изгоряла нива, за която се караха, а в зелено широко поле, цвилят коне, дрънкат тежки железни хлопки…
Широките му гърди се подигат, както гледа занесен, той размахва юмрук, иска да удари масата, но не я удря, а само слага ръката си и изпъшква.
— Свири, свири, братче!… — говори той на Великина. — Тъй, тъй… ех! Хилюпе! — обръща се той към тезгяха с намръщено, свирепо лице: — Какво, ти моите пари не ги ли аресваш? Донес ни ракия! По-скоро, чуваш ли? — А с друг глас, кротък и развълнуван, той подканя Великина: — Свири ти, братче, свири…
След като беше излязъл от кръчмата, Алекси ходи в общината, върна се в къщи, обядва, спа следобед. Към четири часа, когато намина пак към Филипа, той завари там Гърдя и Великина — пияни и двамата. Великин тъкмо благославяше.
— Боже, наспори, вси душмани разпори, сал един остави, него свинар направи, и той като дбрукни, да пукни!
Застанал па вратата, Алекси гледаше Гърдя.
— Какво приказвахме, какво излезе! — каза той.
Гърдю, както беше се опрял с лакътя си на масата, обърнат към Великина, погледна кмета, както би погледнал просяк, обърна очи пак към Великина и каза:
— Свири, куче, свири! Тя, твойта свирка, на дявола от задния крак е направена. Разплака ме ти хей, разплака ме мене. Карай!
— Е, пък ти не ми даваш да си поема дъх. Ами остави ме да си почина малко. Чакай да ВИДИМ какво прави кмета. Добър ден, г-н кмете!
— Как не ви е срам бе! — избухна Алекси. — Мале и голямо плъзнало по работа, а вий…Слушай, на тебе казвам, Гърдьо: или ще влезеш в пътя, или аз ще те вкарам в него! Какво е туй? Да се скиташ нощно време, да влизаш в чуждите дворове и да плашиш децата на хората. Де се намираш ти? Да знаеш, че още веднъж ако те хвана, ще те арестувам и ще те пратя в града!
Гърдю, все тъй обърнат към Великина, помълча, после погледна кмета, усмихна се дори тъй, че зъбите му лъснаха като на вълк. И пак каза на Великина:
— Свири! Свири или ще счупя тоз кози крак!
— Какво ще свири, няма да свири! — разсърди се Алекси. — Да станете и да си вървите. Хайде вървете си!
Сега вече Гърдю обърна широките си гърди към кмета, опря се с две ръце на масата, веждите му паднаха връз очите.
— Кмете! Що ми се пречкаш, кмете! — започна той, но тозчас надигна гласа си и завика: — Ей! Аз турям тоз калпак на главата си, не ти! Какво се заядаш с мене? Воля ми е — пия, тебе ли ще питам? Остави ме, ти казвам, ще се опариш! — Той се обърна пак към Великина: — Свири ти, какво гледаш…
Великин се заприготвя да свири, но като видя, че кметът отива към вратата, спря се и почака.
— Добре, ще видим — каза Алекси и излезе.
Великин засвири пак.
Глава 17
В градината пред пощенската станция, на сянка под салкъмите, беше седнал Милчевски и четеше вестници. Като бършеше запотеното си охранено лице с голяма червена кърпа, Алекси отиде и седна при него.
— Какво има? Такова туй… на кого се караш! — каза Милчевски и хвърли вестника на масата. — Нищо няма във вестниците. Такова туй, все старото…
— Нищо ли няма? На барут отгоре живеем ний, на барут. Утре всичко може да стане ей тъй е. — Кметът беше още разсърден. Милчевски го гледаше, без да разбере за какво говори. — Ти знаеш ли какво е в село? Знаеш ли какво се готви? Ако знаеше, нямаше да казваш, че нищо нямало.
— Ами защо… Такова туй… доложи!
Кметът махна с ръка.
