съзерцавам. Какво щастие е да пишеш цифри, съзерцавайки красотата.
Фубуки беше права — щях да сбъркам, ако се насочех към господин Тенши. Излишно бе да се заблуждавам — напразно бях написала онзи доклад. Нямах дух на завоевател, а на кротко пасяща в полето на фактурите крава, чакаща да мине влакът на снизхождението. Колко беше хубаво да се живее без гордост и без интелект. Спях дълбок зимен сън.
В края на месеца господин Унажи взе обработените от мен данни, за да ги въведе в компютъра. Необходими му бяха два дни, за да препише нанесените в колоните цифри и думи. Изпитвах смешна гордост от това, че съм важно звено от веригата.
Случайността — или може би съдбата — пожела господин Унажи да остави за накрая фактурите на отдел „Химически продукти“. Както и за първите десет счетоводни книги, той започна да чука по клавишите. След няколко минути работа го чух да възклицава:
— Не може да бъде! Не може да бъде!
Докато бясно отгръщаше страниците, постепенно го обхвана нервен смях, който прерасна в истински кикот. Четирийсетте служители от огромната зала го гледаха онемели. Почувствах се зле.
Фубуки се надигна и изтича при него. Господин Унажи й показа няколко неща, виейки от смях. Тя се обърна и ме изгледа, без да споделя веселието му. След това ме извика. Беше пребледняла от гняв.
— Какво е това? — попита ме сухо и ми показа един ред от текста.
Прочетох го.
— Ами това е фактура, издадена от GMBH на…
— GMBH? — извика тя.
Четирийсетте служители от счетоводния отдел избухнаха в смях. Нищо не разбирах.
— Можете ли да ми обясните какво значи GMBH? — попита шефката ми и скръсти ръце.
— Немска фирма, с която често работим.
Смеховете се засилиха.
— Не забелязахте ли, че пред тези букви винаги има едно или повече имена? — продължи Фубуки.
— Да, предполагам, че това са различните филиали. Прецених, че не е нужно да задръствам каталога с тези подробности.
Даже смотаният господин Сайто се запревива от смях. Фубуки обаче така и не се усмихна. Лицето й изразяваше възможно най-ужасяващата сдържана ярост. С остър като сабя глас тя отсече:
— Идиотка! Научете най-сетне, че на немски GMBH е това, което е LTD на английски и SA на френски, фирмите, които така блестящо сте объркали, всъщност нямат нищо общо една с друга. Все едно да отбележите само с LTD всички английски, американски и австралийски фирми, с които работим! Колко време ще ни трябва сега, за да оправим грешките ви?
Избрах възможно най-глупавата защита.
— Как са могли германците да измислят толкова дълго съкращение за ограничена отговорност?
— Разбира се, германците са виновни за това, че вие сте толкова глупава!
— Успокойте се, Фубуки, откъде можех да зная…
— Откъде ли? Вашата страна граничи с Германия и вие ме питате откъде сте могли да знаете това, което ние на другия край на планетата знаем?
Едва се въздържах да не изтреса нещо ужасно, но слава богу, запазих го за себе си: „Белгия може и да има граница с Германия, но през последната война Япония имаше с тази страна повече общи неща от една граница.“
Задоволих се покорно да наведа глава.
— Размърдайте се и извадете фактурите, които геният ви е отредил на отдел „Химически продукти“.
Отворих чекмеджето и едва не се разсмях, като видях колко бе наедряло досието „Химически продукти“ благодарение на моето усърдие.
Господин Унажи, госпожица Мори и аз се заловихме за работа. Необходими ни бяха три дни, за да сложим ред във фактурите. И не стига, че вече и без това не ме смятаха за цвете за мирисане, ами се случи и нещо още по-лошо.
Първият му знак бяха леките тръпки, които пробягаха по месестите рамене на добрия Унажи — те означаваха, че всеки момент ще се разсмее. Постепенно вибрациите обхванаха гърдите и гушата му. Когато най-сетне смехът избухна, усетих, че ме побиват тръпки от страх.
Фубуки, вече пребледняла от гняв, попита:
— Какво е направила пак!
Господин Унажи й показа първо една фактура, после счетоводната книга.
Тя закри лицето си с ръце. Доповръща ми се, като си представих какво ме чака.
Двамата отгръщаха страниците и сравняваха нанесеното в колоните с фактурите, Фубуки ме сграбчи за ръката и безмълвно ми показа сумите, изписани с неподражаемия ми почерк.
— Щом се появят повече от четири последователни нули, вече не сте в състояние да препишете цифрата правилно! Всеки път добавяте или изваждате по една нула!
— Я гледай, вярно е.
— Давате ли си сметка колко седмици ще ни трябват, за да коригираме всички грешки?
— Ами хич не е лесно с всички тези нули една след друга…
— Млъкнете!
Тя ме издърпа навън и ме вкара в една празна зала. Затвори вратата.
— Не ви ли е срам?
— Съжалявам — казах жално.
— Не, не съжалявате! Мислите ли, че можете да ме заблудите? Направили сте всички тези недопустими грешки, за да ми отмъстите.
— Кълна ви се, че не е така!
— Знам, че е така. Толкова ви е яд, задето ви обадих на вицепрезидента, че сте решили да ме направите за смях пред всички.
— Себе си правя за смях, не вас.
— Аз съм ви пряк началник и всички знаят, че аз ви дадох тази работа. Значи съм отговорна за постъпките ви. И това ви е добре известно. Държите се долно като всички останали западняци — поставяте личната си суета над интересите на компанията. За да ми отмъстите, не се поколебахте да саботирате счетоводството на „Юмимото“, като прекрасно знаехте, че това ще се стовари на моята глава!
— Нищо не съм знаела и не съм правила грешки нарочно!
— Хайде, хайде! Известно ми е, че не сте особено интелигентна. Но никой не може да е чак толкова глупав, че да допусне такива грешки.
— Може. Аз мога.
— Стига! Знам, че лъжете.
— Фубуки, давам ви честната си дума, че не съм преписвала нарочно погрешно.
— Честна дума! Какво знаете вие за честта? — Тя се изсмя презрително.
— Представете си, честта съществува и на Запад.
— Така ли? Да не би да намирате за достойно най-безсрамно да се представяте за глупачка?
— Не мисля, че съм толкова глупава.
— Едно от двете: или сте предателка, или сте малоумна. Няма трета възможност.
— Има. Това съм аз. Съществуват нормални хора, които са неспособни да преписват колони от цифри.
— Не и в Япония.
— Не се съмнявам в японското превъзходство — казах, като си придадох дълбоко разкаян вид.
— Ако сте от категорията на умствено недоразвитите, трябваше да ми го кажете, за да не ви давам тази задача.
— Не знаех, че съм от тази категория. Никога досега не съм преписвала колони от цифри.
— Странен недъг все пак. Не е нужна интелигентност, за да се преписват цифри.
— Точно така. Мисля, че това е проблемът на хората от моя тип. Ако нищо не провокира нашата интелигентност, тя заспива. Оттам идват грешките.
Лицето на Фубуки най-после омекна, войнственото му изражение се замени с развеселено
