бавно по пътя към Исьорен. На едно място, като подигна очи, тя видя колибата на Кутмака, видя и самия него, че се разхожда между метлите. Нона възви файтона и, все тъй бавно, тръгна нанататък.
— Ела, Ноне, ела да видим какво правиш — посрещна я Кутмака. Като други път, той не се усмихна, гледаше настрана. Нона спря кабриолета, но не слезе.
— Слезни де! — подкани я Кутмака.
— Защо да сляза. Мене не ми е добре, а както виждам, и тебе не те бива. Да не си болен?
Разсърден от по-рано, Кутмака размаха големите си ръце.
— Болен ли да съм? Аз какво е болест, не знам. Аз откакто съм се родил, глава не ме е заболявало. Не съм болен аз, ами хората ще ме изедат. Лоши хора има на тоз свят, Ноне, лоши…
— Защо, дядо Тодоре? Какво има?
— Ти си била в Сеново, виждам. Отзарана и аз рекох да отида там и щом влязох у Хилюпа, онзи, Гърдю, скочи отгоре ми като бесен. Стари сметки търси чиляка. Хе! дето е било изпреди двайсет години, за него иска да се разправя. Слезни де, слезни да си починеш.
— Офицерина не е ли дохождал? — попита Нона, като гледаше към границата.
— Не е. Той да доде, аз ще се жалвам и на него. Отзарана дохожда войника му, Хубен. Дадох му дини, гости имали.
— Какви гости? — попита Нона и едвам обърна черните си очи, затъмнени от дългите клепачи.
— Не знам. Жената на ротния му била май. И друга една госпожа, тя пък хазайка й била, в нейната къща живеял капитанина в града. Тъй ми каза момчето.
Нона скочи от кабриолета и когато Кутмака я погледна, видя, че се смееше.
— Хей, дядо Тодоре! Аз те мислех за юнак, а пък ти от какви дребни работи си се умислил. Какво ще ти прави Гърдю тебе, сто Гърдювци да са, ти ще ги удушиш като… като зайци!
Кутмака се засмя с тих хрипкав смях. Все пак неочакваната промяна у Нона, която доде тъй замислена, а сега се смееше, не избягна от вниманието му и хитрите му очи любопитно и изпитателно я гледаха.
— Холан, Ноне, каква си. Какво искаш? Ти ме развесели и аз искам да те нагостя, какво искаш? Пъпеш или диня?
— Нито пъпеш, нито диня. А пък ако речеш да идеш да ми вадиш бял мед, знам, че там ще си останеш. По-добре стой тука и ми разправи за какво се карахте с Гърдя. Тез дни все на кавги върви. Ами дай ми нещо да седна, права ли ще стоя?
— Ух, наистина. Улисах се. Ей сегичка…
Той влезе в колибата и донесе едно трикрако столче за Нона, а крината — за себе си.
— Разправяй сега — каза Нона, като седна.
— Нали ти казах: Гърдю ми гони ким за една работа отпреди двайсет години. Когато го съдеха, задето беше убил Якуба, и аз бях свидетел. Защо съм бил говорил против него в съда, та го били отсъдили — затуй ми дири сметка сега. Гледай му ти нему ума.
— Че то много стара работа.
— Стара, ами. Да зема да ти я разправям, тя край няма. И ако питаш, забравил съм я — не беше вчера, двайсет години има оттогаз. Какво ще ти я разправям… — Кутмака се обърна към колибата и се ослуша: там някой се покашля. — Няма да ти разправям аз, ами друго чудо ще ти покажа, добре, че доде. Ей, гостенино! — извика той, като се обърна пак към колибата. — Я ела сам!
Иззад колибата надникна, а след туй се показа цял някакъв чудноват човек: нисичък, с дребно лице, с гъсти червеникави вежди, които почти скриваха очите му. Той беше с бозяви панталони, но с цървули, а през кръста опасан с пояс. Малко калпаче като гаванка покриваше само върха на главата му, тъй че по- голямата част от посивялата му коса беше отвън. Той завързваше една торбичка, пъхна я на тоягата си и доде по-близо.
— Ти май си поспа — каза Кутмака.
— Ъхъ, позаспал съм. Уморен бях и съм заспал, ама сянката се преместила, та ме припекло слънце. — Той не говореше, а викаше, като че беше глух или говореше на глухи.
