— Вземи сега пък тез, Йошка — каза Манолаки, като извади из един плик връзка търговски писма. — Прегледай ги, събери числата и ми кажи колко правят. — Той поправи очилата си, потърси цигарите из джебовете си и добави: — Всичко туй са стари боклуци. Да видя барем колко правят.
Йосиф започна да преглежда писмата едно по едно, като в същото време написваше по една цифра на един лист, събра ги най-после и подаде листа на Манолакя.
— Ето колко правят — каза той и докато Манолаки гледаше цифрите, той се обърна към прозореца и се замисли. Лицето му беше продълговато, слабо, но със здрава червенина, имаше гъсти руси коси, изправени над челото му, и руси мустаци. Той не си бръснеше мустаците, както правеха всички млади хора, и макар да бяха доста длъжки, не го правеха по-стар, нито пък закриваха червените му, хубаво очертани устни. Като баща си, и той беше синеок.
Манолаки прочете веднъж и дваж дългата цифра, остави листа настрана и поклати глава:
— Няма да се отървем от тез борчове, Йошка! Да изгребем храната от хамбарите до зърно и да я продадем, пак няма да се изплатим. Ти какво се замисли?
— Нищо, уморен съм малко.
— Няма, няма — подзе Манолаки. — Тошо закара пак в града три-четири каруци. И то, магарето недно, трябваше да си доде снощи, а още го няма. Ще ме разсипе тоз моя син, Йошка. Прахосник! Дай му само да яде и пие, дай му да пръска пари.
— Е, дядо Маноле — усмихна се леко Йосиф, — парите трябва да се харчат. Тъй е по-добре. Тъй ще видят полза и сиромасите.
— Хм… знам, знам. Разбирам, Йошка, разбирам. — Манолаки се подигна с мъка и тежко тръгна към долапа, гдето си държеше книжата. — Разбирам те аз тебе, Йошка. Е, слезли ли са червените на Дунава? Ще додат ли тука?
— Има да падат чорбаджийски глави, дядо Маноле! — засмя се пак Йосиф. Манолаки, както пристъпяше с малки крачки и се поклащаше, махна с ръка, като че искаше да каже: „Нека става що ще, аз съм стар!“
Йосиф пак се замисли. Той си спомни как веднъж в училището, върху чиновете в празната класна стая, бяха седнали той, Нона и Славка. Той приказваше само с Нона, за Славка беше забравил. И изведнъж тя закри очите си с ръце и заплака с глас. Йосиф добре помнеше, че вън валеше дъжд и гърмеше. „Аз ще й кажа всичко — мислеше си той за Нона. — Ще й прочета писмата на Славка. Нека види жертвата си.“
— Дето имаш да даваш, не ти прощават, а който има да ти дава, не иска да знае — говореше Манолаки, като се връщаше и носеше една сгъната хартия. — Я виж тук, Йошка, има ли писано нещо за пишманлък. Тоз кондрат е за дюкяна ми в касабата.
Йосиф прегледа договора: имаше наистина предвидено условие за „пишманлък“ и тъй като сумата беше доста голяма, Йосиф погледна Манолакя и се усмихна. След туй той му прочете целия пасаж. Като свършиха и тази работа, Йосиф стана. Той беше чул, че Санка говори на двора, а Нона беше останала в къщи.
— Къде скочи? Ще излезеш ли? — каза Манолаки. — Хайде излез, то колкото работа имаше, ний я свършихме. Ами ти имаш вестници — каза Манолаки, когато Йосиф беше вече до вратата. — Я дай да ги прегледам.
Йосиф извади вестниците от джоба си и му ги даде. Той мина в стаята, гдето беше Нона, и я завари, че стои нрава до отворения прозорец — навярно беше го познала по стъпките му. Тя не се обърна и не погледна Йосифа. Леко усмихнат, той мина и седна до масата.
— Както виждам, много сте любезни с гостите си — каза той, като взе една книга и я разгъна. Нона пак не се обърна. — Е, да, то зависи кой е гостенина. Ако беше друг — той натърти тая дума, — друго щеше да бъде. На такъв гостенин можем да се хвърлим и на шията.
Нона се обърна изведнъж. Тя държеше ръцете си отзад. Колкото и да беше разсърдена, хубавото й лице не можеше да се загрози. И сега на него като че имаше една усмивка, скрита под гневния блясък на очите й, разляна Навсякъде по лицето й, без да може да се долови где е — на устните й или около очите с тъмните й клепачи, спуснати наполовина.
