прага. — Манолаки все гледаше настрана и не отговори. Кутмака погледна Нона, усмихна се и като я видя пременена, каза: — За къде си се настанила, Ноне, в Сеново ли ще ходиш?
— Дядо Тодоре, аз с тебе не искам да приказвам. Аз съм ти сърдита. Снощи мед щеше да ми даваш, а? Защо ме излъга?
— Че ти що си отиде?
— А! Искаш да стоя до среднощ ли? И не те ли разбрах какво правеше? Ходиш от тръвна на тръвна, помайваш се и само поглеждаш към мене не съм ли си отишла. Ах, какъв си ти! Каква лисица си ти!
— Гледай я какво приказва — рече Кутмака, като поклати глава, а след туй взе да се смее. — Че ако съм ходел от тръвна на тръвна, то е, че исках да ти отрежа бял мед. А бял мед няма у всеки кош, него млади пчели го правят.
— Мълчи, мълчи! Знам те аз тебе.
— Отзарашната мъгла не е ли добра за пчелите? — обади се Манолаки. Не е ли бал-думан дето го казват?
— Да беше тя, аз богат чиляк щях да стана — каза Кутмака. — Онази мъгла е друга, тя, да ти кажа ли, една такваз тъничка мъглица е, като дим. И само е от мед, пада по тревата, по дърветата, като близнеш някое листо — сладко е. Тя е друга мъгла. А отзарашната мъгла — нищо, проста мъгла, за вълци мъгла.
На двора между кокошките се дигна голяма тревога: разбягаха се коя накъдето види, клочките заклоцаха често–често, изплашени, завъртяха се около топчестите мънички пиленца, прибраха ги и се скриха в буренака. Гъските проточиха шии от любопитство, а токачките се разтичаха и се разкрещяха като луди. Само два-три едри стари петли останаха, гдето си бяха, поизкъркорваха тревожно, след туй поглеждаха с еднооко нагоре към небето.
— Какво има? Какво има, булка? — попита Кутмака, като видя Санка на двора.
— Един дуган — каза Санка, като гледаше нагоре, — кацнал на дървото.
— Подплаши го, подплаши го! — извика Кутмака.
Санка замаха с ръце.
— Къш! Къш! Ха, хвръкна!
— Хвръкна ли! — каза Кутмака и се наведе да види ястреба, но не можа да го види. Нека хвръкне. Да върви да лоши мишки из нивята, какво е дошел тука да плаши кокошките. Мене сълдатите не ми дават да гърмя, че е близо границата, а то аз знам как да ги церя тез хайдуци.
— Ей го кабриолета! — каза Нона, като се спусна надолу по стълбите. — Ах, Енко!
Между дама и овчите саи, които бяха гърбом към двора и го обграждаха отпред, имаше една тясна уличка, колкото да мине каруца. Оттам се зададе кабриолетът — най-напред черният кон, лъснат от слънцето, след туй Енко на капрата, гологлав и ухилен. Като влезе в двора, той препусна коня, колкото място имаше, и го спря срещу стълбите. Докато Енко поглеждаше самодоволно наоколо си и имаше вид, че е свършил голяма работа, Нона го свали от кабриолета, изви му ухото и го бутна настрана.
— Откога съм зачакала, проклетнико! Къде разкарваш коня?
Енко се улови за ухото, но не заплака, намръщи се и изгледа Нона. А тя, като че нищо не беше станало, усмихваше се и поприбираше юздите. Но тя не се качи, а остана тъй и се замисли. После погледна Енка и пак се усмихна.
— Ела, Енко, да държиш коня — каза му тя. — Забравила съм нещо, сега ще дода. Ела де, ела подръж коня!
— Няма да дода. Ти го дръж.
— Е, добре де — засмя се Нона, като намираше, че Енко има право да се сърди, — стой там, ама да гледаш да не тръгне.
Нона се завтече към къщи. Като мина през чардака, Кутмака поиска да й каже нещо, но тя не го дочака и влезе вътре.
— Защо се върна Нона? Забравила е нещо — каза като на себе си Кутмака, после се обърна пак към Манолакя: — Та ще ти кажа, Давид се докачил и се жалвал. Ще ме съди. Отсега нататък абокатите ще ни разправят. Добре де, нека да е тъй! — каза той и се поусмихна. Подир малко друго му мина през ума и се разсърди: — Щял съм бил да го убивам! Какво ще го убивам, казах му, че видях пчелите му при моите, меда ми крадат, туй му казах.
