Той не можеше да пее, гласът му беше дрезгав. И като видя сам, че нищо не излиза, млъкна, изду бузите си и започна да дюдюка същата песен, като че я свиреше на кавал.
— Де, де, де! — провикна се Велко. — Ти, бай Гърдьо, кавалджия беше едно време, де ти е кавала?
— Загубих го! — каза Гърдю и се усмихна. — В Исьорен, в тревата го загубих.
Той стисна юмрук, замахна с все сила, но не удари масата, а сграбчи Велка за рамото, разтърси го и завика:
— Боли ме… боли ме, разбра ли?… боли ме Хилюпе! — извика той, като навъси лице. — Донеси ракия!
— Де, бате! Не се размеквай де! — каза му Йови.
На Велко му стана мъчно зарад Гърдя, ядоса се, както винаги, на богатите и се обърна: кметът беше излязъл, отзад, както по-рано, седеше само дядо Минко.
Тоя дядо Минко беше един особен човек. Когато захванеше да пие, дълго време той си седеше кротък, мъдър, мълчеше си и с никого не се заядаше. Но имаше една черта в пиянството му и когато минеше отвъд нея, той започваше да се вслушва в чуждите разговори и току ще подхвърли някоя дума, ще бодне някого. И сега, когато Велко се обърна и погледна към него, това време тъкмо що беше дошло за дяда Минка. Той вече следеше какво приказват крайненци, поподсмиваше се и сините му очи лъщяха като стъкло.
— Добре им е на тях, на богатите — каза Велко, — на тях пари им идат отвсякъде.
— Стегни се, че спечели и ти, сине майчин! — обади се тозчас зад него дядо Минко.
Велко подскочи като ужилен.
— Да спечеля ли? С какво да спечеля? Как да спечеля? С голи ръце печели ли се? Ами те? Те не печелят, а обират кого де свърнат, държавата обират. На този, многознайника, Илия — туй лято позакачи градушка нивата му, я очука два–три класа, я не — и какво стана? Додоха чиновници, прегледаха нивата, ядоха, пиха, отиде Илия с тях в града и една конска торба каймета донесе, разбра ли? Държавата му ги изсипа ей тъй е… Той и себе си, и децата си да беше продал, толкоз пари не можеше земе.
— А бе то туй държава ли е… то не е държава… държавата е само за богатите — обади се един крайненец.
— Аз съм пиян, аз нищо не разбирам — говореше дядо Минко, а в същото време, като се пазеше да не го забележат, поглеждаше към Филипа и му намигаше с око.
Крайненци заговориха пак помежду си. Много време имаше вече, откакто Гърдю беше почнал да разказва някаква дълга история, като на всеки две-три български думи примесваше и една влашка. Той беше се увлякъл, сипаничевото му лице беше се изчервило, калпакът му беше сега назад и се виждаха косите му, сплъстени на фитили, посивели. Него го слушаха само двама-трима крайненци, останалите приказваха отделно, всеки със съседа си.
— Ти сега слушай мене, направи каквото ти казах — говореше Йови на Нейча, най-бедния от крайненци, вдовец, небръснат от седмици. — Туй нещо ти трябва да го направиш, то повече тъй не може.
— Да го направя, ами с празни ръце как? — говореше Нейчо замислен. — Три овци бяха останали, взех, че ги продадох и тях. И сега очисти се, нищо нямам…
— Ти остави сега туй… Старата като е дошла, нека да постои, а ти ще гледаш да си намериш една стопанка, не може. То умрялото си е умряло, а ти деца имаш, трябва да има кой да ги гледа. Ти мене слушай…
Велко приказваше с Динката. Той повечето му шепнеше на ухо, но по едно време се разгорещи и подигна гласа си:
— Аз тъй му казах. Ти, казвам, дядо попе, в черква служиш, евангелието четеш… кажи ми къде отиваме ний, като няма просветление… правдина като няма…
Дядо Минко се обади нещо, но Велко не се обърна.
— Кажи ми, рекъх, защо убиха Стамболийски… народен чиляк,… защо го убиха, а?
— Мене никой не ме убива пък — обади се отзад дядо Минко.
Велко скочи и стана прав.
