му не се забелязваше, спокоен и смел беше, просто, естествено, без сам да го изтъква „Таквиз са били навярно хилядите ония младежи, които умряха на бойните полета“ — помисли си трогната Нона. И как мръщеше веждите си той, и колко спокоен стоеше срещу разядосаните селяни, които викаха и махаха с ръце срещу него. „Човекът мисли, че върши важна работа и това си е“ — помисли си Нона. А хубаво беше да се гледа тогаз на него. Като се върна към къщи. Нона изкачи на един дъх стълбите, както правеше винаги, зачука бързо-бързо с токовете си по пруста и на самата врата срещна Санка с табла и кафета в ръце…
— Санке! — учуди се Нона. — Че какво си правила досега?
— Туй е второ кафе — усмихна се Санка.
Като се върна Санка, Нона я взе близко до прозореца, пришепна й нещо, после, прегърнати двете и усмихнати — както се вижда, бяха намислили нещо — минаха в стаята, гдето беше гостенинът. Манолаки наистина все приказваше, почти загубен в тютюневия дим. След като беше се отклонявал и говорил за хиляди други неща, той пак беше се повърнал на разправията си със сеновчани.
— Таквиз хора имаме ний, г-н поручик — говореше той, като поклащаше глава. — Много хубаво направих те, че додохте тогаз. А то кмета, кой му вярва и нему, и той е такваз една въртележка, обръща се, накъдето подуха вятъра. Добре, че додохте. — Манолаки позамълча, въздъхна и добави: — Те взеха земята ни, остави туй, ами и нас ще избият.
— Аз не зная в какво се състои работата — каза Галчев. — Не искам и да се меся. Мене длъжността ми е да запазя реда край границата.
— Е, тъй, тъй. Право е.
— Ах, колко се уплаших! — каза Нона и, както имаше обичай, туй, което разказваше, го изобразяваше и на лицето си. — Видяхте ли го онзи, черния, как беше дигнал едно дърво и отиваше право върху тати? Ах, как се уплаших! Че страшен човек… — каза тя, като от уплаха и учудване се улови с ръка за лицето.
— Кой, Гърдю ли? — каза Галчев. — Той Гърдю се казва, мисля.
Манолаки смръщи вежди и махна с ръка.
— Всички са таквиз те, всички са едно! Колко добро са видели от мене, колко им съм помагал! Давал съм и храна, и добитък, и пари. Записите им още стоят у мене. Ама да ви кажа ли, г-н поручик, тогаз и хората бяха по-други, сега на нищо не мяза.
— Ноне — каза Санка, като погледна Нона недоволно и с укор (те тъй бяха се наговорили с Нона и Санка добре играеше ролята си), — защо си поканила тук гостенина? Да идем оттатък, там е по-широко и по- хладно. Тате, нали ще додеш и ти?
— Идете, идете вий — съгласи се Манолаки, — аз ще постоя тука.
Манолаки се досети, че те искат да се отделят, за да могат да си поприказват, и затуй не искаше да им пречи.
— Ела и ти, тате! — настоя пак Санка.
— Може да дода. Идете вий, идете.
— Заповядайте! Елате с нас! — покани Нона Галчева и стана.
Стаята, в която минаха, беше от другата страна на чардака. Тя беше продълговата и голяма, изглеждаше, че са били две стаи, преправени отпосле на една. В дъното, гдето беше по-тъмно, се виждаше чисто бяло легло, два шарени брашовски сандъци край стената, а по къмто средата на стаята — тоалетна маса с овално огледало. Стаята беше с бяло турско кюмбе. Най–светлата и най–хубавата й част беше откъм прозорците. Там имаше миндер с пъстри черги, а големият бряст засенчваше стаята и я пълнеше с приятна хладина.
— Таз стая ни е гостната — каза Нона, — но сега аз съм се разположила тука. Нали е хубава? Следобед тук винаги е сянка.
Пред отворените прозорци висяха зелени вейки, сякаш не идеха от бряста, който и не се виждаше, а се спущаха отгоре, откъм покрива. Под стряхата гукаха гълъби и от време на време се чуваше плясъкът на крилата им.
— А вие как попаднахте там, на нивата? — каза Галчев, като сядаше на миндеря. — И защо бяхте се облекли тъй? С тоя червен шал?
— Че вий видяхте ли ме? — засмя се Нона.
— Как да не ви видях! Видях ви.