— Как си чел ти вестниците и как си ги разбрал? Няма нищо ли? — Колко работи има! И аз ги четох. Тя каквато ни е залюляла, не знам. Ще стане нещо, ама де да видим. В едно село отишли стражари да арестуват някого, осъден бил, присъда имал. Скача селото, кой с брадва, кой с дърво — не го дават. В друго село, край морето, пък открили склад с оръжие. На друго място пък…
Кметът замълча, защото Милчевски беше се загледал към кръчмата, усмихваше се и дори се надигаше да стане. Алекси погледна, накъдето гледаше Милчевски: по пруста на хотела към тях идеше Нона. Тя беше с къса синя дрешка, с бяла рокля, без шапка; тъмнокестенявата й коса падаше на къдрици около мургавото й лице, усмихваше се.
— Добър ден, добър ден! — поздрави тя още отдалеч, като снемаше едната си ръкавица. — Г-н Милчевски, искам писма! Добър ден, г-н кмете. Как, няма ли нещо за мене? Не може да бъде!
— Аз ви ги пратих, г-це, колкото имаше. Такова туй… други няма. Вий защо не додохте?
— Хубава работа, още пък ме питате защо не съм дохождала — каза Нона, като седна. — Не знаете ли какво стана към нас? Революция имаше, нека ви разкаже бае Алекси. Аз и днес нямаше да дода, тате не ме пущаше. Не ходи, казва, онез може да ти направят нещо.
— Нищо няма — каза важно Алекси. — Положението е спокойно. То се свърши вече, всеки си гледа работата.
— А онзи, Гърдю?
— Остави го него. Пияница. Ей сега пак му се карах.
— Аз го видях — каза Нона. — Добре, че не ме забеляза. Да не ми вземе кабриолета — засмя се тя, — страх ме е. А вий какво правите? Де е Галчев?
Милчевски взе да се смее. Нона учудено го погледна.
— Галчев има гости. Такова туй… две дами.
— Дами? Какви дами?
— Две госпожици от града. Таз сутрин додоха, отидоха на поста. Е, какво ще му правиш, млад човек. Такова туй… има си приятелки.
— Какво има във вестниците? — каза Нона. — Я дайте да видя!
Тя взе един вестник, разгъна го и скри лицето си зад него. Никога Милчевски не й е бил тъй противен, както сега. Тя не четеше, нито можеше да спре погледа си на някой ред. Сърцето й силно биеше и тя не можеше да разбере защо толкоз се вълнува от такива дребни неща. Най-после Галчев е свободен — мислеше си тя — и може да се среща, с когото си иска. Тя се усмихна и любезно кимна с глава на кмета, който си отиваше. После погледна иззад вестника и се засмя.
— Е, хубави ли бяха тез дами, г-н Милчевски?
— Аз, такова туй… не можах да ги видя добре, докато отида до кръчмата, те заминаха, Филип ми каза, че питали за Галчева.
Милчевски взе да разказва още нещо, но колкото повече говореше, толкоз повече Нона доближаваше вестника до лицето си. Най-после Милчевски, макар че беше търпелив, каза:
— Оставете тоз вестник, г-це! Такова туй… вий по-рано не се интересувахте толкоз от политика. Такова туй, да изиграем по-хубаво една табла с вас.
Раздавачът го извика и той влезе в станцията. Нона захвърли вестника, стана и като премина не през пруста, а направо през градината, върна се при кабриолета си. Като минаваше покрай кръчмата, погледна предпазливо през прозореца: Гърдю беше сложил глава на масата между ръцете си и като че спеше. Великин държеше флейтата си, но не свиреше. Нона се качи на кабриолета. Тя видя, че Милчевски беше турил шапката си и идеше към нея, разбра, че ще иска да се качи, и шибна коня.
— Довиждане, г-н Милчевски! — извика му тя.
Милчевски завика нещо след нея, но тя подкара коня още по-бързо и го поспря да върви по-полека само когато беше вън от село. Преди да излезе от хотела, тя беше решила да отиде направо на поста, без да иска да знае какво ще мислят за нея и Галчев, и гостите му. Искаше да види кои са и какви са тия жени. Сега самата тая мисъл й се стори обидна и тя се сърдеше на себе си, че още не можеше да се успокои напълно. Да се върне в чифлика беше рано, но не знаеше де другаде можеше да отиде. Тя остави коня да пристъпя
