изгубихте тия дни? Де бяхте? Аз два пъти дохажда в Сеново. И Милчевски не знаеше де сте.
— Имах малко работа — каза Галчев. — Вие вчера сте били в Сеново. Имате ли писмо от годеника си?
Нона го погледна и насмешливо сви устни.
— Какво сте се загрижили за моя годеник?
— Нищо, попитах само. А вий бяхте ми обещали нещо.
— Какво съм ви обещала?
— Да ми разкажете оная история, за оня, дето паднал от трена.
— И за другия, дето падна от мотоциклета ли? Добре, но вий не се явихте. Вий малко внимание обръщате на новите си познати.
— Но вий пак ще изпълните обещанието си.
— Не се знае. Ще видим. — Тя се обърна, видя Николая и каза: — Какво се е намусил Николай, дядо Христо?
— Ботуши иска Николай. Казала си му, че ще му дадеш ботуши.
Нона се загърна повече с шала и се засмя.
— Аз му казах, че ако влезе там в гьола, в калта, и излезе, ще му станат на краката ботуши, а той… дядо Христо, ще те питам нещо, на ухото ще ти кажа… Довиждане! — каза тя на Галчева, усмихна се и се завтече към дяда Христа.
Галчев разбра, че повече няма защо да стои, и се качи на коня си. На тръгване Нона още веднъж му кимна с глава и се усмихна. Когато минаваше покрай портата, Галчев видя, че на чардака стоеше един стар побелял човек, наметнат с палто — навярно беше Манолаки. Галчев поздрави — старецът едвам подигна ръка към калпака си. В същия миг отзад се зачуха стъпки, зазвъняха гердани — Нона се връщаше. Галчев се въздържа и не се обърна. Той мина покрай могилата и отблизо видя гроба на Антица — бял каменен паметник, ограден с желязна ограда.
Макар да беше доста далеч вече, Галчев не искаше да се обърне. „Защо не ме покани у тях? — помисли си той, малко огорчен. — Това е най-обикновеното нещо, което всеки би направил.“ Той си спомни, че колкото и да се държеше свободно, Нона изглеждаше наистина малко смутена, може би от неочакваната среща, но всичко туй не можеше да я накара да забрави една такава проста любезност. Все пак Галчев беше доволен, радваше се, че я видя, че я срещна. Когато пътят захвана да наваля по отвъдната страна на баира, той се обърна: на чардака, гдето още се тъмнееше сгърбената фигура на стареца, стоеше Нона, с червения шал на раменете си. „Тъй е стояла някога там и Антица“ — помисли си Галчев и си спомни думите на Кутмака: „Антица беше селянка, а стана господарка. И каква господарка!“
Глава 7
Къщата на чифлика беше голяма, двуетажна, с широка стряха и издаден отпред чардак, каквито са всички стари български къщи. Горе четири хубаво изработени диреци, с малки спретнати капители, по които имаше резба, подпираха чардака в четирите ъгъла. Долу диреците бяха само два, но по-яки, по-дебели, вложени в подложки от дялан камък, с които те стъпяха на земята като с големи конски копита. Там, гдето беше чардакът, къщата се вглъбяваше малко навътре от доста широка сундурма, обградена със също такъв пармаклък, с какъвто беше ограден и чардакът. Две врати, почернели от времето, обковани в няколко реда с големи железни гвоздеи, главите на които изглеждаха като пулове, се очертаваха върху варосаната, малко синкава стена. Отстрана на всяка врата имаше по един прозорец. Дъсчена стълба се спущаше надолу към двора.
Отпред, току до чардака, се намираше дървото, което се виждаше отвред наоколо — стар бряст, с дебел напукан дънер като на дъб. То започваше да се разклонява наравно с покрива, един клон, за да не чупи керемидите, беше отрязан и на това място сега имаше щърково гнездо. Оттам нататък дървото се разпущаше свободно над покрива и на всички страни и тъй като беше високо и голямо, изглеждаше на катове, отделните му части приемаха най-различни форми и тъй бяха отдалечени една от друга, като че принадлежаха не на едно, а на няколко дървета. Ако горе, по самите върхове, вятърът възбръщаше листата откъм опакото и те затрептяваха като живи, вред другаде дървото оставаше спокойно; някъде се виждаха клоните, черни, като че намазани с катран, но веднага се губеха пак в гъстака: някъде листата, огрени отгоре от слънцето, изглеждаха светли и прозрачно зелени; на друго място се откриваха тъмни сенчести дълбочини, из които се чуваше да цвърчат и да се гонят врабчета, или се спущаха някъде отгоре тънки вейки и висяха като откършени. И една мека зеленикава сянка изпълваше въздуха под дървото като под шатър.
