— Ух ма, как се облякла! — разсърди се Енко. Ще те обадя на дяда, ще видиш!
Кабриолетът зави покрай кладенеца и се засили надолу. Времето беше тихо, грееше слънце. Небето беше ясно, но изглеждаше по-бледо и по-издигнато. От време на време в спокойния стъклен въздух се разливаше лека прохлада, но вятър нямаше — тия полъхвания като че идеха отгоре, от височините. Чувствуваха се първите, още слаби тръпки на есента.
Нона шибна коня и кабриолетът тръгна по-бързо. При един завой Нона забеляза, че вляво, на самия гребен на баиря, посивял от изсъхналата трева, бяха се натрупали много хора и неспокойно се движеха насам-нататък. В същия миг тя видя, че при тия хора наближи каруцата на баща й — по високите черни коне тя лесно се познаваше, пък и отзад, както винаги, Манолаки стоеше сам. Конете се мятаха в галоп, извиха и се спряха. Мравунякът от хора се раздвижи и се насъбра около каруцата.
Сега едвам Нона разбра защо беше дохождал Малин и защо баща й беше толкоз ядосан. Нямаше никакво съмнение вече, че сеновчани, както бяха се заканвали, са дошли да орат насила нивата. Пред тия настръхнали разядосани селяни стоеше сега баща й. Оттам се зачу сподавена глъчка. Нона се уплаши, че може да се случи нещо на баща й, и без повече да се колебае, обърна коня и в най-силен тръс го насочи към нивата, към многото хора.
Глава 13
Сеновчани съвсем случайно се научиха, че от чифлика са излезли плугове и орат нивата, зарад която се съдеха Манолакя. Същата тая сутрин Йови, Гърдювият брат, щом излезе от къщи, още сънен, поспря се и се поозърна, както правят всички селяни, за да поразгледа как е времето. По вятъра се познаваше, че мъглата, която беше се спуснала, е морска мъгла, само че не е като есенните и зимни мъгли, а суха и топла. Насреща по баирите мъглата не се влачеше по земята, а се носеше малко нависоко и поляните под нея се жълтееха и светеха, като че бяха огрени от слънце. И самата мъгла беше светла и бяла като дим. От всичко туй Йови заключи, че мъглата е тънка, от отвъдната й страна я грее слънце, затуй няма да отрае много и, като всяка лятна мъгла, скоро ще се раздигне.
Йови заслиза надолу из баиря. Къщите на крайненци бяха по двете страни на дола, а помежду, в ниското, имаше хармани, градини и един мегдан, гдето крайненци много често се събираха. Като стигна там, Йови забеляза, че пред него бързо–бързо прекоси Нейчо вдовецът, свит, с ръце в джобовете и с тояга под мишницата. Както се виждаше, той беше ходил някъде вън от селото и сега се прибираше.
— Нейчо! — извика му Йови. — Де си ходил?
Нейчо се спря, но не отговори, а бавно, като че насила, се повърна към Йови. Отблизо Йови разбра, че Нейчо нещо не е добре, умислен беше, очите му гледаха като на болен, макар че беше с чиста риза, избръснат.
— Къде си ходил, Нейчо?
— Ходя… вятъра гоня и аз — каза Нейчо, като се загледа настрана. — Един чиляк като няма късмет. У чичови Колюви бях, в Енидже — подзе той по-живо, като обърна очите си към Йови. — Стринка беше ми казала, че имало една вдовица. Ела, кай, някой ден, аз ще поприказвам с нея и като дойдеш, ще ти кажа, кай, може пък да склони да те земе. Е хубаво, ама жената се държи на цена. Хляб няма да яде, ама на, не ще.
— Коя е таз жена — попита Йови.
— Един Васил имаше, Васил Индже-Костов, горски беше, убиха го във войната. Негова булка е. Е, добра е жената, тя да беше склонила хубаво, ама… И няма много деца, едно момиченце има само. Богат искала — каза Нейчо, малко ядосан. — Искал я бил друг, богат, него щяла да чака. То няма да го бъде, ама… Стринка вика: тя, кай, ще почака, ще почака и ще си отземе. Добре, ама сега като не ще…
— Хъм — гледай я ти нея — каза Йови, приклекна до плета и взе да дяла нещо. Той я познаваше тая жена — млада, хубавелка и голяма смешница, все се смее. „Тя не е нито за Нейча, нито за наш Гърдя“ — помисли си Йови.
— Минах покрай Исьорен — каза Нейчо. — Изкарали плугове и орат нивата.
— Коя нива?
