жертвата. В продължение на няколко минути Фубуки нямаше сили да помръдне. После стана и излезе, без да каже нито дума.
Знаех със сигурност къде е отишла — къде отиват изнасилените жени? Там, където тече вода, където може да се повръща, където има колкото се може по-малко хора. В офисите на „Юмимото“ на тези изисквания отговаряше тоалетната.
Там именно направих поредния си гаф.
Без много да му мисля, реших, че трябва да отида да я успокоя. Напразно си припомнях как ме бе унижавала и оскърбявала — абсурдното ми състрадание взе връх. Наистина абсурдно — ако трябваше да действам в разрез със здравия разум, по-добре да бях защитила Фубуки от господин Омоши. Поне щеше да е проява на смелост. А аз направих нещо мило и глупаво.
Изтичах в тоалетната. Тя плачеше пред мивката. Мисля, че не ме видя да влизам. Затова пък ме чу да казвам:
— Фубуки, съжалявам! От все сърце съм с вас.
Вече се приближавах към нея с протегната утешителна ръка, когато тя вдигна към мен помрачен от гняв поглед. И изсъска с неузнаваем от патологична ярост глас:
— Как се осмелявате? Как се осмелявате? Трябва да е било ден, в който не съм блестяла с особена интелигентност, защото захванах да й обяснявам.
— Не исках да ви досаждам. Исках само да ви изразя приятелските си чувства…
Разтреперана от омраза, тя отблъсна ръката ми и изкрещя:
— Бихте ли млъкнали? Бихте ли се махнали?
Очевидно не бих, защото продължавах да стоя като истукан.
Тя тръгна към мен. В дясното й око гореше Хирошима, в лявото — Нагазаки. Сигурна съм: ако тогава имаше право да ме убие, Фубуки нямаше да се поколебае.
Накрая все пак разбрах какво се искаше от мен — да изчезна от полезрението й. Прекарах остатъка от деня в имитация на някаква минимална дейност, опитвайки се да анализирам глупостта си, а тя ми даваше широко поле за размисъл.
Фубуки бе подложена на тежко унижение в присъствието на колегите си. Единственото, което можеше да скрие от нас, последният бастион на честта й, това бяха сълзите.
А аз се бях изхитрила да я сваря как ридае. Да я принудя да изконсумира срама си до дъно. Тя никога не би допуснала, не би повярвала, не би приела, че поведението ми е израз на доброта, макар и несръчна.
Час по-късно жертвата отново седеше на бюрото си. Никой не я погледна. Тя се взря в мен — от сухите й очи струеше омраза.
После се залови за работа, сякаш нищо не е било, и ме остави да гадая каква ще бъде присъдата й.
Защото според нея поведението ми явно заслужаваше най-строго наказание. Тя знаеше, че се бе отнасяла зле с мен, и не се съмняваше, че съм искала да й отмъстя. Че съм се опитвала да й го върна тъпкано, когато съм я гледала как плаче в тоалетната.
Така ми се щеше да й кажа, че греши, да й обясня: „Добре, глупаво и нетактично беше от моя страна, но кълна ви се, че нямах друга подбуда освен добрата стара и тъпа човещина. Доскоро ви се сърдех, вярно е, но когато ви видях така жестоко унизена, единственото, което изпитах, беше най-обикновено състрадание. Нима можете да допуснете, вие, с вашия остър ум, че има човек в това предприятие, не, на тази планета, който да ви уважава, да ви се възхищава, да е подвластен на чара ви повече от мен?“ Как ли щеше да реагира, ако й бях казала това?
На другия ден Фубуки ме посрещна с лице, на което бе изписано олимпийско спокойствие. „Съвзела се е“, помислих си.
Съобщи ми с равен глас:
— Имам нова работа за вас. Последвайте ме.
Излязохме от залата. Започнах да се безпокоя — явно новото ми работно място не беше в счетоводния отдел. Какво ли значеше това? Къде ме беше повела Фубуки?
