— Нея вечер аз се прибрах тук в колибата. Още не бях заспал, чувам, загърмяха пушки. Дигна се една гюрултия, един вик и все там, пред къщата, под дървото. Отивам — гледам, хванали човек, връзват го. И кой беше? — Гърдю. Една стълба бяха намерили, опряна току под прозорците, дето живееха баща ти и Антица. Какво е мислел да прави, не знам.
Дядо Христо помълча, след туй продължи:
— Хайдутин беше той, Гърдю. Какво ще е искал да прави? Искал е да краде. Пък и знае, че кучетата го познават и не го лаят. Остави туй, докато го държаха тъй, додоха и казаха, че долу до дама намерили чирака Якуб убит. Още не беше издъхнал. Питаха го кой го е убил, ама не можа да каже. Кой ще го е убил? — Пак той, Гърдю. Якуб ще да го е видял, излязъл насреща му, а той — убива го. Дванайсет години лежа в тюрмата за туй убийство. И пак го пуснаха, за бела.
Очите на Нона бяха станали замислени.
— Той си бил дошел в Сеново — каза след малко тя. — Аз не съм го виждала.
— И не ти трябва да го виждаш.
Както беше преграбчила коленете си с ръце, Нона се заклати на стола, усмихна се и каза:
— Е, добре, дядо Христо, ама аз съм чувала, че тоз Гърдю, кога бил млад, се знаял с мама, уж имало нещо помежду им.
— Кой ти каза? — подскочи като ужилен дядо Христо. — Не е истина! Таквоз нещо не е имало! Кой ти каза?
— Дядо Тодор ми каза.
— Диване е тоз Кутмак, голямо диване е! Лъже. Нищо не е имало, аз не зная ли? Срещнали се Антица и Гърдю, казали си добър ден и туйто. Не слушай ти Кутмака. Пък да ти кажа ли, Ноне, за тез работи нито е да ме питаш, нито е да ти разправям.
— Защо, дядо Христо?
— Ей тъй. Било що било, отколешна работа. Какво ще го разправяш.
Нона стана да си ходи. Мислите за майка й я бяха завладели и, нещо рядко за нея, тя вървеше с наведена глава, замислена. Когато слушаше разказите за майка си, разправяни ту от едного, ту от другиго, тя най-често се възхищаваше от хубостта й, от веселия й характер и добро човешко сърце. Но случваше се, някои не твърде предпазливо разказани спомени издаваха, че хубавата Антица, с черни загадъчни очи, е имала свои сърдечни тайни, които Нона предугаждаше, макар да не ги знаеше подробно. Туй, което сега дядо Христо беше й разказал, хвърляше доста светлина върху отношенията между Гърдя и Антица, за които тя нещо беше чувала.
Нона излезе доста нагоре по поляната и когато поиска да се върне, видя, че е близо до могилата. Тя не беше ходила наскоро на гроба на майка си и се запъти за там. Когато се изкачи па върха на могилата, тя, кой знае защо, поиска да погледне на другата страна. И видя един човек, който се отдалечаваше бързо и се изгуби в тъмнината из високия генгер. Нона помисли, че е някой от чифлика, върна се, влезе в оградата на гроба и доближи лицето си до каменния паметник. Върху овалния порцеланов портрет едва личеше погледът и усмивката на Антица. Нона усети страх: кой беше тоя човек, когото беше видяла преди малко? Тя се озърна — навред беше тъмно. Тичешката тя се спусна от могилата, продължи все тъй да тича и се спря само когато наближи до къщи.
— Тошо! — чу тя гласа на баща си. — Кажи да стегнат и двата плуга. Нека изорат най-напред голямата нива на бозлука, че сетне ще видим де ще орем.
Нона се изкачи на чардака и седна.
— Тате, бях на гроба — каза тя, като гледаше да се покаже спокойна. — Един човек видях там. Аз като се качих на могилата, той бързо-бързо избяга нагоре, към границата.
Манолаки се обърна към Нона. Виждаха се само очите му.
— Тошо! — извика Манолаки, като се надвеси над пармаклъка. — Глуханека да вземе пушката и да излезе да варди. Още сега да излезе. Хайдути обикалят тук, да си отваря очите!
Той стана, взе да мърмори нещо и отиде да си налее още ракия. Нона си влезе в къщи и след малко прозорците на стаята й светнаха.