— А не ме и погледнахте. Много бяхте важен — засмя се Нона, като гледаше Галчева със светнали очи. — Защо се бях облякла тъй ли? Не знам. Вий нали бяхте ме видели веднъж с тия дрехи, при кладенеца? Тогаз бях ги облякла за пръв път. А когато стана оная разправия, него ден аз щях да ходя в Сеново и не знам как ми хрумна да се облека пак тъй. — Нона взе една книга от масата и започна да си играе с нея, като я обръщаше ту от едната, ту от другата страна. Тя си спомни нещо и се усмихна. — Който ме види с тия дрехи, чуди се и се мае — каза тя. — Вий знаете ли онзи, Гърдю, как се обърка, като ме видя? А беше замахнал с тоягата срещу тати и, боже! — какво щеше да стане, ако беше го ударил!…А като ме видя, смая се и пусна сопата. Ти — каза — коя си?
На Нона като че се искаше да каже още нещо и погледна Санка.
— Стига, Ноне, стига за тоз човек! Плашиш ме — каза Санка. — Аз, като се уплаша от нещо, сънувам го — призна си тя чистосърдечно, като погледна Галчева и се усмихна.
Галчев разбра, че трябва да се промени разговорът, поогледа стаята и спря погледа си върху книгите на масата пред Нона.
— Имате много книги, госпожице — каза той.
— Имам, но не ги чета. Някои не са и разрязани. Знаете ли, че откато съм си дошла, един ред не съм прочела. Ей тъй — ходя, скитам, забравих дори, че съм била в Швейцария. Докато сляза на гарата, докато дода дотука, все помнех нещо, а после — нищо! Забравих че съм годена.
— Ноне, какво приказваш? — забеляза й Санка.
— Право ви казвам! — смееше се Нона. — Ако доде онзи евреин тука, ще му кажа: ти, господине, кой си? Какво търсиш тука? Така ще му кажа.
— Хубаво, хубаво, Ноне — рече да я посъди Санка, а тя взе да се смее. — Нона се шегува — каза Санка. — Тя си обича годеника.
— Аз знам това — каза Галчев. — Аз знам, че госпожицата му пише всеки ден.
— Да, пиша му! И го обичам! — пламна неочаквано Нона, като погледна и Санка, и Галчева. Но след туй тя се засмя пак и продължи: — Но — за какво приказвахме? Да, за книгите. Как мога да чета, когато не се запирам на едно място. На мене ми дай да ходя да скитам. И какво да правя пък, туй ми е в кръвта, такава бях и като малка. Колко пъти, знайте ли, съм минавала границата, без да усетя. Туй, войници и разни офицерчета, не исках да ги зная, минавах без паспорт.
— Навярно двата поста тук, до чифлика, ги е нямало тогава — каза Галчев, като се смееше.
— Не помня. Пък и кой ще ме види? Тогаз имаше такава трева, че достигаше до над главата ми. Наистина — каза тя със замислени и светнали очи — каква трева имаше тогава! И като се наведеш, какво няма да видиш из нея. Цял свят, цяло население! Най-напред — някоя голяма въсеница…
— Жълта, на черни капчици — подсказа Галчев.
— Да. И скакалци, скакалци. Едни зелени и слаби, като че са лежали болни, други мънички, скокливи, кафяви отгоре…
— А червени под крилата.
— Да, вие сте ги виждали. Като че палтенцата им са подплатени с червено сукно. Оставете туй, ами като се покаже някоя дупка в земята със засъхнала слуз? — Нона направи уплашени очи. — Колко ме е било страх да не изскочи някоя змия!
— Ний от тез дупки сме вадили паяци с топки от восък — каза Галчев.
— Да, знам. Ами как ви се виждат нашите места? Онези, които дохождат тук за пръв път, не им харесва. Вижда им се голо, пусто…
Галчев не скри, че отначало не се е чувствувал добре, но сега е много доволен. Той разказа как прекарва на границата, где ходи, с кого се среща. Нона едва го дочакваше да свърши и започваше сама да говори. Говореше много, смееше се. Галчев забелязваше тая необикновена и възбудена веселост у нея, мислеше си, че е зарад него, и се радваше. Сега той се държеше свободно и просто. Времето минаваше неусетно. Колко пъти Галчев поглеждаше предпазливо часовника на ръката си, обещаваше си, че след пет, след десет минути ще стане и ще си ходи, а като погледнеше часовника пак, виждаше, че стрелката му
