поискал? — Ордас отпи замислено от бирата си. — Знам доста неща за токоманията, г-н Хамилтън, ала нямам представа как се чувства човек. Обикновеният токоман си вади друда също толкова често, колкото и го пъха, но приятелят ви е получавал десет пъти по-силен ток. Може да е измъквал друда десетина пъти и всеки път да го е мушвал веднага обратно. И все пак се предполага, че поясарите са мъже със силна воля и силна индивидуалност. Кой знае дали приятелят ви не би успял, дори след като е бил обзет от токомания цяла седмица, да отскубне друда, да намотае кабела, да го пъхне в джоба си и да си тръгне невредим? Съществува и допълнителната опасност някой да налети на него — например техникът по поддръжка на автоматиката. Или някой да забележи, че не си е купувал храна от цял месец. При самоубийството има такива рискове. Самоубийците обикновено си оставят възможност да променят решението си. А убиецът? Не. Дори рискът да бе едно на хиляда, човекът, който е изготвил толкова подробен план, никога не би го поел.
Слънцето грееше топло върху раменете ни. Ордас внезапно си спомни за обяда и започна да яде.
Наблюдавах движението на света отвъд плета. Някои пешеходци стояха скупчени на групички, за да разговарят, други зяпаха витрините покрай плъзгащата се пътека или надничаха любопитно към нас. Имаше и такива, които се провираха през тълпата със сурови изражения на лицата, недоволни от петнайсетте километра в час на плъзгащата се пътека.
— Възможно е да са го наблюдавали и стаята да е била подслушвана.
— Претърсихме основно навсякъде — отвърна Ордас. — Ако имаше някакви устройства за наблюдение, щяхме да ги открием.
— Може да са били отстранени.
Ордас вдигна рамене.
Спомних си шпионските очи в „Апартаменти Моника“. Човек трябва да влезе лично в стаята, за да изнесе подслушващото устройство. Навярно би могъл да го унищожи и с подходящ сигнал, но сигурно щяха да останат следи.
А Оуен бе наел вътрешна стая. Далеч от шпионски очи.
— Има едно нещо, което изпуснахте — заявих аз след малко.
— И какво е то?
— Името ми в портфейла на Оуен, където е пишело, че съм най-близкият му роднина. Искал е да насочи вниманието ми върху случая, с който се занимавам. Бандата на Лорън.
— Възможно е.
— Няма друго обяснение.
Ордас остави вилицата си.
— Има друго обяснение, г-н Хамилтън. Но няма да го харесате.
— Сигурен съм.
— Нека да приемем и вашата хипотеза. С г-н Дженисън е установил контакт агент на Лорън, органоборсаджията, който е възнамерявал да продава трансплантационен материал на поясарите. И вашият приятел е приел. Обещанието за големи богатства се е оказало твърде примамливо. След около месец обаче е осъзнал какво ужасно нещо е извършил. Решил е да се самоубие. Отишъл е при някой търговец на удоволствия и са му присадили жичка в главата. После, преди да пъхне друда, е направил опит да изкупи престъплението си. Вписал ви е като свой най-близък роднина, така че да се досетите защо е умрял и навярно за да използвате това срещу Лорън. — Ордас ме изгледа през масата. — Виждам, че никога няма да приемете тази версия. Но не мога да ви помогна. Позовавам се единствено на веществените доказателства.
— Аз също. Само че познавах Оуен. Той никога не би работил за органоборсаджия, никога не би се самоубил, а и да го стореше, никога не би го направил по такъв начин.
Ордас не отговори.
— Ами някакви отпечатъци?
— В апартамента ли? Няма.
— Освен онези на Оуен?
— Дори неговите открихме само върху столовете и масите. Проклинам човека, който е изобретил робота-чистач. Всяка гладка повърхност в апартамента е била почистена точно четирийсет и четири пъти, докато е бил нает от г-н Дженисън. — Ордас се зае отново с яденето си.