Беше към четири часа след пладне. Откъм къщи се зачу старешка кашлица и на сундурмата се показа Манолаки, с подпухнали очи, гологлав. Той току–що беше станал от сън, прозина се, изтри с длан насълзените си очи и поправи разрошените си мустаци, които под дебелия му месест нос бяха пожълтели от тютюна. Манолаки прехвърляше седемдесет и три години. Къс, дебел, с увиснали меса и тлъстини около гушата, той затътри чехлите си и тръгна към чардака. В един ъгъл, на сянка, беше постлано синьо котленско кебе, с една-две възглавници. Манолаки седна там — то си беше негово място, — изпъшка и се отпусна. Лицето му беше подпухнало, с нездрав пръстеноземен цвят, напръскано с по-дребни и по-едри черни петна, които му бяха останали след едно боледуване.
Манолаки погледна към къщи, но там беше тихо, нямаше никого. Като се поозърна насам-нататък, той видя долу на двора Енка и му извика:
— Енко! Де е мама ти? Я иди да я повикаш, търчи! Ела, речи, че дедо те вика да му направиш кафе.
Но зад Енка се показа Санка, снаха му, която идеше откъм градината. Манолаки разбра, че го е чула, и не намери за нужно да каже и на нея какво иска. Санка, Тошовата жена, беше още млада, нисичка и малко приведена, но с хубавичко лице и със засмени добри очи.
— Де беше? — попита Манолаки. — Направи ми едно кафе. Оставяте къщата сама и ходите. Де беше?
— Ами, тате, нали вадим картофи? Всички сме там — баба Лукана, Галунка, Малин, всички.
— Ами Глуханека?
— Той сега доде. Трябва да е спал, нали пази нощя.
— Пази, пази той. Знам го аз как пази, тоз дембелин, и деня спи, и нощя спи. Там да стои при вас и да помага. Отзарана гледах как кравите изпиха млякото, а той не вижда. Доде се обърне, доде отиде да ги изпъди, изпиха го. Отпуснат чиляк!… А Нона де е? — попита Манолаки.
— В Сеново е, тате — обади се Санка отвътре.
Манолаки тури цигара в кехлибареното си цигаре и запуши. Къщата беше на високо място, можеше да се вижда надалеч и на всички страни. Манолаки поразгледа какво има из чифлика, погледна към овцете, които мръхтяха на поляната, към кладенците, гдето около изсъхналите улуци се въртяха гъски и прелитаха гълъби. След туй погледът му се насочи към къра. Тревата беше посърнала, пожълтяла, по пътищата се дигаше прах и Манолаки си помисли, че ако отива все тъй, ще изгори всичко. Далеч сред полето се показа добитък, Манолаки се вгледа в него и позна, че е Николай с телците.
Санка донесе кафето, даде хляб на Енка и излезе. Манолаки не отвърна погледа си от къра. Като всеки стар човек, той най-често си мислеше за едно нещо: какво е сега, а какво беше едно време. След първата глътка кафе той пак погледна към Николая и към телците, в паметта му се появиха други стада — големи стада, тежки стада и, без да усети, той потъна и се вдълбочи в спомените си.
Едно време просторната мера на чифлика беше повече целина, покрита с такава буйна и висока трева, че никак не беше преувеличено, когато се кажеше, че добитъкът се закрива в нея. Мека, миризлива и чиста трева, която от вятъра лъщеше и се къдреше като коприна, имаше навред, но по някои места ставаше див, преплетен и непроходим бурен, истински леговища на вълци. Имаше високи по два–три метра овчи опашки, които селяните сечеха вместо пръти и плетяха от тях кошове за мисир; генгерът (магарешкият трън) покриваше цели пространства и особено есенно време, когато изсъхнеше и закоравееше, а добитъкът проправеше из него тесни пътечки, приличаше на същинска гора. Мусубейският извор беше на петнадесет километра от Исьоренския чифлик. Едно време никой не го знаел, защото е бил скрит из буренака. Веднъж в чифлика на Муса бей, същия, на името на когото се нарекло селото, се завърнала една крава и слугите забелязали, че краката й до колената били кални. А било суша и наоколо вода нямало. Тогава тръгнали
