Първите служители пристигнаха в седем, Фубуки дойде един час по-късно, отправи поглед към мястото, където трябваше да подредя проверените фактури, видя, че там все още няма нищо, и поклати глава.
Втора безсънна нощ. Ситуацията оставаше непроменена. В главата ми беше пълна бъркотия, но не се отчайвах. Чувствах у себе си непонятен оптимизъм, който ми вдъхваше дързост. През деня, без да се откъсвам от изчисленията си, дръпнах на Фубуки следната нелепа реч:
— Във вашето име има сняг. В японския вариант на моето има дъжд. Това ми изглежда напълно уместно. Разликата между нас двете е като тази между снега и дъжда. Но това не пречи да сме направени от един и същ материал.
— Нима наистина намирате, че има място за сравнение между нас?
Разсмях се. Всъщност поради липсата на сън се смеех на най-малкото нещо. Понякога ме налягаше умора и отчаяние, но бързо си възвръщах доброто настроение.
Като делвата на Данаидите мозъкът ми пропускаше през себе си цифрите и ги оставяше да изтекат през пробитото му дъно. Чувствах се като някой счетоводен Сизиф и точно като митичния герой никога не унивах. Започвах наново неумолимите операции — за стотен, за хиляден път. Длъжна съм пътьом да спомена едно чудо: това, че бърках хиляди пъти, щеше да е отчайващо като монотонна музика, ако грешките ми не бяха винаги различни — правех едно и също изчисление, а получавах хиляда различни резултата. Явно бях гениална.
От време на време, между две сметки, вдигах глава, за да се полюбувам на жената, която ме вкара в тази беля. Красотата й ме изумяваше. Не харесвах единствено безупречно подравнените й средно дълги коси, които сякаш казваха: „Аз съм делова жена.“ Отдавах се на приятното упражнение да я разрошвам мислено. Връщах свободата на блестящите й черни коси, прекарвайки през тях нематериални пръсти. Понякога прекалявах и косите й изглеждаха като след луда любовна нощ. Много й отиваше.
Веднъж Фубуки ме изненада, докато упражнявах занаята на въображаема фризьорка.
— Защо ме гледате така?
— Мислех си, че на японски „коси“ и „бог“ се произнасят по един и същ начин.
— „Хартия“ също, не забравяйте. Гледайте си вашите хартийки.
Умственото ми състояние се влошаваше с всеки изминал час. Все по-малко знаех какво да казвам и какво да не казвам. Докато търсех курса на шведската крона от 20 февруари 1990 година, устата ми от само себе си заговори.
— Каква искахте да станете, когато бяхте малка?
— Шампионка по стрелба с лък.
— Това би ви подхождало!
Не изчаках да ми зададе същия въпрос и продължих:
— Аз, когато бях малка, исках да стана Господ. Господ на християните. Някъде към петгодишна разбрах, че това е неосъществимо. Поразредих виното и реших да стана Христос. Представях си как умирам на кръста в името на цялото човечество. На седем години си дадох сметка, че това също не може да ми се случи. Спрях се на по-скромна мечта — да стана мъченица, но и тя не се сбъдна.
— И после?
— После, както сама знаете, станах счетоводителка в „Юмимото“. Мисля, че не мога да сляза по- ниско.
— Така ли мислите? — попита Фубуки странно усмихната.
Дойде нощта на трийсети срещу трийсет и първи, Фубуки си тръгна последна. Чудех се как още не ме е изхвърлила — нали беше повече от ясно, че няма да свърша и една стотна от възложената ми работа?
Отново останах сама. Трета поредна безсънна нощ в огромната канцелария. Смятах с калкулатора и записвах все по-нелепите резултати.
Тогава се случи нещо изключително — разсъдъкът ми премина от другата страна.
И оковите ми изведнъж паднаха. Надигнах се. Бях свободна. Никога преди не се бях чувствала толкова свободна. Отидох до големия прозорец. Далече долу светеше големият град. Светът бе в краката ми. Бях Господ. Хвърлих тялото си през прозореца.
Изгасих неоновото осветление. Светлината на града ми бе достатъчна.
