кой ще реди сандъка? Аз съм го натъкмила, Ноне…
— Не викай, Санке, мирно стой — отвърна й спокойно Нона и без да иска да знае, прехвърляше едно- друго из сандъка.
— Ах, боже, боже… И Тошо, и той отиде в града и не се връща, старият се кара — зареди с плачлив глас Санка и, както правеше винаги, когато й беше мъчно за нещо, излезе навън.
Нона извади от сандъка един голям червен шал и го поразгърна. Той беше същият шал, с който Антица беше се снела на фотографията. Извади след туй една кафява старовремска рокля, обуща с пиринчени токове, един тънък ръченик, сребърни гривни, нанизи. Като натрупа всичко туй, без да се бави нито миг, Нона започна да се преоблича — съблече своите дрехи и облече дрехите на майка си, които беше извадила. Когато се приготви и натъкми, тя се погледна веднъж-дваж в огледалото, усмихна се и отърча на чардака. Още от вратата тя каза:
— Тате, я ме виж! — Манолаки, наведен над тефтеря, не я чу. — Виж ме де, тате! — по-настойчиво извика Нона.
Манолаки я погледна, след туй сне очилата си и пак я погледна.
— Е, защо… Какво си направила, защо си ги облякла? Те не са за носене, нека си стоят там, защо ги пипаш, не бива да ги пипаш…
— Нищо де, тате. Ама пали ми стоят хубаво?
Манолаки не отвърна, пък и Нона не го дочака, тя видя дяда Христа на кладенеца, още от по-рано беше намислила да го пита нещо и тичешката се спусна нататък. Манолаки затвори тефтеря, сложи очилата си върху него и взе да пали цигара. Ръцете му, с къси, подпухнали пръсти, трепереха.
Нона тичаше към кладенеца. Когато беше вече доста наблизо, тя видя един войник да държи два коня, а малко настрана видя и Галчева. Помисли да се върне, поколеба се, но пак се завтече нататък. Тогава тя беше се срещнала с Галчева при кладенеца.
Когато Галчев си тръгна, Нона беше забравила какво щеше да пита дяда Христа, не стоя при него и пак тъй тичешката се върна към къщи. Пред нея, на коня си, вървеше Галчев и ако той беше се обърнал, тя щеше да го покани у тях. Но Галчев не се обърна, а и нейната гордост не й позволи да му извика.
— Хайде сега, съблечи тез дрехи, не ходи с тях — каза й Манолаки. — Кой е тоз, новият офицер ли е?
— Той е, тате.
— Къде отива? Защо не го покани у нас?
— Ами че, тате… той много бързал. Е, няма нищо, друг път ще го поканим.
Нона влезе в къщи, но не отиде в стаята, гдето беше по-рано, а мина в най-крайната стая, която гледаше към пътя, прилепи се до прозореца и погледна. Галчев все повече се отдалечаваше на коня си. „Няма ли да се обърне пак?“ — каза си Нона и усети как бие сърцето й. Веднага тя се дръпна от прозореца, изправи се гордо и поотърси глава. „Що пък съм се зазяпала подир туй глупаво офицерче?“ — скара се сама на себе си тя и излезе на чардака. Тя пак погледна на запад и когато вече Галчев се закриваше зад баиря, тя хубаво видя, че той се обърна и погледна насам. Нона се развесели и си затананика нещо. После погледна Манолакя, който отново беше се залисал над тефтеря си, и му подхвърли дяволито:
— Е, тате, направи ли си билянца?
Манолаки махна с ръка, за да не му бърка. Той си имаше някои свои думи, като „карандаш“, „паралия“, „Франца“ и т.н., които винаги разсмиваха Нона. Като влезе вътре, Нона се спря пред огледалото и както се оглеждаше, видя Санка, че влиза.
— Виж ме, Санке! — каза тя, като се обърна и се засмя. — Хубава ли съм?
— Ах, Ноне, Ноне! — можа да каже само Санка, като я гледаше смаяна. Тя се вълнуваше и от туй, че Нона наистина беше хубава, и от необикновената й прилика с майка й, същата Антица, както Санка беше я запомнила. Както беше объркана, тя забрави пакета, който държеше, сложи го на масата и пак прошепна: — Божичко, Ноне…
— Не съм Нона аз. Аз съм Антица Славовска! Аз съм господарката тука. Знаеш ли, Санке, срещнах сеновския офицер на кладенеца. Съвсем се обърка, като ме видя.
