беше избягала с половин час напред от времето, което беше си определил.
По едно време вън задрънка каруца и спря пред къщата. Санка скочи.
— Ух, аз забравих, че Тошо ще отива в града — каза тя. — Ще заведе и Енка. Стойте вий, аз ще ида да видя.
Но като поприказваха още малко, Галчев погледна часовника си за последен път и стана.
— Време е да си ходя! — каза той.
— Защо бързате? Стойте още — настояваше Нона. — Обещайте поне, че ще дохождате по-често.
— Вашият чифлик е в моя участък — и да не искам, трябва да минавам оттука — каза Галчев.
Манолаки беше излязъл на чардака. Галчев си взе сбогом с него и наедно с Нона слязоха долу. В каруцата, попременен с нови панталони, зарадван, стоеше Енко…
— Ще го водим в града — каза Тошо. — Ученик е, ще трябва да ходи вече на училище.
Нона дръпна Енка към себе си и взе да го целува, като че щеше да го задуши.
— Стига ма! — разсърди се Енко, като изтриваше с ръка страните си.
— И дасе учиш добре, проклетнико! — извика му Нона.
Галчев си взе сбогом с всички. Нона тръгна с него дато изпрати донякъде. Заобиколиха пред чифлика, минаха покрай овчите саи и покрай кладенците, оставиха зад себе си каменната ограда и чифлика и тръгнаха през поляната по един коларски път. Галчев беше изпратил войника с конете напред.
— Аз много се привързвам към някои неща — казаНона — и мъчно ми е, кога се разделям с тях. Ето Енко. Как не ме ядосваше тоз проклетник, но сега, като си отива, мило ми е за него. — Тя се обърна назад: от сивата ограда на чифлика и от саплъците бяха пропълзели дълги черни сенки. — И с чифлика е същото — каза тя. — Както съм свикнала с него, струва ми се, че другаде не бих могла да живея. И да ви кажа ли, кога дода тук, в чифлика, аз ставам друга. Друга съм в Швейцария, друга съм и в града, вред другаде, а друга тук. Странни неща ми дохаждат на ума. Например, снощи, минавам покрай една сая, тъмно беше, кравите си на лягали, преживят. А една беше по-близо до мене, престана да дъвчи и ме погледна — големи, черни, светли очи… умни. Гледа ме и, знайте ли, като че проговори „Здравей, Ноне, как си?“ — нещо подобно като че каза. Изпухтя и взе да си дъвчи. И тъй беше тихо и спокойно, стори ми се, че тъй е било и тъй ще бъде… без начало и без край… Не, не, аз не мога да го изкажа, не умея, няма да ме разберете… Но беше нещо особено…
Галчев я слушаше усмихнат.
— А друг път — продължи Нона, — додохме си от града, щом спря каруцата, и аз погледнах ей нататък е! — Тя посочи на изток. — И видях три–четири звезди, те все там си стоят. И ми стана леко, радостно. Ето, тез звезди са наши, помислих си — ний сме у дома си. Я да оставим тез работи! — засмя се тя. — Кой знай какво ще си помислите за мене. Помните ли, когато ми показахте как засяда слънцето? Аз помислих, че сте поет. Но и аз зная наизуст много стихотворения — бързо добави тя, като да се извини. — Колко съм ги декламирала! Зная „Муза“ от Некрасов. Много е дълго, но аз не бъркам нийде. Искате ли да ви го издекламирам?
— Ако обичате — каза Галчев и се спря.
Нона започна да декламира. Отначало Галчев слушаше думите, но после следеше само Нона, гледаше как се мени лицето й, как горят очите й.
— Видяхте ли? — каза Нона, като свърши. — Не сбърках нийде. А трае деветнайсет минути.
— Не може да бъде! — учуди се Галчев и се засмя.
Но той погледна към войника, който беше отишел доста надалеч и сега не стоеше прав, а беше седнал и държеше конете. Галчев погледна и към чифлика: сенките от саплъците бяха се проточили през поляната и стигаха почти до тях.
