Филипа и чакаха да им изнесат каквото бяха поръчали, от кръчмата излезе ухилен Гърдю. Рано беше още, но той беше успял вече да понаправи главата.
— Къде бе, къде? — викаще той от вратата. — Къде сте тръгнали?
— Отиваме да ловим лисици — каза един от крайненците.
— Не, една дърта мечка ще ловим — каза друг.
Гърдю доде до тях и се опря с две ръце на каруцата.
— Какви мечки, какви лисици… Я приказвайте като хората. Къде отивате?
— Слушай, ще ти кажем, ама ще си траеш и ще мълчиш — каза Велко.
— Манолаки излязъл да оре нивата, дето се съдим за нея. Отиваме да го изпъдим. Ей де отиваме…
— Тъй ли? — зарадва се Гърдю. — Тогаз ще дода и аз. Искам да видя Манолакя, да видя честното му лице и да му се поклоня. Ще дода и аз. Чакайте, ще взема нещо и ей сега ще дода.
След малко той се върна, като подпасваше в пояса си едно дълго зеленикаво шише, пълно с ракия.
— Туй е за кума, за Манолакя — каза той, като се качваше на каруцата.
— А кравая? — каза един от крайненците. — И кравай трябва.
— Кравая, ако беше жива Антица, тя щеше да го меси — каза Велко.
— Шът! мълчи! — скара му се Гърдю и посегна да запуши устата му с ръка. — Умрелите не споменавай, куче… Аз с кума имам работа, него искам да видя.
Като пиха още по едно, по две, Велко шибна конете и каруцата задрънка пак по пътя за Исьоренския чифлик. Току след тях излезе и друга каруца — в нея беше кметът с двама общински стражари. Алекси беше се научил какво се готви, пратил беше да обадят на Галчева, а сам бързаше да види какво става.
Нивата, на която отиваха, не беше далеч. Първи там стигнаха двамата крайненци, които бяха на коне. Те бяха изпреварили напред, един вид като разезд — войната не беше забравена още, а всички крайненци бяха все запасни войници. Конниците спряха при Тоша, при него беше и Костадин ловеца, излязъл, докато беше мокро още, да удари някой заек. Двамата крайненци се заприказваха, както бяха на конете си, нищо лошо не казаха на Тоша, но се обръщаха често и поглеждаха назад. Два чифлишки плуга с по шест чифта едри, охранени волове оряха нивата. При единия беше Мурад, а при другия Малин. Те размахваха дългите си камшици и от време на време викаха: „Хъйс! Чааа! Хъйс!“ Мъглата се разкъса и взе да се дига, небето се изясняваше. Зачуха се да дрънкат каруци, но бяха в ниското и още не се виждаха. Изведнъж те се показаха съвсем наблизо. Очите на двамата селяни, които все тъй стояха на конете си, светнаха лукаво и единият каза:
— Ти, бай Тошо, добре ще направиш да си обираш крушите оттука. И плуговете си дигай. Нивата е наша и ний ще орем.
— Какво? Кой ще я оре, вий ли? — Тошо погледна Костадин ловеца, който с пушка през рамо се отдалечаваше, погледна след туй пак двамата крайненци. — Никой не може да оре тука! Я да го видя онзи, дето ще посмее да оре! — издигна гласа си и се разсърди Тошо. — Краката му пречупвам Аз съм на имота си отгоре, аз заповядвам тука.
— Де, де, не скърцай — погаври се единият от конниците.
В същия миг каруците спряха, крайненци наскачаха на земята и се втурнаха напред.
— Що стоите? Що гледате? — викаше дядо Пею. — Махнете ги тез плугове! Вън! Вън!
Като се развикаха всички изведнъж, крайненци се спуснаха към плуговете. При тоя, който беше по- близо, стоеше Малин. Крайненци заудряха воловете със сопите си, чивгарите се разкривиха, излязоха из браздите, но пред първия чифт волове, пред калаузите, както ги наричаха, стоеше Малин и още неразбрал какво става, мъчеше се да ги задържи. Един крайненец се спусна към тия волове и заудря и тях.