— Как не те е срам! — каза тя. — Хубаво си направил, та искаш и да те посрещам. След като си ми написал туй писмо. И какви изрази, боже, какви изрази! О, аз няма да забравя туй! Никой досега не е посмявал да ми каже такива думи, никой, никой. И аз се чудя как си дошел! Как стоиш още!
Йосиф се загледа в книгата, която държеше, като че се мъчеше да прочете нещо. „Ей сега ще й кажа всичко — помисли си той, като усети, че кръв нахлува в главата му. — Да се свърши всичко.“ Той мислеше да й каже как тя се показваше увлечена в него — а може да е била увлечена — само да отстрани Славка. А сега, когато вижда, че той я обича, тя се преструва на добродетелна годеница и не иска да си спомни какво му е говорила и как се е държала с него до вчера. Йосиф все гледаше в книгата. „Но ако й кажа всичко туй, тя ще избяга и аз повече няма да я видя“ — мина му през ума, хвърли книгата на масата и се усмихна.
— Е, Ноне, не се сърди. Прощавай, сбърках. Най-после аз исках да ти дам някои съвети.
— Съвети? Какъв си ми ти да ми даваш съвети?
— Какъв съм ти! Приятел съм ти.
— Не си ми приятел ти.
— Е, добре де — каза Йосиф и се позасмя. — Аз не забравям, че моя баща е бил слуга у вас и аз съм ваш покорен роб.
Нона го погледна учудено и весело в същото време: тя познаваше тая негова черта — да иронизира сам себе си, когато е принуден да отстъпи от нещо.
Те заговориха по-спокойно. Йосиф знаеше, че наместо да се спира Нона в увлечението й, по-добре е да се остави, за да се върне сама след първото разочарование. Но той беше ревнив, оплакваше се, укоряващ Нона и разговорът им отново се превърна на караница. Между друго Йосиф разказа какво се говореше в Сеново за Нона и за Галчева. Тия селски клюки дразнеха Нона, във възмущението си тя все повече се разпалваше и по-високо издигаше гласа си. Изведнъж тя скочи и се упъти към вратата.
— Ти измисляш всичко туй! — извика тя. — Само за да ме ядосват. Ще говориш ли още?
— Няма, няма вече, Ноне — усмихваше се Йосиф. — Ще приказваме за друго. Седни, седни си на мястото.
Нона го изгледа, повърна се няколко крачки, но не седна.
— Какво се карате? — каза Санка от вратата, като гледаше със засмените си очи ту единия, ту другия. — Какво имате да делите, та се карате?
— Ето Санка, ето една добра душа — каза Йосиф. — Ела, Санке, ела.
— Ти, Йосифе, не вземеш да разкажеш какво има в село, ами… Какво прави дядо Давид?
— Той се занимава сега с важна работа — каза Йосиф. — Праща пчелите си да крадат мед от пчелите на Кутмака.
Нона и Санка се засмяха.
— Наистина, дядо Тодор разправяше за туй — каза Санка. — Но възможно ли е?
Йосиф беше намерил между книжата на масата една малка фотография на Нона и я гледаше.
— Ноне, много хубаво си излязла тук — каза той. — Аз ще я взема за спомен. — Той посегна да тури фотографията в джоба си, но Нона хвана ръката му и я измъкна.
— Не ти давам нищо аз. Не заслужаваш!
— Не може, Йосифе — обади се Санка. — Нона не бива да дава портрети, че е годеница.
— Да, годеница е — каза Йосиф. — Но кой й е годеника?
— Ти си ми годеника — разсърди се Нона. — Много добре те разбирам. Ей за тия думи не те обичам аз тебе.
Йосиф се побави още някое време. Каниха го да остане на обяд, но той не се съгласи и стана да си ходи. На чардака той се отби при Манолакя да си вземе сбогом.
— Много здраве на баща ти — заръчваше му Манолаки. — И пак да додеш, Йошка. Вземи си вестниците, аз ги прочетох.
Един селянин си показа главата над оградата и извика:
— Даскале, хайде да ходим, че закъсняхме.
Той беше с големи руси мустаци и от гърлестия му глас двете кучета, които бяха вързани в двора, скочиха, раздрънкаха веригите си и залаяха.
— Бай Герге, ти слез към кладенеца — каза му Йосиф. — Аз ще те стигна.