Тревогата ми се усили, когато поехме към тоалетните. „Не е възможно“, помислих си. Най-вероятно в последния момент ще свием наляво или надясно, за да отидем в някой офис.
Не беше нито ляво, нито дясно на борд, ами пълен напред и право в тоалетните.
„Сигурно иска да си поговорим на спокойствие за вчерашния случай“, казах си.
Обаче не. Фубуки ми заяви невъзмутимо:
— Ето новата ви работа.
И със сигурни професионални жестове ми показа какво щях да правя отсега нататък. А именно, да подменям кърпите за ръце със „сухи и чисти“ и да зареждам кабинките с тоалетна хартия — за тази цел ми бе връчен ключа на един килер, в който гореспоменатите съкровища се пазеха от попълзновенията на служителите от компанията „Юмимото“.
Като гвоздей на спектакъла красивото създание деликатно обхвана с пръсти четката за тоалетна чиния, за да ми покаже как да я ползвам. Да не би да си мислеше, че не знам? Във всеки случай никога не бих могла да си представя тази богиня да държи вместо скиптър подобно оръдие на труда. И още по-малко да ми го връчва.
Слисано попитах:
— Кого ще заместя?
— Никого. Чистачките работят вечер.
— Да не би да са напуснали?
— Не. Просто вечерната им работа не е достатъчна, както сигурно сте забелязали. Нерядко през деня се случва да няма чисти кърпи или да липсва тоалетна хартия, или пък тоалетните да са замърсени, което е много неприятно, особено като се има предвид, че приемаме външни хора.
Запитах се защо ли пък за външния човек да е по-неприятно да вижда мръсни тоалетни, отколкото за вътрешния. Не ми остана време да намеря отговор на този въпрос на етикета, тъй като Фубуки с мека усмивка заключи:
— Отсега нататък благодарение на вас няма да имаме подобни проблеми.
След което си тръгна. Останах сама на мястото на новото си назначение. Толкова бях втрещена, че не можех да помръдна. Само ръцете ми се полюляваха. После вратата се отвори и Фубуки отново се появи. Като в театрална пиеса тя се връщаше, за да ми каже най-приятното.
— За малко да забравя — от само себе си се разбира, че ще обслужвате и мъжките тоалетни.
Да обобщим. Като дете мечтаех да стана Господ. Много бързо разбрах, че искам прекалено, и добавих малко светена вода към комката: реших да бъда Христос. После си дадох сметка, че и тази амбиция е неосъществима, и се съгласих, когато порасна, да приема ролята на мъченица.
Пораснах и сведох мегаломанията си до желанието да работя като преводачка в японска фирма. Уви, и това беше много за мен, та слязох още едно стъпало по-ниско и станах „счетоводител“. Нямаше сила обаче, която да спре главозамайващото ми социално сгромолясване. Преместиха ме на ново място, където не правех нищо. Само че — трябваше и сама да се сетя — да не правя нищо, пак беше прекалено много за мен. Така дойде последното ми назначение — чистачка на кенефи.
Има нещо вълнуващо в това неумолимо пътуване от небесните селения към тоалетните. За певицата, която преминава без усилие от сопрано в контраалт, казват, че има голям диапазон. Позволявам си да отбележа невероятния диапазон на моите дарби, който се простираше от Господ Бог до госпожа Пиш.
Щом шокът попремина, бях обхваната от странно чувство на облекчение. Чистенето на зацапани тоалетни чинии ми даваше едно страхотно предимство: вече нямаше от какво да се страхувам — по-ниско не можех да падна.
В главата на Фубуки нещата най-вероятно стояха така: „Ще ме преследваш в тоалетните, а? Много добре, стой си там.“
Стоях си.
Предполагам, че всеки друг на мое място би напуснал. Всеки друг освен японецът. Давайки ми тази работа, моята началничка всъщност ме принуждаваше да напусна. Което би означавало да се опозоря напълно. А в очите на японеца миенето на кенефите не беше достойно за кой знае какво уважение, но не беше и позорно.
