— Ходих. „Много здраве, кай, на баща ти. На 27, кай, на тоз месец, съдът ще доде и делото ще се гледа.“ Само че — каза Тошо, като помисли малко — сеновчани се канели да ни изпреварят.
— Как да ни изпреварят?
— Заканвали се да изорат нивата.
Манолаки стана и тръгна към вратата. Всеки път, кога му споменяха за сеновчани, той мъчно вече можеше да сдържи яда си.
— А като си идех насам — каза Тошо, — ей там в алчака срещнах Гърдя. Току се мярна пред каруцата, погледа ме, погледа и пое пак през къра.
— Хайдуци! Всички са хайдуци! — избухна Манолаки. — Щели били да орат нивата, коя нива ще орат? Тяхна ли е нивата? Те ли имат тапия за нея или аз? Малко ли земя ми изядоха, че още искат? Бре, бре, бре! Без срам хора, без господ хора! Камшик за тях, камшик!
Разтреперан, с пребледняло, подпухнало лице, като се задъхваше, Манолаки излезе от стаята. След малко, докато Нона, Тошо и Санка още приказваха ниско, чу се пак сърдитият глас на Манолакя:
— Тошо, я ела при мене!
Тошо скочи, загледа плахо и без да ще, похвана се отвън по джоба, гдето беше портфейлът му.
— Тошо, хем да не се карате — пришепна му Санка.
— Кой се кара? Аз кога съм се карал? Той се кара.
Нона хвърли вестника, усмихна се на Санка и излезе. На чардака тя се поспря, след туй слезе на двора и оттам мина в градината, която беше зад къщата. „Много взеха да ме подпитват за годеника ми — помисли си Нона и се усмихна. — И той, Жан, защо не доде? Е, пък най-после когато доде. Ще видим тогаз.“ Нейните мисли за годеника й се спираха винаги дотук. Не че беше го забравила или че чувствата й към него бяха се изменили, но да мисли кога ще доде, какво ще стане, за нея беше една грижа, а всичките си грижи тя имаше обичай да ги туря настрана, да ги отлага. Когато си спомняше за живота си в Швейцария, за разходките и разговорите си с Жан (той не беше евреин, тая измислица беше съчинена от сеновчани, но и Нона сама я поддържаше с шегите си), дори когато тук четеше писмата му и му отговаряше, струваше й се, че всичко туй се отнася към друг живот, към друг свят, към който тя един ден ще трябва да се върне. Но щеше да се върне пак тая Нона, която някога беше се разхождала из улиците на Женева, а не тая Нона, която живееше сега тук, в чифлика, която беше изгоряла от слънцето, препускаше коне, скиташе из стърнищата, разговаряше с прости, загрубели хора, почернели и те като нея от слънцето. И нито й минаваше през ум докога ще трае или дали изобщо ще се промени някога тоя й живот.
Градината беше голяма, с много овошки. Някъде дърветата бяха начесто, някъде се раздалечаваха и по откритите места стърчаха сухи пръти, забити в земята, по които се увиваше изсъхнал боб. Зеленееха се гнезда с картофи, високи слънчовки обръщаха към слънцето големи тежки пити. Близо до каменната ограда растеше коприва и бучиниш, жълтееха се тикви, но към тия места Мона винаги изпитваше страх, защото още от малка бяха я изплашили, че там има змии. Слънцето беше заседнало, цялата градина беше в сянка, само навън, по гърбовете на саплъците, още грееше яркочервена светлина.
Изведнъж нещо зашумоля и Нона се спря. Докато разбере какво има, наблизо пред нея, по дънера на една слива, се свлече, като че падна на земята, Енко и тозчас удари на бяг.
— Ах, проклетнико! — извика Нона, ядосана, че се уплаши. — Ти пак ли си брал сливи, стой там, стой! — Енко стигна до зида, покачи се на него, обърна се клекнал и като видя, че Нона иде към него, скочи на отвъдната страна и избяга. — Чакай, аз ще те науча! — извика му Нона.
Като разбра, че е вън от всяка опасност, Енко се спря и завика:
— Нона ко–ко–на! Но–на ко–ко–на!
Нона направи вид, че ще го гони, и тъй като Енко и друг път беше си изпащал от нея, спусна се да бяга колкото сили има. След малко, някъде към дама, чу се пак да вика:
— Нона ко–ко–па! Но–на ко–ко–на!
