Лицето на началничката ми оставаше безстрастно, но по гласа й разбрах, че устата й пресъхва. Бях щастлива, че можех да й подаря този миг на сладострастие.
— Така че предприятието ви е направило голяма услуга.
— Вечно ще му бъда признателна.
Разговорът ни придобиваше сюрреалистичен характер, който страхотно ми допадаше, Фубуки беше на седмото небе и в това имаше нещо вълнуващо.
„Скъпа моя Снежна буря, след като мога с толкова малко усилия да ти доставя такава наслада, не спирай, нападай ме с твоите остри и твърди снежинки, с каменната си градушка, с тежките си буреносни облаци, съгласна съм да се изгубя в планината, над която се изсипва тяхната ярост, да подлагам лицето си на хилядите им мразовити плюнки, ах, колко е красива гледката на твоята жажда да надупчиш кожата ми с обиди, но патроните ти са халосни, скъпа моя Снежна буря, отказах да ми завържат очите, за да мога, докато ме екзекутират, да видя в погледа ти това, което чакам толкова отдавна — удоволствието.“
Помислих си, че вече се е заситила, защото ми зададе въпрос, който ми се стори чисто формален.
— Какво смятате да правите после?
Нямах намерение да й говоря за това, което пишех. Измъкнах се с един банален отговор.
— Бих могла да преподавам френски.
Шефката ми избухна в презрителен смях.
— Да преподавате! Вие! Смятате се за способна на това!
Проклета Снежна буря, никога не й се свършваха мунициите. Разбрах, че иска още. Затова нямаше да направя глупостта да й съобщя, че имам диплома на преподавател.
Наведох глава.
— Права сте. Все още не съм осъзнала напълно колко са ограничени възможностите ми.
— Очевидно. Чудя се каква ли професия бихте могли да упражнявате?
Трябваше да й помогна да достигне до върха на екстаза.
В древнояпонския имперски протокол е указано, че към Императора трябва да се обръщаме с „изумление и трепет“. Тази формула винаги ме е възхищавала. Тя ми напомня за японските филми, в които самураите се обръщат към своя шеф с глас, разтреперан от свръхчовешки респект.
Така че надянах маската на изумлението и започнах да треперя. Впих уплашен поглед в очите на младата жена и заекнах:
— Мислите ли, че ще ме вземат да събирам боклуците?
— Да! — каза тя с прекалено въодушевление и дълбоко въздъхна.
Бях успяла.
След това трябваше да представя оставката си на господин Сайто. Той също ми даде среща в един празен офис, но за разлика от Фубуки беше доста притеснен, когато седнах срещу него.
— Наближава краят на моя договор и исках да ви съобщя, че за голямо мое съжаление няма да мога да го продължа.
По лицето на господин Сайто пробягаха множество тикове. Тъй като не успях да отгатна какво означаваха те, изиграх номера си докрай.
— Компанията „Юмимото“ ми предостави многобройни възможности да покажа на какво съм способна и ще й бъда вечно благодарна. Уви, не бях на висотата на оказаната ми чест.
Хилавото телце на господин Сайто нервно потръпна.
— Амели-сан…
Очите му шареха по ъглите на стаята, като че ли там се намираха думите, които му трябваха. Стана ми жал за него.
— Сайто-сан?
— Аз… ние… много съжалявам. Не съм искал да се получи така.
Японец да се извинява искрено е нещо, което може да се случи веднъж на столетие. Бях ужасена, че господин Сайто се унижава заради мен. Още повече, че той не бе играл никаква роля в йерархическите ми понижения.
— Няма защо да съжалявате. Нещата се развиха по най-добрия възможен начин. Научих много от престоя си във фирмата.
Което си беше чиста истина.
— Имате ли някакви планове? — попита той със свръхнапрегната и мила усмивка.
— Не се безпокойте за мен, все ще намеря нещо.
Горкият господин Сайто! Трябваше аз да го успокоявам. Въпреки относително високия си професионален статут, той беше един от хилядите японци едновременно жертва и непохватен палач в система, която сигурно не харесваше, но от слабост и липса на въображение никога нямаше да осъди.
Дойде ред на господин Омоши. Умирах от страх при мисълта да се озова сама с него в кабинета му. Напразно. Вицепрезидентът беше в отлично настроение. Щом ме видя, той възкликна:
— Амели-сан!
Каза го по маниера на японците, които умеят да потвърждават съществуването ви само като произнесат името ви.
Говореше с пълна уста. По гласа му се опитах да отгатна какво яде. Трябва да беше нещо тестено, лепкаво, от онези неща, които полепват по зъбите и се налага дълго да ги чистиш с език. Не можах да позная какво е.
Подхванах вече добре наизустената си литания.
— Наближава краят на моя договор и исках да ви съобщя, че за голямо мое съжаление няма да мога да го продължа.
Бюрото ми пречеше да видя лакомството, което бе поставил на коленете си. А когато поднесе нова доза към устата си, дебелите му пръсти напълно я скриха от погледа ми. Ядосах се.
Дебелакът сигурно забеляза, че се интересувам от храната му, защото постави пакетчето на бюрото. За голяма моя изненада видях, че ставаше дума за бледозелен шоколад.
Погледнах вицепрезидента с недоумение и лек страх.
— Шоколад от планетата Марс?
Той се заля от смях и захълца конвулсивно.
— Касей но шокорето! Касей но шокорето!
Което значеше: „Шоколад от Марс! Шоколад от Марс!“
Намирах за доста странен начина, по който приемаше оставката ми. И се чувствах крайно неудобно от това набъкано с холестерол веселие. То опасно нарастваше и вече виждах да се задава смъртоносна сърдечна криза.
Как щях да обяснявам после на ръководството: „Бях дошла да си подам оставката. Това го уби“. Никой в „Юмимото“ нямаше да ми повярва — бях от тези служители, чието напускане не можеше да бъде нищо друго освен отлична новина.
Историята със зеления шоколад също нямаше да ми свърши работа. Не се умира току-така от парче шоколад, че дори да е с цвят на хлорофил. Много по-правдоподобна щеше да се окаже версията за убийство. Нямаше да ми липсват и мотиви.
Иначе казано, по-добре щеше да е господин Омоши да не пука точно сега, тъй като аз се явявах идеалният виновник.
Тъкмо се канех да запея втория куплет, за да прекъсна този тайфун от смях, когато дебелакът уточни:
— Това е бял шоколад със зелен пъпеш, специалитет от Хокайдо. Чуден е. Запазили са вкуса на японския пъпеш. Опитайте.
— Не, благодаря.
Обичах японския пъпеш, но комбинацията с бял шоколад наистина ме отблъскваше.
По неясни причини моят отказ разгневи вицепрезидента. Той поднови нареждането си, като го облече в учтива форма.
— Мешиагате кудасаи.
Ще рече: „Ако обичате, благоволете да хапнете“. Отказах.
Тогава започна да слиза по езиковите стъпала.
