подир нея и намерили извора.
При такава мера не беше чудно, че Исьоренският чифлик беше прочут с добитъка, който развъждаше. Сред някоя зелена поляна можеше да се види черда от двеста-триста крави, позадрямали след богатата паша, едни прави, други легнали. Те не бяха много едри, но оправени и красиви, с по-тъмна козина по шията и по предницата, с малки заострени рогчета и с топли черни очи. Те си ходеха с телетата, защото никой по това време не мислеше да ги дои. В Исьоренския чифлик хранеха на ясла и стари волове за продан. Имаха и свои овце, но всяка пролет събираха мари (стари овце). Наесен дохождаха албанци с пискюллии фесове, с богати сърмени дрехи, купуваха след дълги пазарлъци всички млади телци и юнци, които можеха да отделят от чердата, купуваха и охранените волове и марите и ги откарваха в Цариград.
Ето откъде идеше тогава богатството на Манолакя. Освен овце и говеда, Манолаки имаше и голяма хергеля, най-напред от петдесет-шейсет, а по-късно от сто и повече кобили. Сред тия широки и тревисти полета като джунгли, нищо по-красиво и дори страховито със своята първобитна сила не можеше да има от тия свободни полудиви коне. Гърдю не беше прав, когато казваше, че всички коне на Манолакя били черни, по-скоро Манолаки предпочиташе по-тъмни коне за впрягане. В хергелята му имаше коне с всякакъв косъм: червени, златисти, сиви, дори бели. Те бяха оправени, широки кобили, с големи търбуси, защото пасяха само трева, с гъсти гриви и дълги опашки, с див непокорен огън в очите. Между тях препускаха малки кончета с тънки като на сърни крака. По-едрите и по-стари кобили имаха на шиите си железни хлопки, които биеха като камбани. Из буренаците те се движеха винаги неспокойно, на бързи преливи, пръхтяха, размахваха опашки по лъскавите си гърбове, цвилеха.
Между тия коне, които нямаха подкови на копитата си и не знаеха какво е юзда, можеше да се види и някой тънък, мършав кон, с вехто турско седло, дървените краища на което са охлузени и оголени. Конят е свободен, движи се наедно с хергелята, но е невесел и умислен, на седлото му е окачена юзда, едно навито въже, една торба и един ямурлук. Той е конят на хергеледжията. Сам хергеледжията е заспал някъде в тревата. Стадото се пази добре и от жребеца, който, като забележи, че някои кобили са се заделили надалеч, препуска към тях, прибира ги, гони ги, като свива уши и навежда главата си почти до земята, до предните си крака, която, кобила застигне, захапва я за хълбока и челюстите му изтракват като клещи.
Но слънцето е към обяд, припича и конете трябва да се карат на водопой. Из тревата излиза хергеледжията, пъргав, лек човек, с кожен силяхлък на кръста и със спуснати широки панталони, крачолите на които долу над цървулите са поразпрани отстрани. Той хваща сивия оседлан кон и се мята на гърба му. И тоя мършав кон, който досега беше ходил отпуснат и замислен между другите коне, необичан и гонен от тях, препуска като вятър, коремът му като че ще се допре до земята, над него дългият камшик на хергеледжията се разсуква във въздуха като черна змия и плющи, като че гърми пищов. Хергелята се събира, охранените лъскави гърбове на конете се нареждат нагъсто като риби, напред излиза черна кобила с хлопка, стадото тръгва след нея, проточва се на дълга върволица и в тръс се насочва право към чифлика.
Конят на хергеледжията може да бъде добре гледан, да е млад и як, но той никога не може да хвърли месо на гърба си, винаги е мършав, защото хергеледжията не го жали, когато е на него. А случва се да му се отвори голяма работа. Понякога, най-вече нощно време, било че усетят наблизо вълк, било че изтрещи отгоре им гръмотевица, конете на хергеледжията се подплашват, разбягват се и като предават все повече един на други страха си, изпадат в паника и в бесен кариер се понасят, накъдето им очи видят. Те препускат тъй с километри, спират се някъде за малко, разиграни, с разширени ноздри и подигнати опашки, пооглеждат се и след туй със същия луд бяг се понасят в обратна посока — пак тъй пряко през полето, в тъмнината, сред дъжда и светкавиците. Ако се случи да минат през някоя нива, тя остава след тях смачкана и претъпкана, като че бита от градушка. Туй е най-тежкото време за хергеледжията. Той хвърчи на мършавия си кон, мъчи се да посрещне стадото, да му пресече пътя, да го завърне и когато вече е успял да го посъбере, то пак се изплъзва и хуква в друга посока. Най-после, с голям труд, с потънал в пяна кон, той успява да спре тия разлудени коне, укротени повече от собствената си умора, отколкото от дългия МУ камшик.
