Реших да избера по-малкото зло. Бях подписала едногодишен договор, който изтичаше на 7 януари 1991 г. Беше юни, можех да издържа. Щях да действам като японка.
В това отношение и аз играех по правилата — за чужденеца, който иска да живее в Япония, е въпрос на чест да спазва имперските обичаи. Забележително е, че това ни най-малко не важи за живеещите в чужбина японци. Те винаги се шокират, когато някой не се съобразява с нравите им, но без да им мигне окото нарушават чуждите норми.
Давах си сметка за тази несправедливост и въпреки това не й се противопоставях. Най-неразбираемите човешки постъпки често се дължат на някое упорито младежко заслепение — когато бях дете, красотата на моята японска вселена така ме бе запленила, че още черпех от тогавашните си чувства. Сега бях попаднала в една ужасяваща система, отричаща всичко, което бях обичала. Защо тогава проявявах лоялност към ценности, в които вече не вярвах?
Не се опозорих. В продължение на седем месеца чистих тоалетните на компанията „Юмимото“.
Та значи започнах нов живот. Колкото и да е странно, нямах усещането, че съм стигнала до дъното. Сегашният ми занаят далеч не беше толкова безумен, колкото работата ми в счетоводството и по-специално проверката на отчетите от командировките. Ако трябваше да избирам между целодневното изтръгване на шизофренични цифри от калкулатора и целодневното зареждане на кабинки с тоалетна хартия, не бих се колебала нито миг.
На новия си пост не се чувствах безпомощна като преди. Затормозеният ми мозък разбираше поставените му задачи. Вече не се налагаше да изчислявам цената на хотелската стая по курса на немската марка към йената от 19 март, да сравнявам резултата си с този на господин командирования и да се питам защо той получава 23 254, а аз 499 212.
Трябваше просто да превръщам мръсотията в чистота и липсата на тоалетна хартия в наличие на тоалетна хартия.
Санитарната хигиена върви ръка за ръка с хигиената на духа. На тези, които смятат, че е недостойно да се подчиниш на такова отвратително разпореждане, ще кажа следното: през тези седем месеца нито за миг не се почувствах унизена.
От момента, в който получих невероятното си назначение, навлязох в друго измерение на съществуването — комичното. Предполагам, че попаднах там благодарение на рефлекса ми за самосъхранение — за да понеса следващите седем месеца, трябваше да сменя ценностната система, на която се бях опирала.
Вследствие на спасителната намеса на имунните ми способности вътрешният поврат се извърши незабавно. Всичко в главата ми се преобърна: мръсното стана чисто, срамното — славно, мъчителят — жертва, а гнусното — комично.
Държа на последната дума: в тоалетните на „Юмимото“ прекарах най-смешните моменти в живота си, а не е да не съм имала такива и преди. Още рано сутринта, когато метрото ме отнасяше към работното ми място, ме напушваше смях, като си представях какво ме чака. А през деня, докато свещенодействах в покоите си, трябваше да се боря с внезапни пристъпи на кикот.
В „Юмимото“ работеха около стотина мъже и пет жени, от които само Фубуки заемаше отговорен пост. Останалите три служителки се трудеха на другите етажи. И тъй като ми бе поверен само четирийсет и четвъртият етаж, дамските тоалетни бяха, така да се каже, запазени единствено за госпожица Мори и моя милост.
В скоби казано, географското ограничение на дейността ми до четирийсет и четвъртия етаж доказваше, ако изобщо имаше нужда от доказателства, че това, което вършех, бе напълно безсмислено. Не виждах защо на четирийсет и четвъртия етаж мръсотията би притеснявала посетителите повече, отколкото на четирийсет и третия или на четирийсет и петия.
Не изтъкнах този аргумент. Ако го бях направила, несъмнено щяха да ми отговорят: „Напълно вярно. От утре поемате и другите етажи.“ Четирийсет и четвъртият напълно задоволяваше амбициите ми.
Преобръщането на ценностите не беше плод на въображението ми. Фубуки, която очевидно бе разчитала, че ще напусна, се почувства унизена. Бях й изиграла лош номер, приемайки новата си длъжност. Моят позор се обръщаше срещу нея.