Отидох в кухнята, взех си една кока-кола и я изпих на един дъх. Върнах се в счетоводния отдел, събух обувките си и ги захвърлих встрани. Скочих върху едно бюро, после запрескачах от бюро на бюро, надавайки радостни викове.
Бях толкова лека, че чувствах дрехите си ужасно тежки. Свалих ги една по една и ги разхвърлих около мен. Когато останах гола, се изправих на главата си — нещо, което никога не ми се бе удавало. След това походих на ръце по долепените едно в друго бюра. После изпълних превъзходен скок и се приземих на стола на моята началничка.
Фубуки, аз съм Господ. Може да не вярваш в мен, но съм Господ. Вярно е, че ти командваш, но това не е кой знае какво. Аз царувам! Властта не ме интересува. Да се царува е толкова по-хубаво. Ти нямаш понятие за моята слава. Славата е прекрасно нещо. Ангелите свирят на тръба в моя чест. Никога не са ме славили толкова, колкото през тази нощ. Това е благодарение на теб. Само ако знаеше, че работиш за моята слава! Пилат Понтийски също не е знаел, че работи за славата на Христос. Христос сред маслиновите дръвчета. Аз съм Христос сред гора от настръхнали компютри.
Гледам твоя компютър, Фубуки. Той е голям и прекрасен. В тъмното прилича на статуя от Великденските острови. Полунощ премина — вече е петък. Свети петък за мен, денят на Венера за французите и денят на златото за японците. Но какво ли общо може да има между юдео-християнското страдание, латинската похот и японското преклонение пред благородния метал?
Откакто напуснах светския живот и влязох в ордена на съзерцателите, времето загуби всякаква плътност и се превърна в калкулатор, с който получавам само грешни резултати. Мисля, че днес е Великден. От височината на моята Вавилонска кула гледам към парка „Уено“ и виждам заснежени дървета: цъфнали череши — да, трябва да е Великден.
Колкото Коледа ме потиска, толкова Великден ме изпълва с радост. Бог, приел лика на бебе — жалка гледка. Виж, нещастникът, превърнал се в Бог, е съвсем друга работа. Прегръщам компютъра на Фубуки и го обсипвам с целувки. Аз също съм една прикована на кръста нещастница. Това, което ми харесва в разпятието, е, че слага край на всичко. Най-после ще престана да страдам. Нанесоха ми толкова много удари с цифри, че по тялото ми не остана място дори за една десетична запетая. Със сабя ще отрежат главата ми и ще престана да чувствам.
Голяма работа е да знаеш кога ще умреш. Можеш да се организираш и да превърнеш последния си ден в произведение на изкуството. Утре сутринта моите палачи ще пристигнат и аз ще им кажа: „Съгреших. Убийте ме. Последната ми воля е Фубуки да ме умъртви. Нека ми отвинти главата като на мелничка за чер пипер. Вземете и яжте, защото това е моят пипер, който ще се посипе за вас, за цялото човечество, черният пипер на новото и вечно единение. И кихайте в моя памет.“
Изведнъж ми става студено. Колкото и да стискам компютъра в прегръдките си, не мога да се стопля. Обличам се. Зъбите ми продължават да тракат, лягам на пода и изсипвам върху себе си съдържани ето на кошчето за боклук. Загубвам съзнание.
Някой крещи над мен. Отварям очи и виждам боклуци. Затварям очи. Отново потъвам в бездната.
Чувам нежния глас на Фубуки:
— Съвсем в нейния стил. Покрила се е с боклуци, за да не можем да я докоснем. Станала е недосегаема. Тя така действа. Няма никакво достойнство. Когато й казвам, че е глупава, ми отговаря, че положението всъщност е още по-страшно, защото е умствено недоразвита. Сама се подлага на унижения. Мисли си, че това я предпазва. Но се лъже.
Искам да обясня, че съм се опитала да се предпазя от студа. Но нямам сили да говоря. Стоя на топло под боклуците на „Юмимото“. Отново се унасям.
Дойдох на себе си. През пласта смачкана хартия, тенекиени кутии и угасени в кока-кола фасове забелязах часовника, който показваше десет часа.
Надигнах се. Никой не смееше да ме погледне освен Фубуки, която студено каза:
— Следващия път, когато решите да се маскирате като просяк, не го правете в нашето предприятие. Има си метро за това.