Тия диви степни коне ги употребяваха само за една работа: вършееха с тях, нещо, което траеше най- много един месец, месец и половина. Като наближеше вършитба, цялото стадо, без да подозира какво го чака, го докарваха в чифлика и го запираха в големия харман, ограден с висок каменен зид. От града бяха пристигнали вече пет-шест души налбанти, пъргави, сръчни и безстрашни хора. Всички коне от хергелята, които до това време не даваха да се докоснат с ръка, трябваше да се подковат, за да могат да вършеят. Също като североамериканските индианци, налбантите хвърляха ласо, но го хвърляха малко по-инак: примката, направена от въжето, те я закачаха на върха на един дълъг прът и когато изплашените коне, прилепени към зида, гледаха да отбягнат, нахлуваха я върху шията на оная кобила, която им попаднеше. Най-напред животното се разскачваше, бъхтеше се, но примката все повече го стягаше и то се спираше, задушваше се, очите му щяха да изскочат от страх и от болка. Тогава един от налбантите тичешката минава зад него и прекарва края на въжето зад един от задните му крака, между глезеня и копитото, след туй препъхва края на въжето през примката. Сега всички обтягват и теглят въжето, запримченият крак на кобилата се подига нагоре към корема й, а главата й се навежда и, тъй свито на топка и омаломощено, животното се поваля на земята. Нахвърлят се веднага всички отгоре му, един го хваща за ушите и натиска главата му, друг препъхва опашката му изпод задния му крак и натиска задницата му, останалите събират четирите крака накуп, като китка, обръщат ги нагоре и ги завързват. Със същата бързина, с каквато се правят хирургическите операции, майсторът обрязва нарасналите, спитени и разкъсани копита, изглажда ги, слага подкова и започва да кове. За десетина минути най-много всичко е готово. Отвързват кобилата и тя избягва настрана, още изплашена, с изтръпнали нозе. След туй хващат втора, трета — и тъй докрай.
Глава 8
Слънцето беше се обърнало на запад, сянката на бряста се простря върху целия двор, прехвърли се през оградата и полази по насрещните покриви. Отвън край портата профуча на бялата алаша Енко и тъй препускаше, че Манолаки не свари да му извика, а само поклати глава, като че искаше да каже: „Ще паднеш, муле недно!“ Изведнъж Манолаки сякаш се досети за нещо забравено, стана и като почака малко, докато изтръпне, болката в колената му, тръгна към къщи с малки крачки, като все влачеше чехлите си.
След малко той се върна, като носеше едно старовремско шише с дълга шия, долу топчесто, с изрисувани по него цветчета. Шишенцето, доста големичко, беше пълно с ракия. Едно време Манолаки пиеше много, сега уж беше се зарекъл, но всяка вечер, когато наближаваше да се мръква, той си напълваше това шишенце и си го изпиваше на чардака сладко и по-малко. И сега, като се връщаше на мястото си, той покашляше, но не че му се кашляше, а защото предвкусваше удоволствието, което си приготвяше.
Като седна на кебето и погледна към къра, Манолаки лесно намери нишката на мислите си, там, гдето беше я оставил преди малко. Но за хергелята той повече не искаше да мисли — едно, че всичко туй се отнасяше до по-отколешно време и, друго, защото в спомените му все по-често започваше да се мярка Гърдю, а той не искаше нито да мисли за него, нито да го вижда.
За други, по-добри години се замисли сега Манолаки: доде време и храните взеха да струват пари, в чифлиците не остана педя целина, всичко се разора. Хергелите не помагаха вече с новите си подкови — навсякъде задимиха вършачки.
Полето около Исьоренския чифлик пожълтя от ниви. Закипя работа, каквато никога по-рано не беше имало. Лете, по харман и по жетва, се набираха 200–250 души работници. Одаджията, който готвеше имаше двама помощници, фурната изкарваше непрекъснато по сто хляба наведнъж. Избите бяха пълни брашно, картофи, фасул, маслини и др., от кравите издояваше по два чебъра мляко, подквасваше се или се правеше на сирене и отвара и отиваше за работниците. Имаше един управител за домакинска работа вътре в чифлика, друг, немец-агроном — за полската. На работа бяха повече от трийсет каруци, шейсет впрегатни коня, сто и двайсет вола. Наместо старите паянтови дамища, Манолаки направи нови, белосани с наредени един зад друг като казарми, с широки дворове пред тях за каруците. Всеки дам имаше на южния край одая, в която живееха работниците, други малки къщички, ниски и продълговати, сложени на земята, каквито са татарските, бяха направени за семейните слуги. Целият чифлик беше ограден с каменна стена, която включваше всички постройки — вън оставаха само овчите саи, двата кладенци и саплъците. Караул от двама души пазеше нощно време, преглеждаше лампите, огньовете, за да не стане пожар, събуждаше ония
