Йосиф си взе сбогом с Манолакя и Санка, простря ръката си към Нона, но тя не я пое и каза:
— Аз ще дода да те изпратя.
Когато бяха близо до кладенеца, гдето чакаше каруцата, Йосиф се спря.
— Ноне, ти беше много лоша с мене днес. Нито една добра дума не ми каза. А пък сега аз — гласът му потрепна — тъй имам нужда от добра дума. Много грижи имам, много работа. И страшна отговорност. Аз съм, ако искаш да знаеш, в най-решителния завой на живота си.
Нона го погледна.
— Туй пък какво е? Какво приказваш?
— Ноне, много работи бих ти казал аз, но на тебе, като на децата, може да се говори само на шега.
— А, тъй ли?
— Не се сърди, Ноне, аз ти казвам право.
За миг той поиска да бъде искрен с Нона и да й каже какво го мъчи и какво му тежи. Разбира се, той не можеше да й открие тайни, които не бяха само негови, не можеше, например, да й каже, че се готви бунт и че той ще участвува в него. Но можеше да й загатне отдалеч за всичко това, да възбуди у нея съчувствие към себе си и да се опита — той за туй беше дошел — да я отвърне от увлечението й към Галчева. И за да изпита предварително как би посрещнала думите му, той я погледна: изправена, жизнерадостна, Нона стоеше до него, обърната малко настрана, гледаше пред себе си, усмихната, със светнали очи, сякаш се радваше на онуй, което си мислеше. Йосиф разбра, че усилията му ще бъдат напразни: с мислите си, с цялото си същество Нона беше нейде другаде.
— Не, Ноне, не, аз се шегувам — каза той, като се скри пак в предишната си притворна веселост. — Нищо особено нямам да ти кажа. Наистина имам грижи, много грижи. В главата ми е цял хаос. Ей тук — той посочи с пръст челото си — не е много в ред.
Нона погледна челото му, гдето той още държеше пръста си, и каза:
— Ти там имаш един белег, от какво е?
— Удариха ме, като бях малък.
— Я да видя! — Нона поглади с ръка челото му. — Боли ли те?
— Не, не ме боли — каза Йосиф, усмихна се и се наведе. — Целуни ме там.
— Проклетник! — извика Нона, дръпна си ръката, обърна се и забърза към чифлика.
— Довиждане, Ноне! — извика след нея Йосиф.
Глава 11
Надвечер Тошо си дойде от града. Макар да беше го чакал още от сутринта, Манолаки не забеляза трите каруци, когато те, една след друга, завиха край кладенеца, защото помежду бяха се препречили овцете, а той гледаше тях. Като не обичаше да слиза от чардака и да походи дори из чифлика, Манолаки не пропущаше случай да се взре внимателно, строго и продължително, както гледа всяко господарско око, във всичко, което мине покрай него. След като бяха ги издоили, скупчени една до друга, напечени от слънцето и с наведени глави, овцете се точеха на дълга върволица към къра. Едно магаре вървеше отпред, без юлар, но със самар, върху който беше прехвърлен ямурлук, а отстрани беше окачен голям бъкел. Малко по малко овцете изпредиха магарето, минаха от двете му страни и се събраха отпред. Магарето остана посред тях. Изведнъж то сви уши, разскача се, изплаши овцете и излезе пак напред. „Виж го ти, магаре е — помисли си Манолаки, — но и то си знае цената, иска да върви напред.“ Васил съгмалджията идеше отзад и както вървеше, поотчупваше от хляба си и ядеше. Кучетата му бяха го заобиколили и сегиз-тогиз той им хвърляше по някоя хапка, която те лапваха още във въздуха. Другият овчар Цонко и дядо Христо внасяха, като го носеха на раменете си на върлина, чебъра с млякото.
— Санке, бате Тошо си иде! — извика Нона от прозореца.
Манолаки се обърна и видя, че откъм дама, с преметнати дисаги на рамо, с широкопола жетварска шапка, идеше Тошо. Всички безпокойства на Манолакя около връщането на Тоша изчезнаха, но гневът му не утихна. Той можеше само да отложи за по-късно обяснението си с Тошо и без да го погледне вече, обърна очите си пак към овцете.
Нона и Санка изскочиха да посрещнат Тошо.
— Бате Тошо, купи ли ми нещо? — викаше Нона.
