работници, които трябваше да стават рано. В двора на Манолакя, пред „чорбаджийската“ къща, имаше вързани две-три зли кучета, които нощно време пущаха. Също такива кучета на синджир имаше още на няколко по-опасни места. А други двайсет-трийсет кучета, черни, бели, жълти, по-големи и по-малки — цяла глутница, — след като ги нахранваха вечер с мамулено или просяно тесто, или със суроватка, изпъждаха ги навън, затваряха портите и ги оставяха да обикалят и да лаят цяла нощ вън от оградата.
Такъв беше Исьоренският чифлик, когато храните струваха пари и когато в него влезе Антица и стана господарка. Макар да си беше тежък и неподвижен и дори до най-близките места да не тръгваше пеш, по него време Манолаки често се виждаше по пътищата. От хергелята, от която все беше си запазил нещо, той избираше за себе си два тая — млади четири-петгодишни коне, от най-хубавите. Обикновено те биваха тъмносиви, черни почти, високи, прибрани в корема като хрътки. С издигнати глави, те препускаха бързо и леко, като че не усещаха каруцата след себе си. Отпред стоеше Мурад, зад него, без да си служи с мека пружинена седалка, както правеха другите чифликчии, а седнал направо на дъното на каруцата, в сламата — корав българин си беше той — стоеше Манолаки, с калпак и с наметнато палто. Където и да отидеше, спреше ли се пред къщата на някой селянин, с когото имаше работа, или се отбиеше на кръчмата, той не слизаше от каруцата, ако ще би да стои там и цял час, и два. Онзи, с когото имаше да приказва, трябваше да доде при него, ако се почерпеха, донасяха им да пият до каруцата. Манолаки си заминаваше, когато поискаше, някак неочаквано, и докато ония, с които беше приказвал, още стояха на местата си и гледаха след него — бързите и яки коне бяха вече далеч. Да кара хубави коне, за Манолакя не беше само гордост и суетност — тъй той се чувствуваше по-сигурен: ако излезеше някой насреща му с лоша мисъл — а той си имаше своите врагове, — нямаше нужда от камшик, стигаше само да се поотпуснат юздите на конете и да им се изкрещи, както знаеше да прави това Мурад — и нищо вече не можеше да ги спре.
Все по това време стана и друга промяна: докато в Исьоренския чифлик въдеха само добитък, селяните от околните села нямаха какво да търсят там, не дохождаха, дори, от страх от кучетата, заобикаляха чифлика отдалеч и затуй не го познаваха. Но сега там се търсеха работни ръце и от всички близки села се изреждаха било като постоянни слуги, било като временни работници — косачи, копачи, жетвари и харманджии, безброй млади и възрастни мъже. Когато се връщаха по селата си, те вече не забравяха чифлика, както не забравяха черните очи и веселата усмивка на Антица. И вече не от завист, а защото всеки искаше да си има своя земя и да си я работи сам, те ако и да правеха разлика между Манолакя и Антица, често започнаха да мърморят против Манолакя, че бил богат, че имал много земя, че бил заграбил чужди ниви и т.н. Освен туй, разпалените партизански борби никога не ги събираха наедно и ако те бяха на една страна, Манолаки биваше на друга. И не си прощаваха един на друг. И ето че делото за мерата на арапското село, което беше забравено по съдилищата, изведнъж и окончателно се разреши: Манолаки изгуби две трети от земята си. Туй беше преди осемнайсет години. Преди две години, вече със закон, който засягаше всички големи чифликчии, бяха му отнели още земя.
И какво остана сега от чифлика? — мислеше си Манолаки. — Не остана дори и четвъртината му. Останаха малко хора, малко добитък. Антица почиваше горе, на върха на могилата, отгдето се виждаше и сегашният, и предишният чифлик. И като прехвърляше тези неща през ума си, Манолаки си спомняше, че сама селянка, Антица много залягаше за селяните. Когато синовете му липсваха от чифлика и ключовете от маазите оставаха у нея, тя даваше от всичко по много, искаше да се готви добре за работниците, да се почерпят с ракия, да им се режат повече дини и пъпеши. Когато се хранеха, тя често ги заобикаляше и, хубава и усмихната, приказваше с тях, шегуваше се. В края на жетвата, ако се устройваха големи веселби, с хора и песни, то беше зарад Антица. Зарад Антица драгоманите нареждаха дълги–дълги благословии. А колко млади хора, които бяха служили в чифлика, беше венчала и колко деца кръщаваше всяка година! „Човек би рекъл — мислеше си Манолаки, — че още с дохаждането си, тя взе страната на селяните, тя ги привлече в чифлика, тя им го даде.“
Като стигна до това място на спомените си, Манолаки не можа да се удържи, стана и си наля още едно шишенце ракия. Оттук нататък той вече не подигна глава и не погледна настрана. Той беше достигнал оная точка в мислите си, от която не можеше да се откъса: мислеше си за Антица.
