Бяха изминали вече две седмици, откакто не се занимавах със счетоводство, когато се разрази нова драма.
На пръв поглед изглеждаше като че ли в „Юмимото“ ме бяха забравили. Това беше най-доброто, което можеше да ми се случи. Започвах да се чувствам добре. От дъното на моята невъобразима липса на амбиции не виждах по-щастлива съдба от тази да седя на бюрото си и да наблюдавам сезоните, преминаващи по лицето на Фубуки. Да сервирам чая и кафето, да се хвърлям редовно през прозореца и да не използвам калкулатора, бяха занимания, които напълно задоволяваха слабата ми потребност от място в обществото.
Така можех да си дремя до безкрайност, ако не бях сгафила отново.
В края на краищата заслужавах си положението. Бях се постарала да докажа на моите началници, че добрата ми воля не ми пречи да бъда истинско бедствие. И те го разбраха. По отношение на мен негласната им политика бе следната: „Тази повече нищо да не прави!“ Оказах се на висотата на новата задача.
Един хубав ден чухме нещо като далечен гръм — господин Омоши крещеше. Гръмотевиците приближаваха и ние започнахме да се споглеждаме боязливо.
Под телесния натиск на вицепрезидента вратата на счетоводния отдел поддаде като изгнила талпа и той се озова между нас. Спря се на средата на стаята и изрева с глас на прегладнял звяр:
— Фубуки-сан!
Така разбрахме кой щеше бъде пожертван, за да задоволи апетита на митологичното чудовище. Няколкото секунди на облекчение, които изпитаха временно пощадените, бяха последвани от колективна тръпка на искрено съчувствие.
Фубуки веднага се изправи. Стоеше вдървено и гледаше право пред себе си, тоест към мен, но без да ме вижда. Прекрасна в огромния си страх, тя чакаше ударите на съдбата.
За миг ми се стори, че Омоши ще извади сабя, скрита някъде в гънките на тлъстините му, и ще й отреже главата. Представих си я как пада към мен, как я поемам и свидно я пазя до края на дните си.
„Не, казах си, това са методи от друга епоха. Той ще постъпи както винаги досега: ще я извика в кабинета си и ще й дръпне конското на века.“
Той обаче направи нещо по-лошо. Дали защото беше в по-садистично настроение от обикновено? Или защото жертвата му бе жена, и то млада и хубава? Конското на хилядолетието бе дръпнато не в неговия кабинет, а пред всичките четирийсет служители на счетоводния отдел.
Трудно е да си представим — за което и да е човешко същество, та какво остава за японеца и какво остава за гордата и прекрасна госпожица Мори — по-голямо унижение от подобно публично порицание. Чудовището искаше да я опозори, това беше ясно.
То бавно се приближи към нея, сякаш за да се наслади предварително на разрушителната си власт. Фубуки дори не мигна. Бе по-великолепна от всякога. После тлъстите устни на чудовището затрепериха и изстреляха залп от безкрайни крясъци.
Токийците имат навика да говорят със свръхзвукова скорост, особено когато се карат. Вицепрезидентът не правеше изключение, но понеже освен токиец беше и дебел, и освен дебел беше и холерик, към бързината се прибавяха металните стърготини на яростта и мазните отломки на тлъстината. Поради наслагването на всички тези фактори не разбрах почти нищо от нескончаемата словесна агресия, заливаща моята началничка.
Но в случая не беше необходимо да разбирам японски, за да схвана какво става — държаха се недостойно с едно човешко същество, и то на три метра от мен. Отвратителен спектакъл. Какво ли не бих дала, за да го спра. Но той не спираше. Тътенът, който излизаше от корема на садиста, изглеждаше неизчерпаем.
Какво престъпление бе извършила Фубуки, за да заслужи такова наказание? Така и не узнах. В края на краищата познавах добре моята колежка, нейната компетентност, нейното усърдие и изключителната й професионална съвест. Каквито и грешки да бе допуснала, те не можеха да са много тежки. Пък даже и да бяха, стойността на тази първокласна жена не подлежеше на съмнение.
Сигурно беше наивно от моя страна да се питам в какво бе съгрешила Фубуки. Най-вероятно в нищо. Господин Омоши беше началник и имаше право, ако пожелае, да намери някакъв дребен претекст, за да насочи садистичните си апетити към това момиче с вид на манекенка. Той нямаше нужда от оправдание.