Нона се спря пред една трънкосливка. На дънера й беше закачен един изострен и гладък камък, приличен на брус, с който точат коси, и пробит в средата като със свредел. Нона си спомни, че майка й беше й казала, че тоя камък бил намерен в земята, гдето бил паднал гръм, и че го окачили на сливата, за да ражда. Споменът за майка й отново овладя мислите й. Откато беше се върнала в чифлика, Нона с най- голяма жадност слушаше да й разказват и най-малката подробност за майка й. Тя си спомни, че тая сутрин дядо Христо си беше обещал да й разкаже нещо за Антица, и без да се бави, излезе от градината.
Тя мина покрай говеждите саи, покрай саята за хергелята и излезе пред дамищата. Изведнъж, без да очаква, тя се озова на десетина крачки пред Енка. Той се спря, гледаше я и чакаше да види какво ще прави. Очите на Нона светнаха, тя беше готова да го подгони и да не го остави, докато не го стигне, но чу, че някой и извика:
— Ноне, къде, Ноне?
Нона се обърна: викаше я баба Лукана, а до нея се усмихваше Галунка, снаха й. Дядо Кралю, старецът на баба Лукана, прекара живота си и умря като слуга в чифлика. Неговото място беше заел Малин, син му. Баба Лукана още се държеше и шеташе.
— Ах, Ноне, забравяш ни, не дохадяш при нас — започна баба Лукана, като изглеждаше Нона и й се радваше с очи. — Хубаво гледай баба си Лукана уу, с тез ръце, видиш ли ги — тя показа черните си сбръчкани ръце — те е изгледала още от мъничка. Е, кажи де, какво ти прави годеникът? Чуваме, че щял да доде.
— Ще доде, бабо Лукано.
— Ами я чуй, Ноне, какъв е, хубав ли е, а?
— Каква хубост, бабо Лукано! — засмя се Нона. Като не е българин, може ли да бъде хубав? С ей такъв крив нос, с червена брада.
— У! — замаха с ръка баба Лукана. — Хубавата ни мома, хубавата ни чорбаджийка. Не е за такъв тя.
Ноне, не думай тъй, Ноне, не ти вярвам!
— Не, бабо Лукано, хубав е, много е хубав. Висок, напет, с бели ръце. Ще го видиш, като доде. Галунке, ти какво правиш? — Галунка, ниска, набита, с чип нос, само се усмихна и прекара ръка по устата си. До нея двете й деца, полуголи и черни като циганчета, захласнато гледаха Нона.
— Е че постой де, къде отадяш? — каза баба Лука на, като видя, че Нона си тръгна. — Още не сме те видели, постой!
— Друг път, бабо Лукано, друг път, сега бързам — каза Нона. — Галунке, ела довечера у дома, ще ти кажа нещо. — Галунка се усмихна и пак прекара загорялата си пълна ръка, с дланта нагоре, през устата си.
След малко Нона седеше в ъгъла, пред овчарската колиба, а до нея, седнал на също такова трикрако столче, седеше дядо Христо. Още тази сутрин, когато видя, че на старата фотография, която бяха намерили със Санка в тефтеря на Манолакя, в каруцата, освен другите, беше снет и дядо Христо, Нона беше решила да го накара да й разкаже най-подробно где са били тоя ден с майка й, с Антица, и как се е случило да се фотографират. Дядо Христо като че не му се искаше да разказва за това, но най-после взе да отстъпва.
— Е, какво искаш сега, какво да ти разправям — започна той и, както винаги, докато от носа надолу лицето му изглеждаше усмихнато, очите му си оставаха влажни и натъжени. — Защо ще ти разправям тез работи? То било каквото било, минало се е.
— Не, дядо Христо, започвай! Хайде, че нямам време! — каза Нона и както беше прихванала с две ръце коленете си, приготви се да слуша.
— Их, Ноне, Ноне… Е, пък като искаш толкоз… Отзарана нали бях ти казал, че бяхме ходили в Пчеларово на черква?
— Да, туй зная — каза Нона. — По-нататък.
— По-нататък, прибрахме се, додохме си тука. Вечерта у вас, в голямата къща, сложиха софра. Антица, майка ти, бог да я прости, дохождаше време и ставаше много весела. И тогаз пак беше тъй — и пя, и се смя, и игра. И да речеш, че ще се забрави, че ще се отпусне — не, гледаш я — знае себе си, държи се като царица. А пък, казвам ти я, много весела беше, много се смя. И аз си думах — дано да е на добро, дано не се случи нещо. А то — не би.
— Защо, какво стана?
