— Какво иска тоя? Стой настрана! Дръпни се настрана.
Гърдю погледна разсеяно младия подпоручик, като думите му не се отнасяха до него, усмихна се и пак взе да се дърпа…
— Илия! Славе! — извика Галчев към войниците. — извадете тоя настрана. После ще го закарате на поста.
Двамата войници взеха Гърдя помежду си.
— Кого, мене ли ще карате? — говореше Гърдю, — Хубаво де, хубаво, карайте ме. — Гърдю не мислеше да се противи, гневът му беше утихнал. Той тръгна след единия войник, другият идеше зад него. — Хубаво де, хубаво — говореше той, обръщаше се и поглеждаше назад, гдето между каруцата и кабриолета се мяркаше червеният шал на Нона.
Кметът успокояваше Йовя, който се застъпваше зарад брат си, зарад Гърдя:
— Йове, ти барем си умен. Нищо няма да му направят. По-добре — ще изтрезнее.
Около Галчева селяните все се трупаха и викаха:
— Нивата е наша. Ний ще я орем!
— И да работим ли не ни давате?
— Сега е време за оран. Трябва да орем…
— Кой не ви дава да орете? — каза Галчев. — Можете да орете, когато си искате. Да орат един, двама, трима… Но да се събират тълпи край границата и да стават скандали, туй не мога да позволя. Всички ще си отидете! Тръгвайте! — Той се обърна към Манолакя, който стоеше още с Нона и с Малина до каруцата.
— И вие, господине. Идете си и вие, идете си веднага!
Галчев не можеше да не види Нона и да не я познае, но я погледна като чужда и не я поздрави. Нона го следеше с черни, светнали очи и на устните й беше се спряла едва уловима усмивка. Без да каже нещо, като покашлюваше, колкото да скрие вълнението си, Манолаки се качи на каруцата. До него тоя път се качи Нона, застана за миг права, поприбра шала си, погледна към селяните и седна. Големите черни коне се разиграха и тръгнаха. Каруцата се насочи право към чифлика. Малко след това с кабриолета си замина и Тошо.
Като си отиде Манолаки и като не го виждаха повече, селяните се успокоиха, отстъпиха на увещанията на Галчева и се съгласиха да си отидат. На групи, като все още се разправяха, те излязоха от нивата и кой с каруца, кой на кон или пеш с плуговете — кой както беше дошел — тръгнаха си към село. На единия край на нивата, с двама войника, остана само Галчев.
— Е, Йове, защо дойде туй момче, офицерчето де, какво му влиза в работата? Само дето ни попречи — говореше дядо Пею на Йовя, с когото бяха се случили в една каруца. Той помълча, с навъсени, разбъркани вежди, след туй продължи: — Една година, да ти кажа ли, бях ходил в Енидже, връщах се и минах край чифлика. Додох до кладенеца, дето е върбата, и гледам, спряла каруца — хубава каруца и едни коне! И от каруцата слазя Антица. Трябва да е било празник, пременена беше, също като момичето сега — с ален шал, с такваз рокля, й приказваше с едного, чирак ли беше, не знам — каже нещо, той и отвърне, а тя се хванала за хълбоците и се смее. Все се смее, и каква беше такава, черноока, хубава, също като туй момиче. Бе, Йове, аз защо ти казвам, като изскокна момичето и Гърдю пусна сопата — аз разбрах. Привидя му се ей, че е Антица. Също като нея беше! Пък какво, Йове, не е лъжа, Гърдю имаше едно време закачка с Антица.
— Неговата закачка не беше, когато Антица се ожени за Манолакя, а по-рано. Пък и той не беше крив.
— Право е, тъй беше. А бе Антица, бог да я прости нея, Антица беше добра. — Той се обърна назад, погледна към нивата и каза: — Отива си поручика. Младо момче. И да ти кажа ли, Йове, чуй ме — то не е криво момчето. Те, малките, правят каквото им заповядат големите… туй е то!