Изведнъж ми хрумна, че присъствам на сцена от сексуалния живот на вицепрезидента — с тези телеса той едва ли можеше да се люби с жена. Затова пък мощната му физика му даваше сили да крещи и възможност да види как от виковете му нежният силует на госпожица Мори започва да трепери като лист. Всъщност той я изнасилваше, отдаваше се на най-долните си инстинкти в присъствието на четирийсет човека, добавяйки към удоволствието си насладата от ексхибиционизма.
Това обяснение сигурно беше вярно, защото с очите си видях как тялото на Фубуки омекна. А тя не беше никак крехка, бе истински паметник на гордостта и щом физиката й се предаваше по този начин, значи наистина бе жертва на сексуална атака. Краката й се подгънаха като на отмаляла любовница и тя се свлече на стола.
Ако бях симултанна преводачка на речта на господин Омоши, ето какво щях да преведа:
— Да, аз тежа сто и петдесет кила, а ти петдесет, двамата тежим двеста кила и това ме възбужда. Тлъстината ми пречи на движенията, ще ми бъде трудно да ти доставя удоволствие, но пък с масата си мога да те съборя, да те премажа, обожавам това, особено в присъствието на всички тези кретени. Обожавам да гледам как страда гордостта ти, като знаеш, че нямаш право да се отбраняваш, обожавам да изнасилвам по този начин!
Трябва да не съм била единствената, която чувстваше така нещата, защото колегите ми наоколо бяха в плен на дълбоко неудобство. Доколкото им бе възможно, те отвръщаха очи и криеха срама си зад папките или зад екраните на компютрите.
Сега Фубуки седеше, превита на две на стола си, лактите й бяха облегнати на бюрото, а ръцете й поддържаха челото й. Словесната картечница на вицепрезидента разтърсваше гърба й на равни интервали.
За щастие не направих глупостта да постъпя така, както би било редно в подобна ситуация, а именно, да се намеся. Без съмнение това би утежнило съдбата на жертвата, да не говорим за моята. Не мога да кажа обаче, че бях горда от мъдрата си въздържаност. Почтеното поведение обикновено изглежда глупаво. Но не е ли по-добре да се държиш като глупак, отколкото да се опозориш? И до днес все още се изчервявам при мисълта, че предпочетох разума пред достойнството. Някой следваше да се намеси и тъй като никой друг не би поел този риск, трябваше да се жертвам аз.
Разбира се, Фубуки нямаше никога да ми го прости, но щеше да сгреши — какво по-страшно от това да присъстваме на подобен унизителен спектакъл, без да реагираме, какво по-страшно от абсолютното ни покорство пред висшестоящите?
Трябваше да засека времето на господин Омоши. Минутите течаха, а крясъците му не само не стихваха, ами придобиваха все по-голяма сила. Което потвърждаваше, ако изобщо бе необходимо, хормоналната природа на сцената — така както любовникът се самовъзпламенява от собствения си сексуален бяс, така и вицепрезидентът ставаше все по-брутален, а виковете му излъчваха енергия, чието физическо въздействие направо поваляше нещастницата.
Към края се случи нещо напълно обезоръжаващо. Както сигурно става при изнасилване, Фубуки се превърна в малко момиченце. С тъничък детски глас — дали само аз го чух? — тя на два пъти изстена:
— Окоруна. Окоруна.
На езика на дете, което се обръща към сърдития си баща, това означаваше:
— Не ми се карай. Не ми се карай.
Смешна молба — все едно някоя вече наполовина изядена газела да проси милост от заръфалия я хищен звяр. И главно — скандално несъобразяване с догмата на подчинението, която изключва правото на защита. Господин Омоши като че ли леко се смути от този непознат глас, което обаче не му попречи да се разврещи още повече. Нищо чудно детинското поведение на Фубуки да го възбуждаше допълнително.
Измина цяла вечност, преди чудовището да си тръгне. Може би се бе уморило от садистичните си игри или пък тонизиращото упражнение му бе отворило апетита за двоен сандвич с риба и майонеза.
В счетоводния отдел настана мъртва тишина. С изключение на мен никой не се осмеляваше да погледне
