от водата, която се плискаше по него. Той го отмъкна до улука, но не го изля, а само го надвеси и като погледна Галчева и се усмихна, каза:
— Няма ли да пийте, г-н поручик? Водата ни е хубава, студена е.
— Не, ний искаме да напоим конете — каза Галчев. — Може ли?
— Как да не може. Може, може. Дай насам конете, момче! — извика той на войника. — А, Хубене, ти ли си? Докарай конете!
— Де е по-чиста водата, дядо Христо? — попита Хубен, като водеше конете. — Да няма перушина от патките, че ще кашлят конете. На кой улук да ги напоя?
— На който щеш, на който щеш, водата е чиста, сега сме я вадили. Хайде, че ела да се напиеш и ти, аз ще чакам.
Той държеше тулума и все се усмихваше. Лицето му беше сухо, но здраво и червено, около носа и устата му имаше две дълбоки извити бръчки и от тях той изглеждаше по-усмихнат, отколкото си беше. Като се напи и войникът, дядо Христо хвърли тулума в кладенеца, спусна и въжето.
— Чакаме да напоим овцете — каза той. — То отзарана поваля малко, кой знай дали ще пият. Бяхме напълнили улуците, ама като ви видях, че идете, рекох на детето: карай, Енко, карай да извадим още един тулум, тез хора може да искат да пият вода.
— Всичко туй на чифлика ли е? — каза Галчев, като показваше към сградите. — Няма ли кръчма или кафене, да се навъртат там съмнителни хора?
— Какви хора?
— Контрабандисти, бегачи през границата.
— А, няма, няма. Таквиз хора няма. И нито кръчма има, нито кафене, всичко туй, дето го гледаш, е на чифлика. Едно време, право е, много бягаха оттука през границата. Ей онзи дол, виждаш ли го? — там им беше вървището. И Тахира от Черкезкьой, когато го бастисаха, хайдутите през тоя дол минаха отсам в България. Цяла нощ пукаха пушки, гонеше ги потеря.
— Кой е тоз Тахир?
— Един богат турчин. Рязали му бяха ухото за пари. Отколе беше то. Тогаз, нали казах много бягаха оттука, ама откато направиха онез двата поста, румънския и българския, никой не смее вече де мине.
Дядо Христо се обърна и погледна към детето.
— Хайде, Енко, впрягай да извадим и тоз тулум. Дръж го, дръж, дръж! — завика той.
Галчев се обърна: белият кон, който досега беше стоял отстрани на келявото, беше повлякъл детето и тичаше към улуците. Колкото и да опъваше отзад хамутя, детето не можа да го спре и го пусна. Дървената закачалка затрака по камъните.
— Ух, да те ядат вълци, да те ядат! — разсърди се дядо Христо и замаха с ръце срещу коня.
— Нека се напие — каза Галчев.
— Какво ще пие — не е жаден. Откато сме завадили вода, сто пъти е дохаждал да пие. Туй добитъка, г-н поручик, хитър е като чиляка. Разбра, че ще го впряга ме, и гледа само да се помайва.
Наистина, конят уж пиеше, а само плакнеше водата из устата си, като че се жабуреше, и в същото време извръщаше очи назад и гледаше какво ще стане. Дядо Христо отиде при него, извади хамутя изпод краката му и два пъти го удари с дървото на закачалката по задницата. Конят тичешката се върна направо на мястото си при келявото.
Галчев гледаше към чифлика. „Защо не се показва Нона? — мислеше си той. — Дали не е отишла някъде?“ — Той можеше да иде у тях, да каже, че иска да види баща й, да го предупреди, че сеновчани замислят нещо лошо. Най-после чифликът беше до самата граница, в неговия участък, и той не само можеше, но беше и длъжен да се отбие и да го види. Встрани от каменната ограда и доста надалечко сред поляната се виждаше една старовремска могила, каквито имаше много тия места. На самия й връх нещо се белееше.
— Какво има на оназ могила? — поп пак той дяда Христа. — Нещо се белее там, паметник ли е?
— Паметник е.
— Руски паметник ли?
