стар, приятен или противен, интелигентен или глупав, нямаше никакво значение, достатъчно бе да не стои по-ниско от нея в йерархията. Тогава тя започваше да се държи толкова мило, че чак изглеждаше агресивна. Обезумели от нервна възбуда, ръцете й наместваха широкия колан, обхванал хлабаво тънката й талия, а галещият й глас заприличваше на стенание.
В моята лексика за вътрешна употреба наричах това „сватбеният парад на госпожица Мори“. Имаше нещо комично в маймунджилъците на моята мъчителка, от които губеха и красотата, и класата й. В същото време сърцето ми се свиваше, като виждах как мъжете дори не забелязваха патетичните й опити да ги съблазни и оставаха напълно безчувствени към тях. Понякога имах желание да ги разтърся и да им изкрещя:
— Хайде, бъди малко кавалер! Не я ли виждаш колко се старае заради теб? Съгласна съм, нищо не печели от това, но ако знаеш колко е хубава, когато не се превзема! Прекалено хубава за теб впрочем. Би трябвало да плачеш от радост, че подобна перла ти обръща внимание.
На Фубуки пък ми се искаше да кажа:
— Престани! Мислиш ли наистина, че ще го привлечеш с този цирк? Ти си толкова по-прелестна, когато ме оскърбяваш и се държиш с мен като с отрепка. Ако това може да ти помогне, представяй си, че на негово място съм аз. Говори му като на мен — бъди презрителна, високомерна, кажи му, че е умствено недоразвит, че е некадърник, и ще видиш, че това няма да го остави безразличен.
Но най-вече ми се щеше да й подшушна:
— Не е ли по-хубаво да останеш сама докрая на живота си, вместо да се забъркваш с този тип? Какво ще правиш с такъв съпруг? И как можеш да се срамуваш, че не си се омъжила за някой от тези мъже, ти, която си възхитителна, великолепна, ти, шедьовърът на планетата? Те всичките са по-ниски от теб, не мислиш ли, че това е знак? Не си ли прекалено голям лък за тези жалки стрелци?
След като мъжът-плячка си отидеше, изражението на моята шефка за по-малко от секунда се превръщаше от съблазнително в леденостудено. Понякога в такива моменти тя срещаше подигравателния ми поглед и свиваше устни с омраза.
В една приятелска на „Юмимото“ компания работеше Пит Крамер, двайсет и седем годишен холандец. Макар и да не беше японец, той бе достигнал до пост, йерархически равен на този на моята инквизиторка. Бе висок метър и деветдесет, та си помислих, че би бил подходяща партия за Фубуки. И действително, когато холандецът минаваше през отдела ни, тя тутакси начеваше френетичния си сватбен парад, като нервно въртеше колана си.
Той беше свестен човек и изглеждаше добре. Освен това беше холандец — този почти германски произход правеше принадлежността му към бялата раса по-приемлива.
Един ден той ми каза:
— Имате късмет, че работите с госпожица Мори. Тя е толкова мила!
Това изявление ми се видя забавно и реших да си послужа с него. Повторих го на моята колежка, като не пропуснах да се усмихна иронично, произнасяйки „толкова мила“. Добавих:
— Това означава, че е влюбен във вас.
Тя изумено ме погледна.
— Така ли?
— Категорично — уверих я аз.
Тя се замисли. Предполагам, че си казваше следното: „Тя е бяла и познава навиците на белите. Този път мога да й се доверя. Но в никакъв случаи не бива да го разбере.“
На глас каза студено:
— Прекалено млад е за мен.
— С две години е по-млад от вас. Според японската традиция това е идеалната разлика. Така ще бъдете „анесан ниобо“ — съпруга — по-голяма сестра. За японците това е най-сполучливият брак: жената има малко повече опит от мъжа и му помага да се отпусне.
— Знам, знам.
— Тогава какво не му харесвате?
Тя не отговори. Бе изпаднала в някакво особено състояние.
Няколко дни по-късно обявиха поредното посещение на Пит Крамер. Младата жена бе обзета от страхотно вълнение.
За нещастие този ден беше много горещо. Холандецът свали сакото си, остана по риза и ясно се видя, че под мишниците му са избили две големи петна пот. Лицето на Фубуки се измени. Тя се насилваше да говори нормално, като че ли не бе забелязала нищо. Но думите й звучаха фалшиво, засядаха на гърлото й и се налагаше да опъва шия, за да ги произнесе. Обикновено така хубава и спокойна, сега Фубуки приличаше на отбраняваща се мисирка.
Докато се държеше по този жалък начин, тя поглеждаше скришом колегите си. Надяваше се поне те нищо да не са видели. Но как да видиш дали някой не е видял и особено дали един японец е видял, или не е видял?
По лицата на служителите на „Юмимото“ бе изписана безстрастната добронамереност, предвидена за срещите между две приятелски фирми.
Най-смешното бе, че Пит Крамер нямаше и понятие нито за предизвикания от него скандал, нито за вътрешната криза, която задушаваше милата госпожица Мори. Ноздрите й потръпваха и не беше трудно да се отгатне защо: Фубуки се опитваше да разбере дали изпод срамните мишници на Крамер се разнася миризма.
Така се случи, че точно в този момент нашият симпатичен холандец навреди сериозно на репутацията на бялата раса: забелязал един дирижабъл в небето, той изтича до големия прозорец. При това бързо придвижване ризата му изстреля във въздуха букет от дразнещи обонянието частици, които се разпръснаха из помещението. Не можеше да има и сянка от съмнение: потта на Пит Крамер вонеше.
Всички в огромната зала я подушиха. Колкото до детинския ентусиазъм, проявен от младия холандец при вида на рекламния дирижабъл, той не разнежи никого.
Когато смрадливият чужденец си отиде, лицето на моята началничка бе бяло като платно. Но я очакваше и по-лошо. Шефът на отдела господин Сайто първи я клъвна.
— Нямаше да издържа и минута повече!
С което даде ход на злословията. И те не закъсняха.
— Дали белите си дават сметка, че миришат на трупове?
— Ако можехме да ги убедим, че смърдят, щяхме да залеем западния пазар с ефикасни дезодоранти!
— Бихме могли да им помогнем да не миришат така лошо, но не и да престанат да се потят, такава им е расата.
— При тях даже и хубавите жени се потят.
Бяха полудели от радост. Идеята, че тези думи можеха да ме поставят в неудобно положение, не осени никого. Отначало се почувствах поласкана — вероятно не ме смятаха за бяла. Но прозорливостта ми бързо се върна — позволяваха си да говорят така в мое присъствие просто защото аз нямах никакво значение.
Никой от тях не подозираше какъв ефект е оказал инцидентът върху Фубуки. Ако скандалната миризма на холандеца беше останала тайна за останалите, тя би могла и да затвори очи за вродения недъг на евентуалния годеник.
Сега обаче знаеше, че между тях двамата не може да има нищо. Всяко свързване на имената им би означавало не само да загуби репутацията си, но и направо да се опозори. Трябваше да е щастлива, че никой освен мен — а аз не се броях — не беше в течение на доскорошните й намерения.
С вдигната глава и стиснати зъби Фубуки се зае отново с работата си. По опънатите й черти можеше да се съди колко надежди бе влагала в този човек. А аз я бях насърчила. Дали изобщо щеше да му обърне внимание без моята помощ?
Така че бях донякъде причина за страданията й. Казах си, че би трябвало да се радвам. Но не се радвах.