— Тогава поразмислете върху следното. Приемете за момент, че съм прав. Приемете, че Оуен е бил по следите на Лорън и Лорън го е спипал. Оуен е знаел, че върши нещо опасно. Не е искал да ме насочи към Лорън, преди да е готов. Искал е сам да получи наградата. Но е можел да ми остави все пак нещо за всеки случай. Нещо в клетка от автоматичен гардероб на летище или космодрум. Веществено доказателство. И то не под неговото име, нито под моето, защото аз съм известно РАМО. Обаче…
— Под някое име, което знаете и двамата.
— Правилно. Като например това на Хомър Чандрасехар. Или… сетих се! Кюбс Форсайт. Оуен би го избрал. Кюбс е мъртъв.
— Ще огледаме. Но трябва да разберете, че това няма да докаже вашата хипотеза.
— Разбира се. Каквото и да намерите, Оуен може да го е оставил за успокоение на съвестта си. Ваша работа. Съобщете ми, ако откриете нещо — рекох аз, станах и си тръгнах.
Носех се върху плъзгащата пътека, без да ме е грижа къде ще ме отведе. Исках да се успокоя.
Можеше ли Ордас да е прав? Можеше ли?
Колкото повече разравях смъртта на Оуен, толкова по-ужасна ми изглеждаше тя.
Следователно Ордас не беше прав.
Оуен да работи за някой органоборсаджия? По-скоро би станал донор.
Оуен да получава наслада от контакт в стената? Той никога не гледаше дори тривизия!
Оуен да се самоубие? Не. Или ако го направеше, нямаше да е по този начин.
Но дори и да преглътнех някак си всичко това…
Оуен Дженисън да ми съобщава, че е работил с органоборсаджии? На мен, Джил Ръката Хамилтън? Да съобщава това на мен!
Пътеката продължаваше да се плъзга покрай ресторанти и търговски центрове, покрай църкви и банки. От автомобилното ниво, десет етажа по-долу, долиташе бръмченето на коли и скутери. Небето представляваше тесен и ярък резен синева между черните сенки на небостъргачите.
Да съобщава това на мен? Никога!
Но и вариантът със странно непоследователния убиец на Ордас не изглеждаше по-приемлив.
Замислих се върху нещо, което дори Ордас бе пропуснал. Защо му е трябвало на Лорън да очисти Оуен по толкова заплетен начин? Оуен е можел просто да изчезне в банките за органи и никога повече да не безпокои Лорън.
Магазините наоколо започнаха да оредяват, както и тълпите. Плъзгащата пътека се стесни и навлезе в жилищен квартал, и то не от най-добрите. Бях се оставил да ме отнесе твърде надалеч. Огледах се и се опитвах да определя къде се намирам.
Бях на четири преки от магазина на Греъм.
Моето подсъзнание ми бе изиграло мръсен номер. Исках да се срещна с Кенет Греъм лице в лице. Изкушението да го направя беше почти неудържимо, но се преборих с него и на следващия диск смених посоката.
На всяко пешеходно кръстовище има въртящ се диск, покрай който като допирателни минават четири плъзгащи се пътеки и чиято крайна ивица се движи със същата скорост като тях. От центъра на диска нагоре ви извежда ескалатор, който ви прехвърля над пътеките, за да достигнете неподвижните тротоари до самите сгради. От центъра на диска можех да хвана такси, но исках още да поразмисля и така обиколих половината крайна ивица.
Бих могъл да вляза в магазина на Греъм и да изляза невредим. Може би. Щях да изглеждам обезверен, отегчен и колеблив, щях да кажа на Греъм, че искам куплунг за екстаз, щях да се безпокоя на висок глас за това какво биха казали жена ми и приятелите ми и в последния момент щях да променя решението си. Щеше да е принуден да ме пусне, като знае, че биха ме потърсили. Може би.
Обаче Лорън трябваше да знае повече за РАМО, отколкото ние за него. Възможно ли бе да са показвали
