— Да, докато оправяхте календарите и фотокопирахте правилника на клуба по голф.
— Но аз не бих могла да заема мястото й!
— Точно така. Тя не се е страхувала от това.
— Тогава защо ме е издала? Какво й е пречело това, че работя за вас?
— Госпожица Мори доста се измъчи, докато заеме сегашния си пост. Явно е сметнала за недопустимо вие да се издигнете само десет седмици след постъпването си в компанията.
— Направо не ми се вярва. Би било толкова подло от нейна страна.
— Всичко, което мога да ви кажа, е, че тя наистина се е измъчила през първите си години тук.
— И иска да ми се случи същото! Жалка история. Трябва да говоря с нея.
— Мислите ли?
— Разбира се. Как иначе могат да се уредят нещата?
— Преди малко, когато господин Омоши ни заливаше с обиди, вие се опитахте да му говорите. Успяхте ли да уредите нещата?
— Сигурно е, че ако не се разговаря, проблемите никога няма да бъдат решени.
— Още по-сигурно ми изглежда, че ако разговаряте, рискувате да усложните положението.
— Бъдете спокоен, няма да ви замесвам. Но трябва да говоря с Фубуки. Иначе ще се поболея.
Госпожица Мори прие предложението ме с любезно удивление. Заседателната зала беше свободна и ние се настанихме там.
Започнах с тих, спокоен глас.
— Мислех, че сме приятелки. Нищо не разбирам.
— Какво не разбирате?
— Нима ще отричате, че сте ме издали?
— Нямам какво да отричам. Спазих правилника.
— И правилникът е по-важен за вас от приятелството?
— Приятелство е силно казано. Да кажем по-скоро „добри отношения между колежки“.
Тя произнасяше тези ужасни фрази с любезно и простодушно спокойствие.
— Разбирам. Мислите ли, че отношенията ни ще останат добри след това, което направихте?
— Ако се извините, няма да бъда злопаметна.
— Признавам, че имате чувство за хумор, Фубуки.
— Това е невероятно. Държите се така, сякаш някой ви е засегнал, докато всъщност вие сте извършили груба грешка.
Имах неблагоразумието да й отвърна иронично.
— Чудна работа, мислех, че японците се различават от китайците.
Тя ме погледна с неразбиране. Продължих:
— Доносничеството не е чакало комунизма, за да се превърне в ценност за китайците. Китайците от Сингапур например насърчават децата си да предават другарчетата си. Мислех, че японците държат на честта.
Допуснах стратегическата грешка да я ядосам.
Тя се усмихна.
— Мислите ли, че можете да ми давате уроци по морал?
— Фубуки, защо според вас поисках да разговаряме?
— Не сте си давали сметка какво правите.
— Не допускате ли, че съм искала да си изгладим отношенията?
— И така да е, извинете се и ще ги изгладим.
Въздъхнах.
— Вие сте интелигентна и чувствителна жена. Защо се правите, че не разбирате?
— Не мислете, че сте толкова трудна за разбиране.
— Още по-добре. Значи разбирате негодуванието ми.
— Разбирам го, но не го одобрявам. Не вие, а аз имам причини да негодувам. Бяхте се устремили към повишение, на каквото нямахте никакво право.
— Да речем, че е така. Но какво ви засяга това? Моят шанс с нищо не би ви навредил.
— Аз съм на двайсет и девет години, а вие на двайсет и две. Заемам този пост от миналата година и съм се борила за него години наред. А вие си бяхте въобразили, че ще стигнете до подобен ранг за няколко седмици!
— Значи това било! Искате и аз да страдам. Не понасяте късмета на другите. Но това е детинско!
Тя се засмя презрително.
— А да си усложнявате още повече положението, както правите в момента, да не би да е признак за зрелост? Аз съм ви началничка. Мислите ли, че имате право да ми говорите така грубо?
— Да, вие сте ми началничка. Знам, че нямам никакви права. Но исках да сте наясно колко съм разочарована. Имах толкова високо мнение за вас.
Чух елегантния й смях.
— А аз не съм разочарована. Никога не съм имала добро мнение за вас.
На другата сутрин, когато пристигнах в „Юмимото“, госпожица Мори ме осведоми за новите ми задължения.
— Няма да се местите в друг отдел. Оставате тук, в счетоводството.
Стана ми смешно.
— Аз? Счетоводителка? А защо не и акробат?
— Счетоводителка е силно казано. Не смятам, че сте способна на такава работа — усмихна се тя снизходително.
После ми показа едно голямо чекмедже, пълно с фактури от последните седмици, и един шкаф, където бяха подредени папки с инициалите на единайсетте отдела на „Юмимото“.
— Работата ви е съвършено проста и следователно напълно във възможностите ви — обясни ми тя с наставнически тон. — Първо трябва да подредите фактурите по дати. След това ще определите коя за кой отдел е. Да вземем ето тази: 11 милиона за финландски ементал, виж ти, каква забавна случайност, тази фактура е за отдел „Млечни продукти“. Взимате папката МП и нанасяте в колоните датата, името на компанията, сумата. Когато приключите, прибирате фактурите в това чекмедже.
Признах, че не беше сложно, след което изразих учудването си.
— Не използвате ли компютри?
— Използваме. В края на месеца господин Унажи ще въведе в компютъра нанесените от вас данни — това ще му спести време.
През първите дни понякога се колебаех за кой отдел е дадена фактура. Питах Фубуки, която ми отговаряше с отегчена любезност.
— Реминг LTD какво е?
— Фирма за цветни метали. Отдел ЦМ.
— Гунцер GMBH?
— Производител на химически продукти. Отдел ХП.
Скоро научих всички компании и отделите, към които се водеха. Задачата ми се струваше все по-лесна. Вярно, че беше забележително скучна, но това не ми беше неприятно, тъй като ми позволяваше да мисля за друго. Докато описвах фактурите, често вдигах глава и се любувах на прекрасното лице на моята предателка.
Седмиците минаваха и аз съвсем се успокоих. Наричах новото си състояние безгрижието на деловодителката. Работата ми не беше много по-различна от тази на средновековния монах, прекарващ времето си в преписване. И аз по цели дни преписвах думи и цифри. Мозъкът ми се радваше на невероятното безделие и на изключителния покой. Беше нещо като счетоводен дзен. Изненадана се хващах да мисля, че не бих имала нищо против да отдам останалите четирийсет години от живота си на подобно сладостно оглупяване.
Бях допуснала глупостта да завърша висше образование, а ето че мозъкът ми се наслаждаваше на затъпяващо занимание, в което нямаше нищо интелектуално. Вече знаех, че съм предопределена да
