Благословен да е господин Тенши. Впрочем, като бойкотираха тоалетните на четирийсет и четвъртия етаж, служителите си отмъщаваха и на „Юмимото“ — докато чакаха асансьора за четирийсет и третия, те губеха време, през което биха могли да служат на компанията. В Япония това се нарича саботаж и е толкова тежко престъпление, че японците употребяват френската дума — трябва наистина да си чужденец, та да измислиш подобна подлост.
Тази солидарност стопли сърцето ми и пробуди филоложките ми страсти — думата „бойкот“ идва от фамилното име на един ирландски собственик и нищо чудно етимологията й да препраща към някой boy. И действително в стачката, организирана в моя чест, участваха само „момчета“.
За сметка на това до girlcott не се стигна. Единственото момиче на етажа, Фубуки, не обяви стачка. Напротив, тя посещаваше тоалетните по-редовно и настървено от всякога. Дори започна да си мие зъбите по два пъти на ден, такова благотворно влияние оказваше омразата върху хигиената на устната й кухина. Бясна от това, че не напуснах, тя използваше всеки повод, за да се гаври с мен.
Поведението й ме забавляваше. Тя си мислеше, че ме притеснява, а аз бях очарована от възможността да се възхищавам на буреносната й красота в нашия общ будоар. Защото нямаше по-интимен будоар от тоалетните на четирийсет и четвъртия етаж. Щом вратата се отвореше, знаех, че това е Фубуки, нали другите три служителки бяха на четирийсет и третия. Като в драма на Расин две трагични героини се срещаха по няколко пъти на ден и дописваха нови епизоди към драмата на развихрилите се страсти.
Постепенно отказът на колегите ми да посещават тоалетните на четирийсет и четвъртия етаж ставаше все по-очевиден. Никой не стъпваше на работното ми място, ако не се смятат двама-трима недоразбрали и разбира се, вицепрезидентът. Предполагам, че именно той схвана какво става и предупреди началството.
Появи се обаче един деликатен проблем — колкото и да бяха тиранични, началниците нямаше как да заповядат на подчинените си да удовлетворяват нуждите си на собствения си етаж, а не на долния. В същото време обаче не можеха да си затварят очите пред явния саботаж. Значи трябваше да реагират. Но как?
Естествено, отговорността за позорната ситуация отново се стовари върху мен. Фубуки влетя в будоара и ми каза със страшен вид:
— Това не може повече да продължава така. Вие отново пречите на хората около вас.
— Какво съм направила?
— Знаете много добре.
— Кълна ви се, че не.
— Нима не сте забелязали, че господата вече не смеят да посещават тоалетните на четирийсет и четвъртия етаж? И че губят време да ходят по другите етажи? Вашето присъствие ги притеснява.
— Разбирам. Но както знаете, идеята не беше моя.
— Не ви е срам! Ако можехте да се държите с достойнство, нямаше да се случват такива неща.
Смръщих вежди.
— Какво общо има тук моето достойнство?
— Ако гледате и мъжете така, както гледате мен, неудобството им е напълно обяснимо.
Разсмях се.
— Успокойте се, изобщо не ги гледам.
— Тогава защо се притесняват?
— Нормално е женското присъствие да ги притеснява.
— И не сте си направили съответните изводи?
— Какви изводи?
— Просто да не присъствате!
Лицето ми грейна.
— Значи вече няма да работя в мъжките тоалетни? О, благодаря!
— Не съм казала такова нещо!
— Тогава нищо не разбирам.
— Ами, влезе ли някой, вие излизате. Изчаквате да си тръгне и се връщате.
— Добре. Обаче, когато съм в дамските тоалетни, не мога да знам дали в мъжките има някой. Освен ако…
— Какво?
Придадох си възможно най-глупавото изражение и казах с блажена усмивка:
— Имам една идея! Достатъчно ще бъде да се постави камера в мъжките тоалетни и един монитор в дамските. Така винаги ще знам какво е положението!
Фубуки съкрушено ме изгледа.
— Камера в мъжките тоалетни? Случва ли ви се понякога да мислите, преди да говорите?
— Но господата няма да знаят за това! — продължих наивно.
— Престанете! Ама че глупачка!
— Пак добре, че съм глупачка. Представяте ли си, ако бяхте дали тази работа на някой интелигентен човек!
— С какво право ми държите такъв тон?
— Какво рискувам? По-нисък пост не можете да ми дадете.
Тук прекалих. За момент помислих, че ще получи инфаркт. Прониза ме с поглед.
— Внимавайте! Не знаете какво може да ви се случи.
— Ами кажете ми го.
— Предупреждавам ви. И направете така, че да ви няма в мъжките тоалетни, когато някой влиза.
След което си тръгна. Чудех се дали наистина ме заплашва, или блъфира.
Подчиних се на новото разпореждане не без известно облекчение, тъй като през двата месеца, прекарани на служба в мъжките тоалетни, бях имала незавидната привилегия да установя, че мъжкият представител на японската раса не е никак изискан. Колкото японката се ужасява и от най-малкия шум, който би могла да издаде, толкова на японеца му е все тая.
Макар сега да влизах по-рядко в тоалетните, виждах, че бойкотът продължава. Бог да поживи господин Тенши!
Истината е, че откакто ме назначиха в тоалетните на четирийсет и четвъртия етаж, ходенето по нужда се бе превърнало в политически акт.
Служителят, който все още ги посещаваше, сякаш казваше: „Подчинявам се безусловно на началството и не ми пука, че унижават чужденците. Всъщност за тях няма място в «Юмимото»“.
Служителят пък, който не ги посещаваше, изразяваше друго мнение: „Независимо от това, че уважавам началниците си, не мога да се отнасям безкритично към някои от решенията им. А и смятам, че чужденците биха били по-полезни на «Юмимото», ако им се поверяват отговорни постове.“
Мисля, че никога и никъде клозетите не са били театър на идеологически дебати от такъв мащаб.
В живота на всеки човек има един болезнен момент, който разделя битието на „преди“ и „след“. Споменът за него, даже когато е бегъл, не престава да буди ирационален, животински и неизлечим страх.
Дамските тоалетни бяха прекрасно място, тъй като една от стените им бе остъклена. Този огромен прозорец играеше важна роля в новото ми съществуване — прекарвах цели часове права, с чело, опряно на стъклото, и си представях, че се хвърлям в празното. Виждах как тялото ми полита надолу и се отдавах на този летеж до пълно замайване. Затова твърдя, че на работното си място не съм скучала нито минута.
Един ден, тъкмо се упражнявах в хвърчене, когато ненадейно ме сполетя нова драма. Чух вратата зад мен да се отваря. Можеше да бъде само Фубуки, но това не беше бързият и ясен звук, който издаваше бравата под натиска на нейната ръка. Сега като че ли някой направо се опитваше да издъни вратата. Пък и стъпките не бяха като на Фубуки, а като на йети в период на размножаване.
Всичко стана толкова бързо, че едва имах време да се обърна, за да видя връхлитащата върху ми маса на вицепрезидента.
Микросекунда изумление („Господи! Мъж — доколкото тлъстакът изобщо беше мъж — в дамските