— Ти лошо правиш, дето приказваш с него. Ще земат да те одумват хората, годеница си.
— Да не мислиш пък, че съм полудяла за него — каза Нона, като се усмихваше сама на себе си в огледалото. — Искам ей тъй, да си поиграя с него. Да го гледам как се черви, как се стеснява. Ами че той е съвсем млад! Момче.
— Ти и за Йосифа казваше тъй, а сетне…
— Остави го тоз проклетник! — разсърди се Нона.
— Шът! полека! Йосиф е тука.
— Тук ли е? Кога доде?
— Ей сега доде. Слезе от една каруца. Чакай, той ми даде нещо — каза Санка, като си спомни за пакета. — Ха, ето го. На ти го, книга имало вътре.
— Не му ща книгата. Хвърли я през прозореца.
— Той каза, че вътре имало писмо.
Нона разтвори пакета, намери писмото и отиде до прозореца. Докато тя четеше писмото, Санка стоеше зад нея и я гледаше. Изведнъж Нона смачка писмото, скъса го на дребни късчета и го хвърли през прозореца. Санка се усмихна.
— Де остави онзи портрет, Ноне? — каза тя. Дай да го прибера и да го туря, дето си беше, че старият ще го потърси.
Нона не се обърна, Санка намери вехтата фотография на масата, прибра я в сандъка и излезе. Като остана сама, Нона облече дрехите, с които си ходеше всеки ден. Тя се поослуша: на чардака Манолаки и Йосиф още говореха. Със стиснати малки устни, с потъмнели ечи, в които още светеха сърдити пламъчета, тя излезе на сундурмата, пристъпи напред и се опря на пармаклъка. Меката спокойна сянка на бряста хвърляше зеленикави отражения върху мургавото й и все пак розово лице, очите й гледаха надалеч, черните гъсти мигли ги заграждаха, но не трепваха. Нона като че беше сама, като че на две крачки от нея нямаше хора. Ни веднъж тя не погледна към Йосифа. Като постоя тъй някое време, тя се обърна и влезе в къщи.
Глава 10
Между Давид Кьосето, бащата на Йосифа, и Манолакя съществуваха стари връзки. Преди години, когато още нямаше сеялки, Давид беше „тоумджията“ на чифлика, т.е. той засяваше нивите, защото сеенето с ръка беше мъчна и тънка работа… Тъй, година след година, Давид стана свой човек на Манолакя, а Йосиф и Нона се знаеха още от деца. Йосиф беше с две–три години по-голям. Докато бяха малки, те рядко се спогаждаха, защото Нона, като всяко разглезено дете, беше своенравна, искаше да я слушат, да властвува над другите, а синът на Давид Кьосето не се покоряваше лесно и също като баща си беше заядлив и присмехулник. По-нататък, колкото повече растяха, те се срещаха все по-рядко и ако не бяха чужди един на друг, не бяха и много близки. Това лято, като се върна от чужбина, Нона завари не предишния Йосиф, а възмъжал, умен и симпатичен момък. Не беше и грозен. За Нона не беше мъчно да разбере, че една от учителките в Сеново, някоя си Славка Шанова, като че не беше равнодушна към Йосифа, нито той към нея. А това, както сама Нона казваше, тя не можеше да търпи. Вътре в една седмица всичко се промени — оскърбена, отчаяна и разплакана, Славка веднага след изпита си замина, а Йосиф и Нона се сприятелиха много и ходеха все заедно. Не след много в Сеново се появи и Галчев.
Към сина на Давид Кьосето Манолаки имаше особена слабост. Детето, което беше милвал едно време, когато баща му го довеждаше в чифлика, сега беше умен и добър момък. По-нататък Манолаки не искаше да слуша нито за „крайните идеи“ на Йосифа, както се изразяваше кметът Алекси, нито обръщаше внимание на клюките, че Йосиф бил бунтувал селяните против него. Строг и затворен спрямо другите, с Йосифа той обичаше да се разговаря и за политика, и за всичко. Освен туй, тайно от домашните си, той прибягваше до помощта на Йосифа и в някои свои сметки.
От чардака те бяха минали в стаята на Манолакя. И тук имаше миндер до прозореца, но Манолаки беше седнал по турски на чергата — нему тъй му беше по-удобно, — а Йосиф седеше на стол до него. Помежду им имаше куп книжа.
