Аз като че го видях. Един такъв сипаничав, черен…
— Хъ, хъ, той е, видял си го. Ама ти не го гледай сега, че е такъв, тогаз той беше млад, хубавелик. Той дохожда и Гърдю, сяда при тях и — млади нали са? — разбрали си от приказката, харесали се с Антица. Яли хляб, приказвали, отишел Гърдю да позавърне хергелята. В туй време ей го че иде с каруцата си Манолаки. Какви хора сте вий? Какво търсите тука? Е, че — тъй и тъй. Аз, рекъл Манолаки, имам нужда от жена да шета в чифлика, дай ми я, рекъл на баща й, за хизмекярка. И ти ела, рекъл на стария, на тебе пък ще дам воденицата да стоиш в нея — Манолаки имаше една вятърница, тя отсетне се събори. И ги завежда на чифлика.
— А онзи? А Гърдю?
— Чакай де, ще ти кажа. Гърдю дохажда в чифлика и право при Манолакя: „Стопане, казва, ний с Антица се разбрахме, дума си дадохме.“ „Какво? — рекъл Манолаки. — Марш навън! Да се махнеш!“ — И го изпъжда.
— Сетне?
— Сетне, уж Манолаки беше взел Антица за хизмекярка, а пък взе, че се ожени за нея. И как няма да се ожени, хубавица беше Антица! На, гледай Нона и за нея не питай.
— А Гърдю какво стана?
— Какво ще стане Гърдю? Ти си го видял, казваш, на такъв си е, както си го видял. Той, Гърдю, и в тюрмата лежа, и в Румъния бега. Има-няма месец, откато си е дошел. И за добро не е дошел. — Кутмака се позамисли, махна с ръка и каза: — Нека правят щото щат, мене не ми трябва, аз не се бъркам…
Той се измени отведнъж, изглеждаше сърдит, не се усмихваше вече. Колкото и да настояваше Галчев да му разправи още нещо за Гърдя и за Антица, той не само че отбягваше да каже нещо, но като че тия запитвания му досаждаха и го дразнеха. Като застана гърбом към Галчева, той затърси нещо в един ъгъл на колибата, след туй се върна, като държеше един череп от счупена стомна, в който имаше няколко бучки негасена вар, наля вода от бъкела и варта шупна.
— Е, кажи де, дядо Тодоре — настоя пак Галчев, — какво стана отпосле, Гърдю не направи ли нещо?
— Ами нали казах? Толкоз знам, колкото казах, повече не знам. Да угася аз малко киреч, че ми трябва.
— Да не мажеш колибата? — засмя се Галчев.
— Остави се, една бела ми е дошла на главата тез дни! — каза Кутмака ядосан. — Чужди пчели дохождат и ми крадат меда. От отзарана клеча пред тръвните и ги гледам — чужди мухи има, бръмчат, бият се. Сега ще зема един масур, ще го полея отвътре с киреч, ще го туря на една тръвна и ще замажа дупката. Мухите ще влизат и ще излизат през масуря и която муха мине, все ще се оцапа малко с киреч. А утре ще ида при Давид Кьосето и ще се разправям с него.
— Защо? Какво ще се разправяш?
— И Давид има пчели, държи ги в градината си. Аз ще ида уж по работа и ще гледам: видя ли някоя муха, оцапана с киреч, разбрах — неговите мухи дохождат тук и ми крадат меда.
— Че какво е крив Давид? — каза Галчев. — Той ли ги учи?
— Бе той е такъв шейретин, че всичко може да направи. Ама аз ще видя, аз ще разбера. Тук стана май темно, не ти е добре. Да излезем вън, ако искаш.
Те излязоха вън и Галчев седна на една купчина сено пред колибата. Докато бяха седели вътре, слънцето беше заседнало, лъхаше лек прохладен ветрец, тревата се изправи и се раззелени. Бостанът се тъмнееше, дините се чернееха като човешки глави. Тук-таме се белееха пъпеши и тикви. Метлите и мамулите поклащаха върховете си и изсъхналите им листа пошумяваха Беше тихо и приятно, миришеше на сено. Една звезда като малка точица светна на тъмносиньото небе.
Видра и Ханджар бяха се сприятелили с жълтото кученце и играеха с него из тревата. Кутмака се залови пак за някаква работа, влизаше и излизаше от колибата. „Колко е хубаво тука — мислеше си Галчев. — Ще дохождам вечер, ще си приказваме с дяда Тодора. Интересен старик, един ден може да взема да го опиша.“ Галчев взе да крои в ума си как ще се нареди и какви книги ще прочете, докато живее в уединението, което отсега нататък щеше да си наложи. Той ще може да пести повече, ще изпрати пари на майка си, ще купи нещо и на Дора, на сестра си, за да я зарадва. Докато си мислеше всичко туй, той тъй беше се унесъл, че по едно време се стресна и видя пред себе си Кутмака. Навярно той беше го гледал по-отрано и доколкото можа да забележи, в погледа му имаше съчувствие, но имаше и нещо като съжаление.
— Не те питах пък на колко си години — каза Кутмака.