Естествено, тя никога не облече в думи поражението си, но доказателства не липсваха.
Случи се например така, че в мъжките тоалетни се сблъсках лично с господин Ханеда. Срещата направи и на двама ни дълбоко впечатление — на мен, защото не си представях Господ на такова място, на него, защото явно не беше в течение на издигането ми.
Господин Ханеда се усмихна — очевидно си спомни за пословичната ми непохватност и реши, че СЪМ объркала тоалетните. Обаче престана да се усмихва, когато ме видя да сменям кърпите. Тогава разбра и повече не се осмели да ме погледне. Изглеждаше много смутен.
Не очаквах този епизод да промени съдбата ми. Господин Ханеда беше прекалено добър президент, за да отмени разпорежданията на някой от подчинените си, още повече, че ставаше дума за единствената жена на важен пост във фирмата. Имам обаче основания да мисля, че Фубуки е била принудена да му даде някои обяснения.
На следващия ден тя дойде в дамските тоалетни и ми каза с премерен глас:
— Ако имате да се оплачете от нещо, обръщайте се към мен.
— Не съм се оплаквала на никого.
— Много добре разбирате какво искам да кажа.
Не разбирах чак толкова добре. Какво ли е трябвало да направя, за да не изглежда, че се оплаквам. Да избягам бързо от мъжките тоалетни, все едно съм ги объркала с дамските?
Както и да е, хареса ми начинът, по който шефката ми се беше изразила: „Ако имате да се оплачете от нещо…“ Особено ми се понрави частицата „ако“. Можеше значи да се предполага, че нямам от какво да се оплача.
В йерархията имаше още двама души, които биха могли да променят положението ми — господин Омоши и господин Сайто.
От само себе си се разбира, че вицепрезидентът не се тревожеше за съдбата ми. Напротив, той бе възхитен от новата ми дейност и щом ме видеше в тоалетните, весело подхвърляше:
— Хубаво е човек да има работа, а?
Казваше го без всякаква ирония. Най-вероятно смяташе, че в новото си занимание съм открила удовлетворението, което само добре свършената работа може да донесе. Приемаше като положително събитие факта, че негодно за нищо същество като мен е намерило мястото си в обществото. А и сигурно е изпитвал облекчение, че вече не се налага да ми плаща, за да не върша нищо.
Ако някой му кажеше, че тази дейност е унизителна за мен, той щеше да възкликне:
— Откъде-накъде? Да не би да е под достойнството й? Тя трябва да е щастлива, че изобщо работи за нас.
С господин Сайто нещата стояха другояче. Той изглеждаше дълбоко притеснен от цялата история. Бях забелязала обаче, че го е страх до смърт от Фубуки — тя излъчваше четирийсет пъти повече сила и власт от него. Така че за нищо на света не би й се противопоставил.
Когато ме срещнеше в тоалетните, слабоватото му лице нервно потръпваше, Фубуки беше права — господин Сайто бе добър човек. Добър, но плашлив.
Най-неприятна бе срещата ми със симпатичния господин Тенши. Един ден той влезе в тоалетните, видя ме и застина. Когато изненадата му попремина, физиономията му стана оранжева. Успя да прошепне:
— Амели-сан…
Но не продължи — разбра, че няма какво да каже. И направи нещо учудващо — изхвърча навън, без да свърши нищо от онова, за което бе предвидено работното ми място.
Не знам дали вече не му трябваше тоалетна, или реши да отиде на друг етаж, но мисля, че господин Тенши отново успя да вземе най-благородното решение — той показа неодобрението си към отредената ми съдба, като бойкотира тоалетните на четирийсет и четвъртия етаж. Повече никога не го видях. А колкото и да приличаше на ангел, все пак не беше нематериален.
Бързо разбрах, че беше разпространил благата вест, тъй като нито един служител от отдел „Млечни продукти“ повече не посети леговището ми. Постепенно явлението обхвана и другите отдели и мъжките тоалетни съвсем се обезлюдиха.
