— Табете. Тоест: „Яжте“.
Отказах. Крясък:
— Таберу!
Сиреч: „Плюскай!“ Отказах.
Гневно избухване:
— Хей, докато не ви изтече договорът, трябва да се подчинявате!
— Какво значение има дали ще ям, или не?
— Нахалница! Не е ваша работа да ми задавате въпроси! Изпълнявайте заповедите ми!
— Че какво ще ми направите, ако не ги изпълня? Ще ме изхвърлите? Само това чакам.
В следващия миг разбрах, че съм прекалила. Ако се съдеше по изражението на господин Омоши, японско-белгийските отношения бяха сериозно застрашени.
Инфарктът изглеждаше неизбежен. Реших да помоля за милост.
— Извинете ме.
Той намери достатъчно сили, за да изреве:
— Плюскай!
Това ми беше наказанието. Кой би допуснал, че поглъщането на парче зелен шоколад може да се превърне в акт на международната политика?
Протегнах ръка с мисълта, че в райската градина сигурно се е случило точно това — Ева изобщо не е искала да отхапе от ябълката, но една дебела змия, обзета от внезапен и необясним садизъм, я е принудила да го стори.
Отчупих малко зеленикаво парче и го поднесох към устата си. Отблъскваше ме главно цветът. Сдъвках парчето и за мой голям срам установих, че хич не беше лошо.
— Чудно е — признах неохотно.
— Ха-ха! Хубав е марсианският шоколад, а? — Вицепрезидентът тържествуваше. Японско-белгийските отношения бяха спасени.
Когато преглътнах взривоопасното парче, подхванах старата си песен:
— Компанията „Юмимото“ ми предостави многобройни възможности да покажа на какво съм способна и ще й бъда вечно благодарна за това. За нещастие не бях на висотата на оказаната ми чест.
Господин Омоши се изненада, тъй като напълно бе забравил за какво съм дошла, после отново избухна в смях.
Наивно си бях представяла, че като се самоунижавам, за да им спася репутацията, като се самообвинявам, за да им спестя всеки упрек, ще предизвикам учтиви възражения от рода на: „Но моля ви се, вие бяхте на висота!“
А ето че за трети път приемаха тирадата ми благосклонно, Фубуки не само не оспори недостатъците ми, но и ми даде да разбера, че случаят ми е далеч по-тежък. Макар и притеснен от неволите ми, господин Сайто също не постави под съмнение самокритичната ми оценка. Що се отнася до вицепрезидента, той прие твърденията ми с най-ентусиазирано веселие.
Това ми припомни думите на Андре Малро: „Не говорете прекалено лошо за себе си, ще вземат да ви повярват“.
Халата извади кърпичка от джоба си, избърса сълзите си и за голяма моя изненада се изсекна, което в Япония се смята за върха на простащината. Нима бях паднала толкова ниско, че можеха най-безсрамно да си духат носа пред мен?
После господин Омоши въздъхна.
— Амели-сан!
И не добави нищо. Реших, че за него въпросът е приключил. Станах, поздравих го и си тръгнах, без да се обръщам.
Остана ми само Господ.
Пред него се държах като истинска японка, връчваща оставката си на своя президент. Смущението ми беше искрено и се изразяваше в плаха усмивка и приглушено хълцане.
Господин Ханеда ме прие извънредно любезно в огромния си светъл кабинет.
— Наближава краят на моя договор и исках да ви кажа, че за голямо мое съжаление няма да мога да го продължа.
— Естествено. Разбирам ви.
За първи път някой проявяваше човешко отношение към решението ми.
— Компанията „Юмимото“ ми предостави многобройни възможности да покажа на какво съм способна. Ще й бъда вечно благодарна за това. Уви, не бях на висотата на оказаната ми чест. Той реагира веднага.
— Това не е вярно и вие го знаете. Работата ви с господин Тенши показа, че имате отлични качества в подходящи за вас области.
Най-после!
Той добави с въздишка:
— Нямахте късмет, дойдохте в лош момент. Разбирам решението ви да напуснете, но знайте, че ако някой ден промените мнението си, ще бъдете добре дошла при нас. Сигурно не съм единственият, на когото ще липсвате.
Тук грешеше, но въпреки това ме развълнува дълбоко. Говореше с такава убедителна доброта, че почти ми домъчня, задето напускам.
Нова година — три дни ритуална и задължителна почивка. Подобно бездействие е истинска травма за японците.
В продължение на три дни и три нощи е забранено даже да се готви. Ядат се студени храни, приготвени предварително и съхранявани в прекрасни лакирани кутии.
В празничното меню винаги има омоши — оризови сладки, за които преди умирах, но които сега по омонимични причини не можех да преглътна.
Когато поднасях омоши към устата си, очаквах да чуя рев: „Амели-сан!“ — и да последва мазен кикот.
Оставаха ми още три дни работа. Целият свят бе вперил очи в Кувейт и мислеше само за датата 15 януари.
Аз пък бях вперила очи в огромния прозорец на тоалетните и мислех само за датата 7 януари — тогава изтичаше моят ултиматум.
На 7 януари заранта не можех да повярвам, че денят наистина е дошъл — толкова го бях чакала. Струваше ми се, че съм прекарала в „Юмимото“ не по-малко от десет години.
В тоалетните на четирийсет и четвъртия етаж часовете течаха в атмосфера на религиозна вглъбеност — и най-дребните жестове извършвах с тържествено достойнство. Почти съжалявах, че няма да мога да проверя верни ли са думите на една стара кармелитка: „В Кармел най-трудни са първите трийсет години“.
Към 6 вечерта измих ръцете си и отидох да се сбогувам с няколкото колеги, които по различни поводи бяха показали, че ме смятат за човешко същество, Фубуки не влизаше в групата. Съжалявах за това, още повече, че не изпитвах никаква злоба към нея. Не й стиснах ръката само от самолюбие. По-късно си казах, че съм сгрешила — да предпочетеш гордостта си пред гледката на едно лице с изключителна красота си е чиста глупост.
В шест и половина се върнах за последен път в Кармел. Дамските тоалетни бяха пусти. Под грозното неоново осветление сърцето ми се сви — седем месеца от живота ми, не, от времето ми на тази планета, бяха преминали тук. Нямаше за какво да тъжа. И все пак на гърлото ми бе заседнала буца.
Инстинктивно тръгнах към прозореца. Залепих чело на стъклото и разбрах какво ще ми липсва — не всеки има шанса да наблюдава света от висотата на четирийсет и четвъртия етаж.
Прозорецът беше границата между ужасната светлина и прекрасния мрак, между тоалетните кабини и безкрая, между чистото и неизмиваемото, между клозетното казанче и небето. Докато съществуват прозорци, и най-незначителното човешко същество ще има дял от свободата.
За последен път се хвърлих през прозореца. Дълго наблюдавах как тялото ми пада надолу.
Когато се наситих, напуснах сградата на „Юмимото“. И повече не стъпих там.
