Страшно засрамена си взех чантата, отидох в тоалетната, където се преоблякох и си измих главата. Когато се върнах, чистачката вече бе заличила следите от моята лудост.
— Исках аз да почистя — казах смутено.
— Нямаше да е зле — изкоментира Фубуки. — Това поне трябва да ви е по силите.
— Намеквате за проверката, която ми възложихте. Имате право. Тя е над възможностите ми. Заявявам ви го тържествено: отказвам се от тази задача.
— Доста време ви трябваше, за да се решите — забеляза тя подигравателно.
„Значи това било — помислих. — Искала е аз да го кажа. Разбира се, така е много по-унизително.“
— Крайният срок е довечера — напомних.
— Дайте ми папката.
След двайсет минути беше приключила с изчисленията.
През целия ден се чувствах като зомби. Все едно бях препила. Бюрото ми беше покрито с купища листа, пълни с грешки. Хвърлях ги в кошчето един по един.
Наблюдавах как Фубуки работи на компютъра си и едва сдържах смеха си. Виждах се седнала гола на клавиатурата и обхванала машината с ръце и крака. Сега младата жена бе поставила пръстите си на клавишите. За първи път почувствах интерес към информатиката.
Няколкото часа сън под боклуците не успяха да ме изтръгнат от кашата, в която цифрите бяха превърнали мозъка ми. Джапах из нея и напразно търсех труповете на умствените си устои. И все пак вече предвкусвах чудото на очакващата ме почивка — за първи път от безкрайни седмици насам не траках по клавишите на калкулатора.
Преоткривах света без цифри. Така, както има аналфабети, трябва да има и анаритмети, за да може да се назове драмата на хората от моя вид.
Завърнах се във времето. Странно, че след безумната ми нощ нещата продължиха, като че ли нищо не се бе случило. Вярно, че никой не ме видя да тичам гола по бюрата и да вървя на ръцете си, нито пък да мляскам един невинен компютър, но все пак ме намериха заспала под боклуците. В друга държава можеха и да ме изхвърлят за подобна постъпка.
В това има една особена логика — в страните с авторитарни режими съществуват невероятни отклонения в поведението и оттам — относителна търпимост към най-стряскащите човешки странности. Никой не може да твърди, че знае какво представлява ексцентрикът, ако не е срещал японец-ексцентрик. Бях заспала под боклуците. Е, и? И по-страшни неща са се случвали. Япония е страна, в която знаят какво значи „да рухнеш“.
Опитвах се отново да бъда полезна. С безкрайна наслада приготвях чай и кафе. Тези обикновени жестове, които не представляваха никаква трудност за клетия ми мозък, сглобяваха разпадналите му се части.
По най-дискретния възможен начин се заех отново с календарите. Толкова се страхувах да не ме върнат към цифрите, че се стараех да изглеждам заета през целия работен ден.
Междувременно се случи едно събитие — срещнах Господ. Гадният вицепрезидент ми бе поръчал една бира, явно намираше, че не е достатъчно дебел. Занесох му я с учтиво отвращение. Тъкмо напусках леговището на дебелака, когато съседната врата се отвори и аз почти се сблъсках с президента.
Изгледахме се смаяно. За мен това беше разбираемо — най-сетне виждах с очите си Господа на „Юмимото“. Но неговото учудване беше по-трудно обяснимо — знаеше ли изобщо, че съществувам? Изглежда, че да, тъй като след миг възкликна с неописуемо благороден глас:
— Вие сигурно сте Амели-сан?
Усмихна се и ми подаде ръка. Бях толкова слисана, че не можех да издам нито звук. Господин Ханеда беше на около петдесет години. Тялото и лицето му бяха изключително изящни. Излъчваше доброта и хармония. Гледаше ме с такава искрена топлота, че загубих и малкото самообладание, което ми оставаше.
Господин Ханеда продължи пътя си, а аз останах сама в коридора. Не можех да помръдна. Значи президентът на този център за инквизиции, където всеки ден понасях абсурдни унижения и бях обект на всеобщо презрение, значи повелителят на преизподнята бил това прекрасно същество, тази възвишена душа!