И той млъкна, защото, като погледна в същата посока, в която гледаше Манолаки, видя, че откъм кладенеца бързо идеше насам, бос и гологлав, Малин. Личеше, че бърза и иде да каже нещо. Когато Малин влезе в двора, Манолаки и Кутмака видяха, че лицето му е изпотено, разтревожено и на едната му буза под окото имаше кръв…
— Господарю — извика той още отдолу, — ела, че ще ни избият! Додоха сеновчани на нивата са!
Той се качи горе и се спря, за да си поеме дъх.
— Какво има? — каза Манолаки учуден.
— Додоха сеновчани, цяло село е там… Изкараха нашите плугове, изпочупиха чивгари, хомоти… Махнете се, казват, нивата е наша ний ще я орем. Докараха техни плугове и орат сега…
Манолаки слушаше, без да продума. Лицето на Малина беше широко, с издадени скули, с дебели намръщени вежди и с отпусната долна устна. Не толкоз висок, но широкоплещест, с големи ръце, той изглеждаше не уплашен, а обиден и ядосан, че не е можал да си послужи, както си знае, със страшната сила, с която природата беше го надарила.
— Тошо не е ли там? — попита Манолаки.
— Там е бай Тошо. Ама какво ще направи и той, налитат отгоре му, ще го бият. И кмета е там, и стражар има, никого не слушат. Бай Тошо ме прати: иди, кай, кажи на стария да доде…
Когато Манолаки се разсърдеше, викаше и се караше. Сега той не по-малко беше ядосан, но изглеждаше съвсем спокоен. Като помисли малко, той каза на Малина:
— Иди впрегни каруцата. Аз ще дода.
Малин забърза към дама, но долу се спря и извика:
— Дядо! Ей го кабриолета готов, да идем с него!
Нона не беше разбрала какво става, но като чу Малина, показа се на прозореца.
— Не си давам кабриолета аз. Тате, аз ще ходя в Сеново!
Манолаки се наведе през пармаклъка към Малина.
— Каруцата впрегни, ти казах, с черните коне. По-скоро!
Като видя, че работата отива на зле и на Манолакя повече не му се приказва, Кутмака стана, каза, че ще си ходи, и тръгна към кладенеца, като все държеше пръчицата напреки в ръцете си.
Нона беше се върнала в къщи, защото, след като дълго се колеба, най-после реши, че новите дрехи не й стоят хубаво, освен туй за едно ходене до Сеново не заслужаваше да се облича толкоз. Тя реши да тури пак дрехите, с които си ходеше всеки ден, и докато се обличаше, мислеше си дали ще види тоя път Галчева в Сеново. Изведнъж й хрумна нещо на ума и тя се загледа в огледалото, като че се съветваше сама със себе си. Тя се усмихна, кимна с глава, отиде при сандъка, отвори го и бързо заизважда дрехите на Антица: червения шал, старовремската кафява рокля, ръченика, нанизите. Тя реши да се облече пак като селянка, както бе се облякла преди няколко деня.
Когато беше готова, тя чу, че Манолаки се кашли на двора, отиде на прозореца и погледна: с дребни старчески крачки Манолаки отиваше към дама. Ако той не се е стърпял да дочака каруцата, а сам отиваше при нея, туй показваше, че е много ядосан. Нона беше по-дочула нещо, но не можа да разбере добре какво става. Нямаше я и Санка, за да я попита. Нона взе да се безпокои, но като метна разкошния червен шал на плещите си и се погледна в огледалото, като че се изненада колко е хубава, усмихна се и тозчаз забрави всичко.
Нона имаше кръгло лице, с леко очертани бузи и затуй селската забрадка й стоеше добре. Тя поотпущаше клепачите си с дълги черни мигли и тоя засенчен поглед придаваше особена прелест на усмивката й, детски чиста и в същото време малко дяволита. Тя се хареса, зарадва се и като се оглеждаше в огледалото, нисичко прошепна:
— Майчице! Да можеш да ме видиш!
Тичешката тя излезе навън, спусна се по стълбите и Енко, както стоеше пред коня, избяга настрана и я загледа със зяпнали уста. Нона се качи на кабриолета, леко засегна коня с камшика и тръгна.
— И аз ще дода! — каза Енко и се засили да се качи. Нона се усмихна и му показа камшика.
