— На двайсет и пет.
— Двайсет и пет! Ти при мене си дете тогаз.
— А ти на колко си?
— Аз ли? Че в руското морабе бях коскоджамити човек, женил се бях. Трябва да съм бил на трийсет години. Смятай сега на колко съм. Седемдесет и три ли? Може. Може и повече да имам.
Той седна и взе да разправя нещо за Руско–турската война.
Глава 4
Една сутрин се заоблачи, взе да роси и сеновчани, които само чакаха да падне дъжд, та да излязат да орат, оставиха кой каквато работа беше наумил да върши, наметнаха абичките си и, като разглеждаха небето на всички страни и се надяваха да вали още, завървяха към кръчмата. Скоро там нямаше вече празно място, някои стояха прави. Около масите, по пейките нагъсто бяха насядали човек до човек, приказваха всички и за да могат да се чуват, викаха, а над главите им като мъгла плуваше тютюнев дим. Понякога ставаше дума за някоя неуредена селска работа и тогаз глъчката ставаше още по-голяма: говореха по няколко души отведнъж, викаха, караха се.
А в туй време пет-шест души „крайненци“ — те бяха най-бедните сеновчани и техните къщурки бяха по дола, на края на селото — бяха се заделили на една маса и пиеха ракия. Сред тях седеше Гърдю и тъй като беше още трезвен, като че се свенеше от толкоз хора, нахлупил беше моканския си островръх калпак чак до веждите, поподсмихваше се някак гузно, а малките му черни очички неспокойно играеха. До него седеше по-малкият му брат Йови, едър като него, но по-отворен, по-отракан. Той знаеше, че пак Гърдю ще плаща „от влашките пари“, та гледаше да е близо до него, да му прави сметка, кога потрябва, и да не го оставя много да се разпуща. Костадин ловецът не беше от тяхната компания, но беше седнал наблизо. Други крайненци взеха да се примъкват оттук-оттам и да сядат на масата на Гърдя. Последен, като носеше зад себе си и стола, на който беше седял досега, дойде Велко. Той беше нисичък, тантурест, с рошави мустаци, едното му око разкривено от стара заздравяла рана. Някой беше го ядосал и Велко, както държеше стола зад гърба си, обърна се и извика:
— Няма да ора ли? Ще ора! На която страна на мерата искам, там ще ора! Кой е тоз, дето ще ми заповяда?
Мнозина дигнаха глави от масите и се обърнаха; в кръчмата позатихна.
— Велко, какво се пенявиш — каза Илия, един от най-заможните селяни. — Най-напред ти нямаш нива, какво ще ореш. А пък де ще бъдат угарите таз година, то се знае, то е решено. Есенес орахме откъм Исьорен, сега ще орем отсам.
— Аз пък ще ора откъм Исьорен, ха де! — каза Велко.
— Бащината си нива ли ще ореш там?
— Манолакювата нива ще ора. Разбра ли? Нея ще ора.
Някои от селяните се разсмяха, размърдаха се, но оставиха пак Илия да говори:
— Ти, Велко, много си се замислил, потрай малко. Таз нива и на Манолакя не е, и наша не е, чакай да си каже съда думата, че то е лесно.
— Ний съд няма да чакаме, бай Илия! — обади се сопнато Йови и очите му светнаха. — Какъв съд ще чакаме, още сега ще я изорем и толкоз.
— Толкоз! — рече и Велко, сложи най-после стола си и седна.
— Е, ако можете, изорете я пък — каза Илия и повече не се обади. Обади се Костадин ловецът, но той нямаше намерение да се кара.
— Коя нива мислите да орете — каза той. — оназ там на сърта край границата ли? Там сега един буренак станал, до пояс. Ами че ако изорете и таз нива, тогаз човек не ще има де да удари един заек.