Глава 12
Исьоренският чифлик се намираше в югоизточните краища на Новопазарско, по-близо до морето, отколкото до Дунава. За Дунава рядко се споменаваше по тия места. Едно време наистина често отиваха за дъски и за сол в Силистра, но откато Добруджа остана в Румъния, нататък вече не можеха да отиват и Дунава го позабравиха. Само зимно време, когато паднеше голям сняг и се появяха вълци, селяните, както си грееха ръцете около ламаринените печки из кръчмите, казваха, че в такъв студ Дунава навярно е замръзнал и вълците, които правят пакости, са бели балтенски вълци, преминали отсам Дунава по леда.
Близостта на морето се чувствуваше повече. Есенно рреме, когато селяните отиваха да продават храна, те отминаваха Провадия и, все край границата, слизаха във Варна. Морето, тъй да се каже, беше всеки ден пред очите им. Но имаше и други признаци, от които можеше да се разбере, че морето не е далеч: лятно време, в най-голямата жега, редовно всеки ден по едно и също време — към 2–3 часа следобед — се появяваше прохладен ветрец, който идеше откъм морето. Тоя вятър беше истинска благодат през работното време и за хора, и за добитък. Есенно и зимно време пък често прелитаха насам гларуси. Те бяха два вида: едни по-дребни, черни отгоре и бели по корема, други — по-едри, с гълъбов цвят, с големи глави и заострени клюнове като на ястреби. Тия морски птици като че дохаждаха повече да си почиват, отколкото да дирят храна. Те седяха по поляните, скупчени една до друга, и дремеха. Ако минеше някоя каруца, те само избягваха настрана; ако някой ги подплашеше, те се разхвърчаваха и тогаз издаваха същите тия остри плачливи крясъци, които издават, когато хвърчат над морето.
Една сутрин Нона се готвеше да иде в Сеново. Тя се облече, стегна се и отиде до прозореца, за да види докарали ли са кабриолета й. Макар да беше още през август, тая сутрин беше паднала гъста мъгла, топла, лятна мъгла, дошла откъм морето. Но ето че сега мъглата беше се раздигнала и слънце грееше. Покривите, листата на дърветата и тревата едвам бяха се понамокрили като от лека роса. Нона се зарадва, че времето се поправя, дръпна се навътре в стаята и се погледна още веднъж в огледалото: черните й очи бяха пълни със светли точици, смееха се. Нищо от туй, че раменете й са черни като на циганка, и тъй е хубава. Тя поиздърпа с две ръце синята си копринена блузка, която я пристягаше в кръста, погледна се отпред, погледна се през рамо и се усмихна: няма ли да кажат — помисли си тя, — че взе май много да се конти, откато се запозна със сеновския офицер? Преди малко Санка влезе, не й каза нищо, но я изгледа и се засмя. Навярно и тя си е помислила същото.
Нона се наведе, поприбра бялата си рокля, за да може да види новите си обувки, след туй се засмя и се изправи предизвикателно и гордо.
„Нека мисли кой каквото си ще пък, не искам да зная!“ — помисли си тя и отиде към прозореца.
Кабриолета още го нямаше. Манолаки и Кутмака приказваха на чардака. Кутмака беше дошел за вода и, както правеше винаги, отбил се беше да поприказва. Изведнъж Манолаки се разсърди и завика. За да не я видят, Нона се подръпна назад и взе да слуша.
— Какво са видели от мене ли? — викаше Манолаки. — Само добро. Едно време, когато имах добитък, на кого не съм давал — на тоз кон, на онзи вол, крави съм им давал, овце. Като се случи да не станат храните, пак ще дойдат: дай за семе, дай за емелик. На кого не съм дал, кого съм върнал, я да ми кажат! — Той помълча малко, след туй пак се чу: — Бре, бре, бре! Голяма лакомия, страшна лакомия! Нека грабят… нека орат пръст да ядат, ако искат, като са толкоз гладни за земя…
Говореха пак за разправията със сеновчани. Колкото и да беше ядосан Манолаки, в гласа му прозвучаваше и старческа немощ, и страдание. На Нона й стана мъчно за него и бързо излезе навън. Щом тя се показа на пруста и се спря до вратата, Манолаки замълча и, още ядосан, обърна се и се загледа настрана. Кутмака превъртваше една пръчица в ръцете си и смирено гледаше към земята.
— Тъй е… право е туй, дето го казваш — започна той, все тъй замислен. — Ами че то стига да погледнеш добитъка им, колкото го имат, и ще разбереш, че е от твой дамазлък, от чифлика. Само покойната, бог да я прости, Антица, що добитък им е дала по сватби, по кръщавки. Гледал съм на някоя сватба, кога Антица е венчавала: булката и младоженецът стоят пред вратата, а Антица нарежда: една телица, четири овци, с агнетата им, бакъри, сахани — край няма. Току ги бележат, току дърпат черти горе на