— Не, гроб е. Там е погребана чорбаджийката, бай Манола жена му. Втората му жена, Антица.
Галчев позамълча и се позамисли: откато беше границата, не се минаваше ден да не чуе да се разказ нещо за Антица, да не се спомене името й.
— Че защо е погребана там?
— Е, тъй искаше чорбаджията, тъй направиха. Там я погребаха.
Както по-рано, дядо Христо все си изглеждаше усмихнат, но очите му като че овлажняха.
— Таз могила тъй я гледаш ниска — каза след малко той, — ама да се качиш там и да погледнеш вижда се цялата мера на чифлика. — Той помълча добави: — Едно време чифлика беше голям. Трябваше да вървиш цял час с талига, че да изминеш мерата от единия край до другия. А сега — ей де се виждат нивите на сеновчани. Те разграбиха земята му.
Отвъд върбата, из буренака се изправи човек, когото Галчев не беше забелязал досега. Той беше бос, със запретнати крачоли, дрипав.
— Николай, ти още ли си тук? — каза дядо Христо. — Хайде, вземай бъкела и върви при телците. Ще минат през границата.
— А–хъ, ще минат… чунким не ги виждам оттука. — Той се навъси и слабоумното му лице стана още по- грозно. — Върви, върви… ами цървули? Ами че дядо Христо, кажи на чорбаджията да ми даде едни цървули. Все бос, бос… тръни има!
— Казах аз, казах на Тоша да ти купят цървули. Хайде върви сега при телците.
Все тъй навъсен, като гледаше в земята, Николай каза:
— Едни ботуши имало… да ми дадат тях.
— Какви ботуши? Кой ти каза?
— Нона, аз и на нея казах за цървули, а тя — ако искаш, кай, ботуши, има… Дядо Христо се засмя.
— Ех, ти Нона ако слушаш! И капитан ли ще ставаш, та искаш ботуши? — засмя се дядо Христо и погледна Галчева.
Галчев извика на войника да доведе конете.
— Време е да си ходим — каза той.
Хубен доведе конете, Галчев прибра поводите и щеше вече да се качва, когато отгоре, откъм къщата на чифлика, се чу треперлив и ясен женски глас: „Дядо Христо! Дядо Христо!“ Едно момиче, наметнато с голям червен шал, тичаше към кладенеца. Не беше Нона — приличаше по-скоро да е селянка. Като забеляза Галчева и войника, тя се спря, позавъртя се, като че искаше да се върне, но после пак се затича. Тя доде на няколко крачки, усмихваше се — беше Нона.
— А, госпожице, вие ли сте? — можа само да каже Галчев.
Но още по-учуден беше дядо Христо. Както стоеше на кладенеца, той я изгледа, после развълнувано и ниско каза:
— Какво си направила ти?
Нона се засмя.
— Дядо Христо, ще те питам нещо… Чакай, сега ще дода — каза тя, после се обърна към Галчева: — Приличат ли ми? Тия дрехи са на мама. Стоят ли ми хубаво?
Галчев я гледаше учуден. Най-хубавото нещо у нея беше шалът — разкошен червен шал с гъсти дълги ресни. Отдолу роклята беше тъмнокафява, без деколте със стегнати ръкави, старомодна. Нона и косата беше направила другояче: вчесана на път, стегнат пригладена. Лицето й изглеждаше по-кръгло, черните й очи лъщяха и се смееха. Като се позагръщаше с и подаваше едното си рамо напред, тя гледаше Галчев усмихваше се и питаше:
— Приличат ли ми? Стоят ли ми добре?
— Много, много ви приличат!
— Виждате ли какъв шал — каза Нона. — От чиста коприна е, много е тежък. Липискански шал, тъй каза тати, той го купил на мама. Таквиз шалове сега няма. А я вижте обущата — тя показа единия си крак — с пиринчени токове… Е, как ме намирате? — каза тя като се изправи и се засмя.
— Много сте хубава.
— Нали? — каза тя и очите й светнаха. — Намерих ги в сандъка. Чакай, рекох, да ги облека. А вий се