Глава 15
Като се върна от нивата, Манолаки се качи на чардака и си седна на мястото, както винаги. Наистина, тая вечер той на два-три пъти пълни шишенцето с ракия, цигарата му не угасна и светеше като въглен в тъмнината, но не каза нищо, не се оплака. Той беше корав човек и колкото повече страдаше, толкоз по- затворен ставаше в себе си и ако се решеше да сподели нещо с някого, правеше го по-скоро пред чужди хора, отколкото пред свои. И сега, както си седеше на чардака, той подвикваше на Тоша и на чираците, нареждаше какво има да се върши на другия ден, но за туй, което беше станало преди малко, не обели зъб. Само вечерта, след като се нахраниха и след като беше мълчал и мислил през всичкото време, той стана от софрата, тръгна да излезе, но се спря и каза:
— Добре, че доде поручика. А то, ако беше останало на Алекся и на джандарите, кой знай какво щеше да стане. Ти, Тошо, да идеш утре на границата. Покани поручика да доде у дома. Колкото офицери са стояли тука, все са дохождали у нас. Нека дойде и той… Ще се запознаем, ще си поприказваме…
На другия ден Тошо впрегна каруцата и отиде в Сеново. Галчев обеща да доде, но не определи кога и затуй в чифлика взеха да го очакват всеки час. Първия и втория ден той не доде. На третия ден го чакаха за обед и бяха се приготвили, но той пак не доде. Късно следобед, след като беше излизала много пъти на чардака, Нона излезе още веднъж и погледна. Нищо не се виждаше, ни човек, ни каруца. Въздухът трепереше от маранята, далеч по някой прашен път се завъртяваше и затанцуваше вихрушка. И пак тишина и жега. Нона се прибра и мислеше вече да си полегне, но след малко чу, че лаят кучетата, излезе и видя Галчева. Той беше на кон и стоеше вън до портата. До него, също па кон, беше и ординарецът му. Нона извика и тичешката се спусна надолу по стълбите. Докато да стигне до него, Галчев беше слязъл от коня.
— Защо толкоз закъсняхте? Откога ви чакаме! — говореше тя, като в същото време се обръщаше да пъди кучетата. — Помислихме, че няма да дойдете. Тати все пита за вас.
— Тук ли е баща ви? — попита Галчев. — Да не би да почива?
— Не, той стана вече. Чакайте, аз ще му кажа. — Тя изпревари Галчева, остави го на пруста и още от вратата извика:
— Тате, г-н Галчев доде!
Навярно Манолаки не чу или не разбра, защото Нона влезе вътре и, както беше се спрял до вратата, Галчев чу гласа на стареца:
— Кой? Кой бил дошъл?
— Офицера, тате, офицера от Сеново — каза нисичко Нона, по Галчев пак можа да я чуе. Тя говореше бързо и, както изглеждаше, беше развълнувана.
Тя излезе пак, все тъй засмяна, със светнали от радост очи, и покани Галчева. Влязоха най-напред в една стая, която приличаше да е нещо като хает, после през един малък и тъмен коридор минаха в друга, светла и хубаво наредена стая. Близо до прозореца, седнал на миндеря, а на земята, по турски, с табакерата и с наполовина изпито кафе пред себе си, седеше Манолаки. Той не стана, не можа да се усмихне, а поклати глава, направи турско темане и простря, както редеше, ръка на Галчева.
— Елате, елате, г-н поручик. Добре сте сторили, че сте дошле. Минете, седнете, седнете на миндеря. Ний ви чакахме и вчера, и днес, туй казвах на Нона, какво стана поручика, защо не доде?
— Случи ми се една работа — каза Галчев. — Ще ви моля да ме извините, че се забавих.
Манолаки махна с ръка, като че искаше да каже, че това няма значение. Като всички усамотени хора, които след като са мълчали дълго време, им пада случай да се наизприкажат, Манолаки се отпусна и, след като разправи най-напред за свадата си със сеновчани, увлече се и заговори за миналото, за коне, за добитък, за добри и лоши години.
Доде Санка, поздрави Галчева и седна на миндеря до Нона. Манолаки все приказваше, те не можеха да го прекъснат. Сам Галчев едвам успяваше да се обади с някоя дума. Очите на Нона често се спираха на него и веселият й, малко насмешлив поглед като че се извиняваше зарад бъбривостта на стареца. След малко Нона и Санка излязоха.
Нямаше що, трябваше да се почака, докато Манолаки се наприказва и тогава да доде ред и на други. Нона знаеше това, но не можеше пък и да се стърпи на едно място, остави Санка да прави кафето, а тя се затича навън да походи из чифлика. Тя сама не предполагаше, че толкова много ще се зарадва на дохождането на Галчева. Спомни си как беше го видяла на нивата между селяните. Не беше това стеснително и срамежливо момче, което се червеше и объркваше пред нея. Друг й се видя тогаз, младостта