— Защо закъсня, Тошо? — каза Санка, като пое дисагите от рамото му. — Цяла нощ не съм спала, защо закъсня?
— То не е твоя работа, има кой да ме пита за туй — отвърна сопнато Тошо и хвърли безпокоен поглед към Манолакя. — Има, има, Ноне, и за тебе нещо, в дисагите е. На, чети и се просвещавай! — каза той, като извади вестници от джоба си и ги подаде на Нона.
Жените влязоха в къщи. Тошо се побави, сне шапката си и взе да се поотърсва с ръка от праха и сламата. Той беше около четирийсетгодишен, сух, с дълъг нос, с набръчкано ниско чело. Нещо гузно и неспокойно имаше в кафявите му очи. Той не приличаше нито на Нона, нито на Манолакя.
— Много изсъхна — каза той, — един прах по пътя, страшна работа. И горещо. Затуй почакахме, та да тръгнем по хладина.
Манолаки гледаше все настрана. Тошо разбра, че баща му е сърдит, че няма да проговори, и си влезе в къщи. Но той беше лекомислен и безгрижен човек, не се мина много време и Манолаки го чу, че високо раз-вравя нещо, а Нона и Санка се смееха. Манолаки се вдоса, стана и като вървеше тежко и се покашлюваше, илезе вътре. Той мина и седна наминдеря, без да каже нещо, като си даваше вид, че и той е дошел да послуша. Тошо доби кураж и се отпусна още повече.
— Да ви разкажа и друга новина — започна той. — Савата Узунски, нали го знаете, прошенописеца? Умря. И знаете ли как? Отива на Джамадиновия хан и казва: „Дайте ми една чаша сода. Студена да е.“ Изважда си часовника и рекъл: „По-скоро, рекъл, часът е дванайсет, а аз бързам, ще заминавам.“ Дават му содата, изпива я наведнъж — пада и умира!
Нона и Санка плахо се спогледаха.
— Какво му е станало, не знам. Ама и той си беше все болен. А взели, че запечатали содената фабрика на Тодоракя. Аз го срещнах: „Щели да издирват, казва, ла не била отровна содата. Как, казва, ще е отровна; ако чешмите са отровни, тогаз и содата ми ще е отровна. Аз, казва, правя…“
— Остави сега туй! — прекъсна го Манолаки, като се намръщи. — Стига. Как са цените, какво казва Миал?
— Цените все падат. „И няма надежда, каза бай Миал, да се дигнат скоро. Ще направите, казва, по- добре, колкото храна имате за продам, да я оставите за подир Димитровден.“
Манолаки се позамисли. Тошо, както му беше обичай, пак се отпусна.
— Няма добри цени и туйто. Апостол от Каралез и той се оплаква: „Ще снема, казва, буюндруците на воловете и ще ги натиря, няма да правя чифлик.“ И затъ тъй е, аз защо казвам, друго нещо трябва да се залови. Дошел си Захарин, Люцкановия син, по инженерство свършил. „Фабрики, кай, трябва, бай Тошо, фабрики!“ И затъ тъй е. Тоню Хаджигергев не можа да направи фабрика за хартия, ама аз ще я направя. Само от нашите саплъци има да работим две години, защо да гният на бозлука?
— Какво казваш, бате Тошо, каква фабрика ще правиш? — попита Нона.
— За амбалаж. Фабрика за халваджийска книга.
— Не, бате Тошо, не. Аз искам да е за халва!
Нона се закиска зад вестника, но Санка я забеляза и се изчерви.
— Не се смей, Ноне — все тъй самоуверено подзе Тошо. — Ще видиш ти. Аз защо казвам, че твоя годеник час по-скоро трябва да доде. Сега в Швейцария банките дават пари с много малка лихва. Я да ми паднат мене на ръка малко швейцарски франкове, че ще видиш.
— Остави сега туй — прекъсна го пак Манолаки. — Току ги дрънкаш и ти, ни врели, ни кипели. — Манолаки помълча, погледна към Нона и каза:
— Той, твоя годеник, ако ще дохожда, трябва да доде вече. Утре ще се разкалят пътищата и не ще е вече за никъде. Какво ти пише, кога ще доде?
— Ами че, тате, нали ти казах. Случило му се работа, сега пък след десетина деня щял да тръгне. Какво да правя, все отлага.
— При Овчарова ходи ли? — обърна се Манолаки към Тоша.