— Бе недей! Бе не бий добитъка! — викаше Малин и блъсна крайненеца. Но други дотърчаха, напред тях изскочи като вълк Герги Сиренарина, заудря Малина и го избута настрана, а като го остави, Малин стоеше гологлав и по бузата му, под окото, течеше кръв. С потъмняло лице Малин се поозърна да види какво да грабне, но му мина през ума, че ако се остави на силата си, ще стане нещо страшно и ядосан, с насълзени очи от мъка, остави крайненци да правят каквото си искат. А те изкараха плуговете от нивата, разпрегнаха воловете и ги натириха. Това им се видя малко и затуй извадиха хомотите и ги разхвърлиха, пръснаха жеглите, разкъсаха дори чивгарите, макар че бяха здраво завързани един за друг. Ако бяха взели брадви, всичко туй биха го направили на късчета.
Тошо се развика, но се уплаши и за да бъде по-далеч, преструваше се, че уж прибира воловете, макар че без да знае какво прави, оставяше един и подкарваше друг. При него додоха Мурад и Малин. След малко, все тъй гологлав, Малин тичаше към чифлика. Крайненци, като все викаха и се заканваха, докараха своите плугове и взеха да орат с тях.
Пристигна Велко, скочи от каруцата и извика:
— Кой е онзи там? Тошо ли е? Що го държите още гука, какво дрънка… Чакай, аз ще му дам да ме разбере!
— Велко, стой тука! — викна му Иови.
— Бе де е моя кум? Де е Манолаки? — бъбреше ухилен Гърдю.
Крайненци отиваха ту при един, ту при друг плуг, бързаха и все викаха. Дядо Пею високо разправяше откога нивата е на Сеново, изреждаше имената на свидетелите, които били още живи и кой какво щял да каже. Други отговаряха нещо на Тоша. Всички виждаха, че работата е още в началото си, и гледаха да се държат възбудени. Те не усетиха, когато кметът и стражарите слязоха от каруцата и додоха при тях.
— Е, таз миджия за кого е сега? — каза Алекси, като се смееше. Той беше видял много селски буни и затуй започваше кротко, с добро. — За кого е таз миджия, питам ви, за вас ли, или за Манолакя?
Крайненци загълчаха около него.
— За Манолакя ли? Да има да взема Манолаки!
— Кмете, ти по-добре да не беше дохаждал, кмете!
— И стражари повел… се пушки ще стане сега!
Алекси махна с ръка.
— Чакайте бе, хора! Вий мене не ме слушате, не ме зачитате — добре, хубаво. Ами закон няма ли? За таз нива съд ще дохажда, ей тук, на това място ще доде.
— Не щем съд ний! — извика дядо Пею. — Ний сме съд, ний сме всичко. Алексе, какви ги измислящ и ти… Карайте плуговете, момчета!
Като видя кмета, Тошо се реши да доде по-наблизо.
— Кмете, тебе държа отговорен, хубаво да знаеш! — завика той. — В таз държава има ли закони, или няма? Я ги питай тез хора какво търсят тук. Питай ги какво търсят тук…
— Ами ти какво търсиш тук? — сопна му се Велко.
— Ти да мълчиш? Да си стискаш зъбите, че…
— Ааах! — изрева сякаш от болка Велко и се повърна към Тоша. С разтреперана брада тръгна напред и дядо Пею.
Дотърча един стражар, прегърна Велка и повече с молба, с увещания, го изведе назад.
Мина се тъй доста време. Плуговете на крайненци изкараха по няколко бразди. Никой не беше усетил кога се беше дигнала мъглата и кога беше изгряло слънце. Небето навсякъде се изясни и само на запад, ниско до хоризонта, бяха се напластили сиви, продълговати облаци, но и те си отиваха. Припече и стана топло, както по-рано.
Изведнъж откъм другия край на нивата, откъм чифлика, се зададе каруца. Едрите черни коне препускаха бързо, все повече и повече наближаваха, извиха отведнъж и се спряха. Отпред беше Мурад, а до него — Малин, гологлав и с кръв на бузата. Отзад в каруцата седеше Манолаки.
Глава 14
Разгорещените силни коне не можаха да се успокоят тъй лесно. Те силеха напред, разтърсваха гриви, изпотени, с тежки хамути, отрупани с бели металически пулове. Манолаки почака, докато се позакрепи каруцата, поскара се на Мурада, че не държи здраво конете, и взе да слиза. Обърнат гърбом, той се държеше с две ръце за сандъка, провисна единия си крак, след туй другия. Като слезе на земята, той поподръпна наметнатото си палто и погледна селяните. На главата си имаше черна сламенна шапка, лицето му беше повехнало и подпухнало. Крайненци мълчаха и го гледаха, защото мнозина отдавна не бяха го