— Ела, ела насам! — подкани го Кутмака.
Непознатият доде още по-близо, погледна Нона, но нито учудване, нито любопитство се яви на лицето му.
— Ей го момичето, дето ти казах — рече Кутмака, като също тъй говореше високо. — Таз е дъщерята на Антица.
Непознатият погледна Нона и лицето му просия. Преди да заговори, той като че се разтрепера от въл нение.
— Дъще! — извика той. — Дай да ти цалуна ръка! Дай, дай да ти цалуна ръка!
Изумена, слисана, Нона беше станала и криеше зад себе си ръката си.
— Как ще ми цалунеш ръка! Не бива да ми цалуваш ръка! Ти си стар човек.
Както беше се привел, непознатият тури ръка на сърцето си.
— Дъще! Голямо добро съм видял от майка ти. Дай да ти цалуна ръка. Като ти цалуна ръка, все едно, че на майка ти ще цалуна ръка. — В гласа му прозвуча плач, той беше все тъй развълнуван. Нона отпусна ръката си и той я целуна. — Господ живот и здраве да ти дава! — каза той, дръпна се настрана и се загледа в Нона, като че й се радваше.
— Е, кажи сега, за какво ходиш — каза Кутмака.
— Ще кажа, ще кажа.
— И седни, дядо, не стой прав — каза Нона.
— Нищо, нищо, аз мога да постоя прав, мене нищо ми не става… Защо ходя ли? Чак долу от Тракията съм, от Главан, Велю ме казват, Велю Киров от Главан. Тя е дълга мойта, ама аз накъсо ще разправя. Едно време, като бях млад, идехме тук, в Добруджата, да дирим работа. И май все Исьоренския чифлик мерехме, вашия чифлик де. Едно лято, като косяхме, сборичкахме се с едного, той ме подгони и аз като рекъх да му отбягна, налетях на косата на един татарин. И ми пресече крака…
— Ах, боже! — извика Нона от болка.
— То мина, то се забрави. От туй съм хром сега. Преряза ми крака — ами сега? Взехме, превързахме го, занесоха ме в чифлика. Ден, два — лошо, боли. Доде майка ти, бог да я прости, Антица, чорбаджийката: що, кай, го държите тоз човек тука? Я впрегнете, кай, каруцата, че да го занесем в града. Нейсе, занесоха ме. Докато лежах, три пъти дохожда майка ти. Кога оздравях и вече да изляза, пак доде: ти, кай, на наша работа се всакати, на ти, кай, тез пари, та да си помогнеш. Десет алтъна ми даде. Десет алтъна, златни! — на онуй време много пари бяха. С тез пари — ей го, господ е отгоре ни, — с тях се замогнах. Истина е, пораснаха ми децата, додоха ми и те на помощ, ама всичко, що имаме, е от тез пари…
Той позамлъкна и се загледа настрана.
— Питаш ме сега защо ходя. Грях имах на душата си, тежеше ми. Колко пътя съм си думал: да отида да се отблагодаря на таз жена, да й цалуна ръка. Аз затуй ти цалунах ръка на тебе — каза той и погледна Нона. Гласът му пак затрепера и той замълча. След малко продължи: — Не можах да се откъсам от работа. Чух, че се поминала Антица, давах на черква, струвах оброк — не ми олеква. Не, рекъх, ще ида там и барем една свещ ще запаля на гроба й. И направих го. Сега ми е добре.
Нона мълчеше и едвам се удържаше да не се разплаче.
— Сега веки мога да си ида — каза дядо Велю. — Каквото трябваше да направя, направих го.
— Как тъй ще си ходиш! — каза Нона. — Но ти качи ли се на могилата, беше ли на гроба?
— Бях, бях, дъще. Нали туй ти казвам.
— А в чифлика ходи ли? Обади ли се на тати?
Дядо Велю махна с глава.
— Какво ще правя в чифлика? Нямам работа в чифлика. Аз съм един странен човек и никой не ме познава. Каквото трябваше да направя, направих го. Сега си отивам.
Глава 18
След половин час дядо Велю, нарамил торбичката си, поемаше пътя към Сеново, а оттам — за града. Нона и Кутмака бяха станали да го изпратят.
— Мож ли оправи пътя? — извика му Кутмака.