Нона тръгна напред, направи няколко крачки заднишком, като гледаше Галчева и се усмихваше, след туй се обърна пак и запя нещо.
— Както виждам, вие и пеете хубаво–каза Галчев.
— Моите песни са селски — каза Нона. — Аз от мама съм ги учила.
Тя ставаше все по-весела. И като питаше Галчева: „А таз знайте ли? А таз чували ли сте?“ — тя изпя много песни.
Няколко пъти те стигаха до войника и се връщаха назад, като все се изпращаха един друг. Галчев гледаше Нона, понякога не внимаваше какво говори, а си мислеше за друго. Той се чувствуваше щастлив и доволен. Струваше му се, че също тъй са се разхождали и разговаряли с Нона и други път. Или се замечтаваше за миг и се виждаше във въображението си не като офицер, а като чифликчия, облечен в широки груби дрехи и с бяла жетварска шапка, като Тоша.
— Как ви е собственото име? — попита го Нона.
— Владимир.
— А съкратено име имате ли? Как ви казват у вас?
— Майка ми и сестра ми ми казват Мирю — каза Галчев.
— А, вие имате сестра? Сега свършва? И хубава ли е?
— Не знам. За мен и за майка ми е хубава.
— Та Мирю ви казват? Мирю! — повтори тя и взе да се смее. — Не е лошо. Слушайте, г-н Мирю! Днес какво имаме, понеделник ли? В сряда аз ще дода в Сеново за пощата. Вий ще додете ли?
— Да, ще дода непременно.
— Внимавайте добре да бъдете точен, защото ще има наказание. Какво се белее там? — каза тя, като се загледа към поляната. — Дали не е гъби? Чакайте, аз ще видя.
Тя се спусна тичешката — за нея не беше мъчно да бяга, когато поиска и колкото и бързо да е. Доста далеч, сред поляната наистина се белееха бели топки. Като стигна там, Нона се наведе и взе да ги бере, но веднага ги хвърляше на земята.
— Не било гъби, праханки! Праханки! — извика високо тя и хвърли една към Галчева, но той беше далеч и не го достигна.
Изведнъж Нона вдигна едната си ръка и я размаха.
— Довиждане! Аз си отивам!
И докато Галчев мислеше, че се шегува и ще се върне, тя бързаше, като си вървеше, леко, плавно, отдалечаваше се все повече и само сегиз–тогиз поглеждаше през рамото си назад и макар да беше далеч, личеше, че се смее.
„Ето каква е!“ — помисли си Галчев.
Той отиде при войника и се качи на коня си. Когато се обърна пак, бялата рокля на Нона се мярна за малко и се изгуби зад оградата на чифлика. Галчев пришпори коня. Той беше весел, усмихваше се. Нещо топло и сладко се надигаше в душата му. И като си спомни една гарнизонна песен, която млади офицери като него бяха съчинили за дъщерята на дружинния си командир, той си запя:
Той се обърна още веднъж. Чифликът не се виждаше. Отвъд равния потъмнял гръб на баиря, сред светлото жълто небе се чернееше само върхът на бряста.
Глава 16
Закрепи се хубаво време и сеновчани плъзнаха по работа. В кръчмата на Филипа не се застояваше никой. Ако някой влезеше, купуваше си набързо нещо и бягаше пак на работата си. Само Гърдю беше се свил в един ъгъл и мълчеше. Филип прелистваше тефтеря си и от време на време запитваше момчето за нещо. В кръчмата беше поприметено и чисто. Шишетата на тезгяха лъщяха. Въглищата на огнището бяха се разгорели, наполовина червени и наполовина черни, и както беше тихо, чуваше се как водата завира и шушне изтънко и проточено, като че пее. Вън мегданът не можеше да се погледне — тъй ослепително светеше слънцето върху праха, бял като вар. Тая светлина, посмекчена от сянката, нахлуваше и в кръчмата