Стъмни се. На чардака, гдето под клоните на бряста беше още по-тъмно, все още светеше цигарата на Манолаки. Долу на двора се чуха гласове, разля се весел женски смях и някой лудешката се хвърли нагоре по стълбите. На чардака, тънка и стройна в бялата си рокля, се изправи Нона.
— Е, Ноне, доде ли си? Какво… де беше… кажи де, какво има в Сеново? — започна Манолаки и тозчас се разбра, че езикът му е надебелял и мъчно се обръща. Той сам се ядоса от туй и за да се прикрие, рече да посгълчи Нона: — Много караш коня ти, Ноне, много го препускаш. Какво има? Какво правят онез хайдутяги, сеновчани?
Нона все го гледаше, в тъмнината лицето й едва се забелязваше, но очите й лъщяха и се смееха.
— Ти, тате, пак си пълнил втори път шишенцето — каза най-после тя. — Познавам, познавам!
— Е, Ноне, и ти… Аз малко пия сега — отвърна Манолаки, но веднага с по-мек и по-добродушен глас прибави: — Какво да правя, Ноне, стар човек съм, не мога…
Глава 9
Работите на чифлика не отиваха твърде добре. Вече бяха продали доста нещо от новата храна, а още разноските от жетвата стояха неплатени. Както ставаше всяка година, ония, които имаха да вземат — банки, дружества, търговци — бяха се обадили вече, кои с писмо, кои с призовка, от бирника беше се получило червено известие за данъците. Един ден — същия тоя ден, когато Галчев беше минал покрай чифлика — Манолаки, както си седеше на чардака, поиска да попрегледа сметките си, пообърна се към къщи и щеше вече да извика да му донесат тефтеря, когато чу гласа на Нона. Тя си пееше нещо и идеше насам.
— Ноне — каза й Манолаки, когато тя беше горе — кажи на Санка да ми донесе тефтеря. Малкия тефтер в желтия сандък е, тя го знае. Ама полека, че вътре има книжа. И карандаша да ми даде.
Нона почака, докато той свърши, засмя се, когато го чу да казва „карандаша“, и влезе вътре. Санка беше седнала на миндеря до прозореца и шиеше. Като видя, че Нона се смее, усмихна се и тя, като в същото време улови с уста един конец и го скъса.
— Санке, тати иска тефтеря, малкия тефтер. В жълтия сандък бил. И карандаша му занес — каза Нона и пак се засмя.
Санка скочи, остави шева си, завтече се и отвори един от двата пъстри брашовски сандъци, които бяха до стената. Като побърка малко, тя извади един тесен дълъг тефтер, с пъстри корици.
— Тоз е — каза тя, като погледна към земята и се наведе, защото нещо падна от тефтеря.
— Внимавай! — извика й Нона. — Падна някаква книга.
— Не е книга, а портрет — каза Санка, като подигна от земята една овехтяла фотография и я загледа. — А! аз отколе не бях виждала тоз портрет. Ноне, майка ти…
— Дай го! — извика Нона и грабна фотографията. — Ах, мама, мама! — завика тя, като погледна фотографията, притисна я до гърдите си и пак я загледа. — Ела, Санке, да видиш колко е хубава мама… Не, занес тефтеря, че тогаз.
— Дай да турим портрета на мястото му, свекъра ще се кара.
— Я върви ти! Занеси му и карандаша. Ти май не знаеш какво е карандаш. Молива му дай!
Нона отиде близо до прозореца и все тъй развълнувана и зарадвана продължаваше да гледа фотографията. Тя я знаеше, но беше я позабравила. Както се виждаше, Манолаки и Антица бяха ходили на черква — черквата се виждаше малко настрана — и бяха се снели с каруцата и с конете. Отпред стоеше дядо Христо, млад още, и един турчин, който държеше юздите, а отзад беше Манолаки, както си ходеше, с наметнато палто, с калпак. Долу на земята, както е щяла да се качва, стоеше Антица, наметната с хубав голям шал, пременена, с бяло кръгло лице, черноока и усмихната.
— Гледай, Санке, гледай — каза Нона, като протегна ръка и тури фотографията пред очите й. — Никъде мама не е излизала тъй хубава, както тука! Ах, мойта майчица, мойта мила майчица! Виж, Санке, очите й… каква усмивка! И какъв шал!…
Миг-два още Нона седя тъй, загледана в избелялата фотография, след туй я остави на масата, отиде при сандъка, не тоя, който беше отворен, а по-големия, отвори го и започна да рови из него.
— Ноне, какво правиш? — извика плахо Санка. — Недей, Ноне, след два-три деня си отиваме в града,