— И ти си чорбаджийско ухо! И ти лижеш еминиите на онези хайдутяги! Какво мислите вий, все тъй ли ще върви? Е-хе! свърши се то! Ще доде видовден, ще видим кой кум, кой сват.
— Ний да работим, ний да се бием на фронта, ний да плащаме — каза Нейчо. — Все ний. А онез, дето имат по на десет ката къщи, тях никой ги не закача.
— Те само по бани и по курорти ходят — каза Йови.
— Какво искате от тоз народ вий бе? — разгорещи се още повече Велко. — Какво току му пращате бирници, какво има, какво му е остало?
— Аз съм пиян, аз нищо не разбирам — оправдаваше се дядо Минко.
— Чакай, чакай! — обади се Динката. — То малко остана, малко ще потраем. Че като грабнем брадвите!…
Гърдю не беше доразказал историята си, но като нямаше кой да го слуша, и той беше замълчал. И той гледаше, и той уж слушаше, като се разправят другите, но нито чуваше, нито разбираше нещо.
— И няма да изорем нивата, а? — викаше Велко на дяда Минка. — Ще я изорем. Ний ще я изорем и ний ще я засеем. Иди им кажи на думбазите! Иди кажи, ако искаш, и на Манолакя.
Като чу това име, Гърдю трепна, като че се пробуди от сън. Както бяха замислени, малките му черни очи пламнаха, той стана прав и извика:
— Манолаки! Пунгаш! Душата ми изгори той мене… изяде ме… Ама и аз него ли? И аз ще му платя… Хубаво ще му платя…
Той се тръшна на мястото си и гърдите му се заподигаха, като че се задъхваше.
Глава 5
Вън се чуха гласове, зазвъниха шпори и в кръчмата влезе Галчев, а след него кметът и Милчевски. Галчев не знаеше какво беше се случило преди малко, нито отдаде особено значение на туй, че десетината души, които пиеха около една маса, се извърнаха и го погледнаха. Той им кимна, поздрави ги весело, след туй, като подрънкваше с шпорите си, отиде към тезгяха и поиска от Филипа кутия цигари.
Крайненци се поумълчаха. Изведнъж Гърдю стана и забърка в пояса си да плаща, но Йови го хвана за ръката и повика Филипа. Направиха сметка и тогава Йови отдели колкото пари трябваше и плати. Гърдю като че не искаше да знае нито колко плаща, нито колко му връщат, мушна кесията в пояса си и тръгна към вратата. Някой му извика, но той не се обърна и излезе.
Галчев, Милчевски и кметът също излязоха. Те отидоха настрана и кметът дълго време говори нещо на Галчева. Подпоручикът го слушаше, но гледаше настрана и мълчеше. По-внимателно като че слушаше Милчевски и натъжените му очи гледаха учудено и плахо.
По едно време отвъд оградата надникна Давид Кьосето, след туй доде при тях.
— Кмете, тебе търся — каза той. — Добър ден, г-н поручик… Кмете, знаеш ли какво бясно куче ме нагази отзарана? Доде у дома Кутмака и, нали сме от един еснаф, заведох го да ми види пчелите. Той гледа, гледа, че като скочи — полудя човека ей, полудя. Ти, кай, пращаш твоите пчели да крадат мед от моите… Хванах ли те аз тебе… И какво не още… Бабини дивитини… Ти чувал ли си таквоз нещо?… Псува ме…
— Не ви разбирам от пчелите — каза Алекси.
— Че аз ако мога да уча мухите си да крадат, ще ги пратя в банките, пари да ми крадат… Нали, г-н поручик? — ухили се Кьосето и погледна Галчева.
— Не ви разбирам от пчелите — каза пак Алекси. — Какво прави Йосиф?
— Какво ще прави Йосиф? Гледа си училището. Аз тоя Кутмак няма да го оставя, аз ще се жалвам.
— Остави сега туй — пресече го кметът. — Ти да кажеш на Йосифа да си събира ума. Виждам аз какво прави и какво проповядва. Ти си баща. Ще се случи нещо, после не знам, да не речеш, че не съм ти казал.
Кьосето се позамисли.
— А бе, Алексе, не виждам ли и аз, ама какво да правя… Днешните млади нито в господа вярват, ни то баща и майка зачитат. Ама ще му кажа, пак ще му кажа. То един свят се навъдил, пази боже… Право ви