Нищо не разбирах. Предприятие, ръководено от човек, излъчващ толкова благородство, би трябвало да е самият рай и в него да царят изтънченост и доброта! Каква беше тази мистерия? Възможно ли бе Господ да властва над ада?
Все още бях вцепенена от удивление, когато изведнъж получих отговор на въпросите си. Вратата зад мен се отвори и чух гадния глас на огромния Омоши:
— Какво още правите тук? Не ви плащаме, за да се мотаете из коридорите!
Всичко ми стана ясно: в компанията „Юмимото“ Господ беше президент, а Сатаната — вицепрезидент.
Фубуки не беше нито господ, нито дявол. Тя беше японка.
Не всички японки са хубави. Но когато някоя реши да е хубава, другите да му мислят.
Всяка красота е покъртителна, но японската красота е още по-покъртителна. Първо, защото лилиевият тен, изящните очи, неподражаемите ноздри, изрисуваните устни, сложната мекота на чертите могат да засенчат и най-добре оформените лица.
Второ, защото маниерите стилизират красотата и я превръщат в недостъпно за човешкия разум произведение на изкуството.
Накрая и най-вече, защото красота, устояла на толкова физически и психически натиск, на толкова мачкане, насилие, абсурдни забрани, догми, садизъм, задушаване, унижения — подобна красота е подвиг.
Не че японката е някаква жертва, съвсем не. Тя далеч не е най-ощетената измежду жените на планетата. Властта й е голяма, знам го от опит.
Не. Ако трябва да се възхищаваме на японката — а трябва, — то е, защото не се самоубива. Още от най-ранното й детство започват да заговорничат срещу нея. Гипсират мозъка й: „Ако на двайсет и пет години още не си се омъжила, смятай се за опозорена“, „Ако се смееш, значи не си изискана“, „Ако лицето ти изрази някакво чувство, значи си вулгарна“, „Ако споменеш който и да е косъм по тялото си, значи си гнусна“, „Ако допуснеш някое момче да те целуне на публично място, значи си курва“, „Ако ядеш с удоволствие, значи си свиня“, „Ако ти е приятно да спиш, значи си крава“ и така нататък. Тези правила биха изглеждали забавни, ако не проникваха дълбоко в духа.
Защото в крайна сметка това, което японката научава от тези нелепи догми, е, че не трябва да очаква нищо хубаво от живота. Не се надявай да се наслаждаваш, защото удоволствието ще те унищожи. Не се надявай да изпиташ любовта, защото не я заслужаваш — ако някой те обича, то ще е заради това, което му се струва, че си, а не заради това, което си наистина. Не се надявай, че животът ще ти донесе каквото и да било, защото с всяка изминала година той ще ти отнема по нещо. Не се надявай даже на спокойствие, защото нямаш никаква причина да си спокойна.
Надявай се да работиш. Като се има предвид полът ти, малко вероятно е да направиш кариера, но надявай се да служиш на предприятието си. Ще работиш за пари, които няма да ти донесат никаква радост, но които могат да ти придадат стойност в случай на брак например, защото едва ли смяташ, че някой ще те пожелае заради личните ти качества.
Остава ти надеждата да живееш дълго, в което няма нищо примамливо, и да не се опозориш, което е самоцел. Тук свършва списъкът на законните ти надежди.
И започва нескончаемият низ на безплодните ти задължения. Трябва да си безупречна, защото това се разбира от само себе си. Да си безупречна значи просто да си безупречна — това няма да ти донесе гордост, още по-малко удоволствие.
Не бих могла да изброя всичките ти задължения, тъй като те изпълват всяка минута от живота ти. Например, когато си в тоалетната със скромната надежда да облекчиш мехура си, ще трябва да внимаваш никой да не чуе звука на струята, така че гледай да го заглушиш, като пуснеш водата.
Нарочно давам този пример, за да разбереш следното: щом даже в тази интимна и незначителна дейност има правила, какво остава за важните моменти от живота ти?
Гладна ли си? Яж съвсем по малко, защото трябва да си слаба. Но не заради удоволствието да видиш