— Нивата, дето се съдим. Орат я, и Тошо беше там. Бе, бай Тошо, рекъх, защо орете, нали ще чакаме съда? Ба, казва, ще я оставя на вашите черкези от Сеново, нали? Черкези сме били — тъй рече.
— Бе ти право ли казваш? — учуди се Йови и стана.
Още докато Нейчо разправяше за нивата и за Тоша, при тях бяха се примъкнали Динката и дядо Пею, но нито добрутро казаха, нито пошавнаха, а само дадоха ухо да чуят какво се приказва.
— Видяхте ли? — каза им Йови. — Превари ни Манолаки.
— Че аз какво ви казвах?… трябваше да я изорем още тогаз, дъжда когато падна — каза Динката. — Ще я изоре чиляка, няма да ни чака. Отзаран Христо дядо Жековия бил в града и Марандаков, старшията, му казал: пазете се, рекъл, от Алекси, той с Манолакя държи, всеки ден, рекъл, е при началника.
Дядо Пею погледна Динката, погледна Йовя, пламна и за миг като че онемя: само очите му играеха изпод гъстите му, паднали надолу вежди и долната му челюст трепереше. Други трима-четирима крайненци додоха.
— Алекси нищо не може да направи каза Йови. — Манолаки нека изоре нивата, толкоз по-добре ний пък ще я засеем наготово.
— А бе ти… какво приказваш… какво таквоз ти ум нямаш ли? — избухна дядо Пею. Той приказваше бързо–бързо и наполовина си изядаше думите. — Какво наготово, какво… Я ставайте, че да вървим, впрягайте плуговете, хайде! Ще го изпъдим, и ний ще я изорем. Какво ще чакаме, то с чакане не става!
— Дядо Пею добре каза — обади се Динката. — Какво се потривате, впрягайте! — насърчи се дядо Пею. — Какво… толкоз богати ли сте, та се назлъните? По пет-шест декара ще ви се падне там, знайте ли? Малко ли е? Като хвърлите по малко кукуруз там и ще прехраните децата си. Хайде вървете! Вървете впрягайте!
— Май че тъй ще бъде по-добре каза един крайненец.
— Чакайте да помислим — каза Пови. — Бързата кучка слепи ги ражда. Като е ходил Манолаки при началника, да не ни е скроил някой капан?
— Виж го, виж го… Виж го какво приказва разсърди се дядо Пею. Бе ставайте и вървете!
Още краиненци бяха надошли и между тях беше и Георги Сиренарина, същият тоя селянин, който развеждаше Давидов и с него наедно бяха минали през чифлика. Той беше къс, набит, с голяма глава и с корави руси мустаци. Все тъй намръщен, както беше дошел без да каже дума, той се отдели от купчината крайненци и пое нагоре из една улица.
— Къде, бай Герге? — извика подире му Йови.
— Къде… Отивам да впрягам.
Сиренарина, все тъй намръщен, не се и обърна. По настръхналите му мустаци, корави като тельове, личеше, че каквото е намислил, ще го направи. Краиненци се раздвижиха и се спогледаха.
— Виж ли Герги? Браво на Гергя! — извика дядо Пею. — Хайде, хайде да вървим всички!
— Добре тогаз, да вървим! — каза Йови.
Набързо те се уговориха кой ще даде плуг, кой ще изкара добитък — защото никой от тях нямаше достатъчно добитък за един плуг — и кой ще впрегне каруца. Трябваше да отидат колкото се може повече. Щом наредиха всичко туй, разбягаха се настрани през улиците и през дворищата, да се приготвят. Ако беше за друга работа, можеше да закъснеят, но сега онез, които бяха пуснали конете си да пасат, докараха ги набързо, други нагласяха плугове и хомоти, трети впрягаха каруците си. За по-малко от час, час и половина, на мегдана излязоха четири плуга, впрегнати с но два чифта коне, и три каруци, в които бяха се накачили по пет-шест души крайненци. Имаше и двама души на коне. Като се събраха, като все повече се разпалваха и викаха, те потеглиха към нивата направо през баиря. Плуговете и каруците скоро се скриха в мъглата, но виковете на разядосаните крайненци още се чуваха.
Велко през туй време не се случи в къщи и когато след малко се върна и от жена си разбра какво беше станало, задърпа от яд дебелите си мустаци, позамисли се и хукна към хармани, за да докара конете си. Докато впрягаше каруцата си, други четирима, също тъй закъснели крайненци, додоха при него. Качиха се всички, Велко шибна конете и каруцата с голям трясък се понесе из село.
Те искаха да минат покрай кръчмата и, за зло ли за добро ли — да се почерпят. Като спряха пред