Велко, още ядосан, промърмори под носа си:
— Зайци… за зайци ще мислим сега!…
Нивата, за която ставаше дума, беше на Исьоренския чифлик. Както една река подкопава и руши някой от бреговете си, тъй от години вече сеновчани подядаха земята на чифлика. И нямаше що — селото растеше, земята не стигаше. Най-напред сеновчани взеха почти двете-трети, от мерата на чифлика, защото след едно съдебно дело, което трая дълги години, се доказа, че тая земя е била някога на едно арапско село, което в Руско-турската война се изселило, а Манолаки я бил заграбил. Държавата отне тая земя и я раздаде на сеновчани. Преди две години, по закон вече, на Манолакя, както на всички по-големи собственици, бе отчуждена още от земята му: от седемте хиляди декара, които бяха му останали, на него оставиха три хиляди — сметнаха стопанството му за образцово, — а четирите хиляди взеха пак сеновчани. И пак земята им беше малко, пак имаха нужда от още. На самата граница между мерата им и Исьорен имаше една нива, за която сеновчани казваха, че била от изоран бозлук и че тоя бозлук едно време — някои стари хора помнели още — бил техен. Те сега се съдеха с Манолакя за тая нива: съдът наскоро щеше ла дойде и да реши делото на самото място. Но крайненци, както беше казал Велко, не искаха да чакат дотогаз.
Глъчката, кога по-тиха, кога по-шумна, продължаваше. Изведнъж в кръчмата стана по-светло, върху прозорчето огря слънце.
— Тю! Пак не можа да вали! — каза някой.
Илия се надигна и стана.
— Кога е тъй, да си вървим. То ако иска, пак ще вали — каза той и тръгна да излиза.
С него станаха да си ходят почти всички. И не че бързаха или че имаха нещо работа, а защото крайненци бяха попрехвърлили вече, често се обръщаха, чумереха вежди и само гледаха с кого да се счепкат. Когато всички бяха до вратата, влезе кметът Алекси.
— Отивате ли си? — каза той. — Хайде вървете ей гледайте работата, времето се опрали.
На опразнените маси, над които още се носеше синкав дим, беше останал само един човек — дядо Минко. Кметът, препасан с широк пояс, с доста големичък корем, червен, пълен, не бързаше да седне, а се разхождаше бавно из кръчмата, стъпяше напето, като че се радваше на себе си и на вървежа си. „Моят Алекси като султан ходи“ — беше казала за него жена му, а тия думи ги знаеше цяло село.
— Кмете — каза Велко, без да се обръща, — ела тук да отговаряш.
— Какво да отговарям?
— Ела да кажеш ти, като си кмет, с онез думбази ли държиш, дето излязоха, или си с народа.
— Какви думбази? Какво има? — каза кметът.
— Чуй какво има: ний сме решили да изорем нивата на сърта, дето се съдим за нея с Манолакя. Ще я изорем, чуваш ли, кмете, ще я изорем още сега.
Алекси само го гледаше и се бавеше да му отговори.
— Та ний като сме сиромаси, хора не сме ли? — продължи Велко. — И ний трябва да ядем, и ний деца имаме. Какво? Или и ти държиш с Манолакя?
— Ех, Манолаки… — каза кметът — какво искате от тоя човек, малко земя ли му взехте?
— А, ти го защищаваш! — обади се Йови. — Какво ни бил направил… Я го питай, питай него — посочи той Гърдя. — Съсипа живота на човека…
— Ти ако вземеш да ровиш какво е било едно време, то край няма — каза кметът.
— Стой, кмете, стой… — разпали се Йови. — Ти знаеш ли Манолакювия син, Тошо, какво е приказвал в града? На Джамадиновия хан приказвал, мене ми казаха хора, дето са го слушали. Онзи катилин, рекъл, си дошел от Влашко, ама ний пак ще го пъхнем в тюрмата, ний знаем кой ни запали саплъците преди пет години. Виждаш ли? — Заканя се човекът. Чунким малко е туй, дето му го направиха досега, ами още…
— Наистина, бай Гърдьо, ти много си изпати — каза някой.
Всички погледнаха Гърдя, като мислеха, че ще каже нещо. А той, както беше се загледал в масата, пое си дъх с целите си гърди, но нито въздъхна, нито каза нещо, а похвана единия си мустак, позасмя се и запя нисичко:
