хората са мъртви, къщите сринати, само тоалетните чинии гордо се възправят в небето, кацнали върху щръкналите канализационни тръби. Когато Апокалипсисът настъпи, от градовете ще остане гора от клозети. Приятната стая, в която спиш, хората, които обичаш, не са нищо друго, освен компенсаторни творения на духа ти. Типично е за клетниците, принудени да упражняват жалък занаят, да си измислят това, което Ницше нарича «заден свят» — земен или небесен рай, в който вярват, за да могат да понесат гадния си живот. Колкото по-противна е работата им, толкова по-прекрасен е въображаемият им рай. Повярвай ми: няма нищо друго освен тоалетните на четирийсет и четвъртия етаж. Всичко е тук и сега.“
После се приближавах до прозореца, проследявах с поглед единайсетте спирки на метрото и се взирах в края на маршрута — там нямаше и не можеше да има никаква къща. „Както виждаш, този спокоен дом е плод на въображението ти“. Не ми оставаше друго, освен да опра чело в стъклото и да се хвърля през прозореца. Аз съм единственият човек в света, на когото се е случвало това чудо — да си спасява живота, като се хвърля през прозореца.
Сигурно и до днес градът е осеян с парчета от тялото ми.
Месеците минаваха. С всеки изминал ден времето ставаше все по-безплътно. Не бях в състояние да определя дали върви бързо или бавно. Паметта ми заработи на принципа на клозетното казанче. Дръпвах верижката вечер и въображаемата вода заличаваше последните следи от деня.
Ритуално почистване, което не променяше нищо, тъй като на другата сутрин мръсотията си беше пак там, в чинията на мозъка ми.
Както простосмъртните отдавна са забелязали, тоалетните са идеално място за размисъл. Откакто станах кармелитка, и аз се захванах да разсъждавам. И открих една велика истина — в Япония животът — това е предприятието.
Вярно е, че тази истина е изложена в много икономически изследвания, посветени на тази страна. Но между това да прочетеш една фраза и да я изживееш разликата е от небето до земята. Вникнах в значението й, докато бях в „Юмимото“.
Участта ми не беше по-лоша от тази на японските служители. Бе само по-унизителна. Което не ми даваше основание да завиждам на положението на колегите — то бе също толкова окаяно.
Счетоводителите, които прекарваха по десет часа на ден в преписване на цифри, бяха според мен принесени в жертва на лишено от величие и тайнственост божество. Малките хора от време оно посвещават живота си на реалности, които не разбират. Но докато някога са могли да предположат, че за сбърканото им съществуване има някаква мистична причина, то сега вече не си правят илюзии. Животът им не служи за нищо. Известно е, че Япония е страната с най-много самоубийства. Аз лично съм учудена, че не са много повече.
Какво очаква извън предприятието счетоводителите с промити от цифрите мозъци? Задължителната бира със също толкова затъпели колеги, часовете, прекарани в претъпканото метро, задрямалата съпруга, изморените деца, сънят, който ви всмуква, както каналът засмуква водата, редките отпуски, чийто начин на употреба ви е неизвестен — има ли във всичко това нещо, което заслужава да се нарече живот?
Най-невероятното е, че светът смята тези хора за привилегировани.
Дойде декември — месецът на моята оставка. Думата би могла да ви учуди, тъй като договорът ми изтичаше и нямаше нужда да си подавам оставката. Но всъщност не беше така. Не можех просто да изчакам вечерта на 7 януари и да стисна няколко ръце за довиждане. В една страна, в която доскоро, със или без договор, работодателят ви назначаваше завинаги, човек не може да напусне, без да спази протокола.
За да бъде всичко според традицията, трябваше да си подам оставката на всяко йерархично ниво, тоест четири пъти, започвайки от основата на пирамидата: първо Фубуки, после господин Сайто, след това господин Омоши и накрая господин Ханеда.
Подготвях се да свърша всичко това, като, разбира се, съблюдавах най-важното правило — да не се оплаквам.
Бях получила един бащински съвет — за да не навредя на добрите отношения между Белгия и Страната на изгряващото слънце, не биваше дори да намеквам, че някой японец се е държал зле с мен. Мотивите ми за оставка — бях длъжна да обясня защо напускам една толкова изгодна за мен работа — трябваше да бъдат изложени в първо лице единствено число.
По силата на тази логика не ми оставаше друг избор, освен да се призная за виновна. Щях отново да стана за смях, но по-важното бе, че щях да дам на служителите на „Юмимото“ възможността да не се посрамят и да ми кажат: „Не говорете така лошо за себе си, вие сте чудесен човек“.
Поисках среща с моята шефка. Тя ми определи час към края на деня в един празен офис. Докато отивах натам, някакъв демон шушукаше в ухото ми: „Кажи й, че като госпожа Пиш ще можеш да печелиш повече на друго място“. Трудно ми беше да му затворя устата и когато седнах на стола срещу красавицата, за малко да се изкикотя.
Точно този момент избра демонът, за да ми подскаже следната идея: „Кажи й, че ще останеш само ако сложат в кенефите една паничка и определят такса от 50 йени.“
Прехапах устни, за да не се разсмея. Усилието беше толкова голямо, че не можех да говоря.
Фубуки въздъхна.
— Е? Имате нещо да ми кажете ли?
За да прикрия устата си, наведох глава и така добих крайно смирен вид, от който шефката трябва да е останала доволна.
— Наближава краят на моя договор и исках да ви съобщя, че за голямо мое съжаление няма да мога да го продължа.
Гласът ми бе покорен и плах като на типична подчинена.
— Така ли? И защо? — попита ме тя сухо.
Забележителен въпрос! Значи не само аз играех комедия. Подадох й следната карикатурна реплика:
— Компанията „Юмимото“ ми предостави значителни и многобройни възможности да докажа на какво съм способна. Вечно ще й бъда благодарна за това. Уви, не бях на висотата на оказаната ми чест.
Нещата ми изглеждаха толкова комични, че се наложи отново да прехапя устни и да замълча. Фубуки обаче не намираше нищо смешно в ситуацията, защото каза:
— Така е. Според вас защо не бяхте на висота?
Не се въздържах и вдигнах глава, за да я погледна изумено: нима ме пита защо не съм била на висотата на фирмените кенефи? Толкова непомерно ли е желанието й да ме унижи? И ако е така, какво всъщност изпитва към мен?
Впила очи в нейните, за да не изпусна реакцията й, произнесох следната чудовищна фраза:
— Защото не ми достигнаха интелектуалните способности.
Исках да знам не толкова какви интелектуални способности са необходими, за да се измие зацапаната тоалетна чиния, колкото дали това гротескно доказателство за покорство ще хареса на мъчителката ми.
Лицето й на добре възпитана японка остана неподвижно и безизразно и трябваше да я гледам едва ли не под лупа, за да забележа лекото стискане на челюстите, предизвикано от моя отговор. Тя ликуваше.
Вече нищо не можеше да препречи пътя на удоволствието, по който бе поела, Фубуки продължи:
— И аз така мисля. В какво според вас се крие причината за тази интелектуална недостатъчност?
Отговорът дойде от само себе си. Забавлявах се лудо.
— В превъзходството на японския мозък над европейския.
Очарована от това, че се покорявах на желанията й, Фубуки прояви известно чувство за справедливост.
— Сигурно има нещо такова, но не трябва да се преувеличават недостатъците на средния европейски мозък. Не мислите ли, че причината е преди всичко във вашия собствен мозък?
— Положително.
— В началото мислех, че искате да саботирате компанията. Закълнете се, че не сте се престрували нарочно на глупава.
— Заклевам се.
— Съзнавате ли своя недъг?
— Да. Компанията „Юмимото“ ми помогна да го забележа.
